Бернард Ливехуд: Човек на прага. За "двойниците" на човека (9)

Submitted by admin 2 on Съб., 27/06/2020 - 16:21
Бернард Ливехуд

Ако с нашия аз започнем постепенно да оформяме нашия живот - в резултат от съзнателна вътрешна подготовка или на жизнения си опит, - ще започнем все повече да се дистанцираме вътрешно от някои особености на собствената ни вътрешна същност. Може би ще започнем да гледаме на някои свои навици, черти на характера и „неумения” като на неща, които не принадлежат на висшия ни аз, от които не можем да се отървем, и които понякога много ни дразнят. Във въображението си, от всички тези наши черти можем да изградим една фигура – един вид сянка, която не сме ние, но която ни следва по петите. Така възниква усещането ни за „двойника” (Doppelganger).

Темата за двойника винаги е играла роля в световната литература. Писателите са представяли най-различни варианти на човешкия двойник.1

             Двойникът играе важна роля и в ежедневието ни. Не стига че сме изправени срещу собствената си несимпатична фигура, ами този наш зловещ партньор ни изиграва номера при общуването с хората. Колко често биваме заслепени от двойника на някой човек и не виждаме истинската му същност. Много от конфликтите и недоразуменията в социалния ни живот възникват в резултат от несъзнателната дейност на двойниците, а понякога най-бурните и мъчителни сблъсъци в брака не са нищо друго, освен „свади на двойниците”.

И по време на психологични консултации възниква същият проблем, разбира се. На първата среща и клиентът, и терапевтът първо показват някои черти на своите двойници и трябва много неща да се изяснят, преди да може да се появи духовната индивидуалност и на единия, и на другия. (Ще се върнем към терапията в Част II).

            Разбирането за различните прояви на двойника е от голямо значение, ако желаем да следваме пътя на вътрешно развитие; то е необходима стъпка към самопознанието. В това може да ни помогне антропософията. Рудолф Щайнер често говори за двойника – всеки път от различна гледна точка – и от това става ясно, че не е достатъчно само да говорим за „един” двойник, а че си имаме работа с различни страни на двойника. Между всички тези негови страни има нещо общо - те са свързани с онези части на тялото и душата ни, до които азът ни не прониква достатъчно или няма никакъв достъп. С други думи, това са неща, които не сме овладяли с (висшия) си аз.

Ще разгледаме седем различни аспекта на двойника. Този преглед може и да не е изчерпателен, но ще може да ни помогне да различим различните страни на нашия двойник.

            Този подход може да ни бъде от полза и за друго. Ще можем да заменим усещането си за двойника като нещо от крайно отрицателено, което трябва да превъзмогнем, със съвсем друго усещане, което може да се опише така: „Моят двойник не е част от висшия ми аз, но все пак ми принадлежи. Той не случайно ме придружава. Причината за неговото съществуване намирам в самата ми същност - в кармата ми. Ако превърна неговото присъствие в шанс да науча нещо, ще мога да сстигна до следващото стъщало в развитието си.”

Различаваме следните видове двойници:

а. Наследствените ни склонности, изразени в нашата конституция, темперамент и характер.

б. Възпитанието ни – под формата на наложени културни ценности и традиции в обществото (сравнимо с персоната на Юнг).

в. Двойникът, изграден от не напълно преработени остатъци от предишни животи, които в  настоящия живот действат като един вид схеми на съпротива в живота ни.

г. Неосвободени природни същества като двойници.

д. Някои географски сили, чието въздействие върху нас се проявява в известни (душевни) структури, които приемаме за типични в определени райони или континенти (типичен европеец, американец, азиатец и т.н.)

е. Инкарнацията ни в мъж или жена като аспект на нашия двойник (сравни с темата за анимус-анима, охарактеризирани от Юнг).

ж. Двойникът като „Пазител на прага”.

Никой от тези инструментални варианти не „сме” ние. Ние ги „притежаваме” в резултат на индивидуалното ни минало. Без това „кристализирало” минало не можем да пристъпим към нова инкарнация, в която да възобновим усилията си да направим още една крачка в посока към съвършения човек – такъв, какъвто той ще бъде един ден. Този съвършен човек ще се появи в най-различни индивидуални форми, в рамките на човечеството като цяло, точно както в оркестъра хармония се получава чрез много звукови вариации.

            Това отворено бъдеще, устремено към съвършения човек, съпровожда бъдещето на човека като носител на свободата.

а. Конституция, темперамент и характер

Какво става, когато се срещнем със сродно човешко същество? Преди всичко виждаме неговия външния вид, неговото физическо тяло. Във външния вид - конституцията - има пространствена проява. В началото на века (ХХ век – бел.пр.), френският лекар Sigaud 2 описва няколко типа конституции, на базата на феноменологията. Той ги създава като помагало за семейните лекари, които от пръв поглед да знаят как пациентите им ще реагират при остри или хронични заболявания. Разграничава четири типа, а един от студентите му ги нарисувал схематично така:

 

 

1. Церебралният тип има високо чело и широк череп. Черепът преобладава над лицето. Ако прекараме черта през корена на носа, над очите, тя ще се падне под средното разстояние между най-долната част на брадичката и върха на черепа.

            Церебралният тип е чувствителен към всякакви сетивни възприятия и е склонен към слабо храносмилане. Той е интелектуалният тип (Айнщайн!) или, при по-малко надарени личности - административният тип. С напредването на възрастта тялото му придобива склонност към хронични заболявания. Острите болести протичат тежко, особено в детството.

2. Противоположният му тип е дигестивният (храносмилателният) тип. Линията, минаваща през корена на носа, е разположена високо над средата. Доминира челюстта. Коремът и торсът при тях се налагат и тези хора обичат да ядат много и добре. Пречките предизвикват у тях изблици на гняв. Душевният им живот е прост и обърнат към материалното. Често притежават огромен капацитет за работа. Целите им в живота са егоцентрични и са най-вече насочени към упражняването на власт.

3. Междинната форма е тази на респиративният (дихателният) тип. Тук имаме издължен, често плосък гръден кош, като най-много се откроява средната част на лицето и носът (Шарл де Гол!). Дихателният тип са трудни за общуване хора, които обичат да налагат волята си. Те изпъкват още като деца.

4. И накрая, Sigaud разграничава мускулният тип, в който намираме един баланс между предишните три типа. Линията на очите е малко над средата. Имат хармониченно телосложение с добра мускулатура. Този тип хора са жизнени, атлетични, практични, дейни, рядко боледуват и бързо се възстановяват.

Ние се срещаме с истинското индивидуално човешко същество, обвито в една от тези четири „обвивки”. Конституцията играе важна роля при началния контакт и във взаимоотношенията между хората. Тя определя първото ни впечатление за някой – впечатление, което може да предизвика у нас както симпатия, така и антипатия. Това е впечатление, при което забелязваме „тембъра” на инкарнационния инструмент. Конституцията определя, така да се каже, дали човек ще премине през живота като цигулар, флейтист или тромпетист. Обаче какво ще свирим на инструмента си, е работа на аза.

            Конституцията, както казахме, е израз на пространственото проявление на физическото тяло. Този израз в основата си се състои от три части: глава, тяло и крайници. Те много рядко, обаче, са балансирани. Подобен баланс е бил идеалът на древногръцкото изкуство.

            Физическата форма на човека, обаче, не е мраморна статуя, а функциониращо тяло. Всяка част на това тяло си има определени функции; когато имаме едностранчивост на формата, съответната функция също преобладава. Понеже външният вид е видим за всички, от неговата едностранчивост човек веднага може да стигне до заключение за конституционалното функциониране на целия човек.

            Конституцията, която е резултат от кармичното минало, влияе върху поведението, здравето и тенденциите в развитието през първите седем години. В детската градина трябва да се обръща внимание предимно на конституцията.

Биологичните функции се проявяват в душата като четири темперамента: холеричен, сангвиничен, флегматичен и меланхоличен.3 И тези качества са функционални, но не са свързани с личността на човека. Темпераментът се забелязва малко по-късно от конституцията – в поведението и начина на действие и реагиране.  И темпераментът е плод на кармичното ни минало.

            Човешкият темперамент е плод на структурата на етерното тяло. Темпераментът е „фигура във времето” или модел на движение и рагиране.

            Можем да познаем темперамента на човека наблюдавайки движенията му. Това е най-забележимо във възрастта между 7 и 14 години. Особено в долните класове, в началното училище, трябва най-вече да наблюдаваме темперамента. Познанието за възможните склонности на различните темпераменти е много важно в учебния процес, като част от цялостното поведение на детето. Със своята четворност (вероятно става дума за четирите вида етер – топлинен, светлинен звуков или химичен и жизнен, бел.ред.), темпераментите изразяват преобладаването на една от четирите етерни сили в етерното тяло. Т.е. темпераментът е, така да се каже, израз на физиологията на етерното тяло.

            Темпераментът се проявява след узряването на конституцията. Конституцията и темпераментът могат да се подсилват взаимно или да бъдат в конфликт. В първия случай (например, флегматик и храносмилателен тип или меланхолик и мозъчен) може да се получи прекалена едностранчивост. Във втория случай може да се стигне до ситуации на вътрешен конфликт, които да се проявят в поведението. Трябва да разпознаваме естеството на такива конфликти, за да се справим с тях педагогично, (а понякога дори и лечебно).

Третият елемент, който изпъква особено след пубертета, е характерът. Характерът е „окраската” на душевната структура и е предизвикан от преобладаващите сили в астралното тяло. Развитието му протича индивидуално във възрастта между 14 и 21 години. По време на тази фаза вътрешният живот, а следователно и поведението, се определят до голяма степен от разгръщането на астралното тяло, такова, каквото сме го наследили от старата ни карма. Астралното тяло се разгръща съобразно седемте планетарни качества. Ето защо съществуват седем типа характер. В моята книга Фази те са описани като: любознателният, съобразителният, организаторът, грижовният, иноваторът и консервативният тип. Тези шест типа се проявяват под две форми – активна и пасивна, или екстровертни и интровертни. Седмото качество е от балансиращо естество. (В гл.9, занимаваща се с планетарните процеси, ще се върнем на тази типология).

            Астралното тяло съществува извън времето и пространството, то е качествена структура, на която се основавана душевния живот, и която определя неговия „цвят” – също както тоналността придава определен характер на музикалната творба, независимо от самата мелодия.

            Между 14 и 21 години, характерът, който тепърва се появява, доминира над структурите на по-рано формираните конституция и темперамент – те започват да се оттеглят, но тяхното влияние продължава да се усеща в несъзнателните пластове на личността. Те могат също така да подкрепят някои характерови структури или да действат в техен противовес.

            В по-горните класове във Владрофските училища трябва да знаем как се работи с различните типове характер, за да можем да оценяваме ученика и да му помагаме в обучението.

От горното става ясно, че конституцията, темпераментът и характерът са свързани с трите тела – физическо, етерно и астрално (наричани „обвивки”, от немската дума Hüllen). Зад тези три воала се крие индивидуалността – егото, или азът на човека, - който си е поставил нови задачи за този живот. През по-голямата част от времето тази индивидуалност е скрита. Можем да опознаем истинското духовно човешко същество едва след време, след много разговори или в хода на редовно общуване. От друга страна, понякога сиянието на личността прониква през воалите и ни говори директно.

            Конституцията, темпераментът и характерът са формирани от нашето минало, от старата ни карма. Индивидуалността се стреми към нова карма. Тя не се задоволява да разчита само на стари качества. Иска да прибави нещо ново. В живота това се получава, когато азът влияе на трите обвивки така, че те постепенно биват „преобразени”. В резултат от това в психиката, в човешката душа, се появява нещо, което е съвършено ново. Този стремеж на аза да придаде на душата собствен характер се осъществява във възрастта между 21 и 42 години, в средната фаза на живота.

            Когато азът работи активно върху преобразяването на астралното тяло, се получава нещо подобно на оплождането на яйцеклетка. „Яйцеклетката” - в този случай астралното тяло – прераства в нещо ново: в сетивната душа. Астралното тяло се насочва навътре към изграждането, поддръжката и функционирането на вътрешните органи и става забележимо в душата под формата на желания. Тогава азът насочва това астрално тяло навън към света, за да бъде „оплодено” от сетивни усещания. В резултат на това придобиваме един по-богат вътрешен живот, освободен от егоизма на астралното тяло, което иначе е тясно свързано с органите. Така азът създава свой собствен душевен инструмент.

Сетивната душа се разгръща в периода между 21 и 28 години.

По подобен начин азът може да влияе оплодяващо и на етерното тяло. Тогава жизнените сили частично се отделят от физическото тяло и се присъединяват към душата, изградена от аза. Тези етерни сили придават още по-различни качества на душата, в зависимост от кои органи са се отделили. По този начин откъм нервната система възниква интелектуалната душа, а откъм ритмичната система 4 – умствената душа*.

            Успоредно с развитието на „интелектуалните” сили, трябва да развиваме и силите на „умствената душа”, иначе интелектът става абстрактен, сух и бюрократичен. Интелектуално-умствената душа се разгръща между 28-35 годишна възраст.

            И накрая, азът трябва да преобрази (формообразуващите) сили на физическото тяло и да ги предостави на душата. Оттук се заражда съзнателната душа, която е свързана най-вече с моралните цели, които направляват волята така, че несъзнателната воля да се изяви в морални и смислени действия. Развитието на съзнателната душа може да започне между 35 и 42 годишна възраст.

            Ще посветим отделна глава на развитието на сетивната, интелектуално-умствената и съзнателната души (вж. глава 10).

От горното може би става ясно, че това, което в нашата конституция отначало притежава свойствата на „двойник”, постепенно, в течението на живота, се гради и преобразява, за да се превърне в инструмента за развитието на душата.

*На немски Gemütseele”. В съвременния английски няма точен превод на немската дума “Gemüt”.

б. Възпитанието и културата като двойник

Малкото дете се осъзнава като човек посредством силите на подражанието. То е напълно отворено и поема всички влияния, струящи към него отвън: език, мислене, критерии, културни форми, климат и природа. Постройките и жилищните пространства, създадени от човека, продължават да живеят като образи в паметта и като модели в поведението.

            От всички тези отпечатъци от първата фаза в живота се създава една „временна” душевна структура. Един и същи индивид ще си изгради едни структури на душата, ако израстне в западно семейство и други, ако е роден в село във вътрешността на Африка. Тази временна структура на душата после трябва да бъде индивидуализирана в средната фаза на живота (между 21 и 42 години) като бъде преобразена под направлението на аза. Доколко усилията му ще бъдат успешни е, разбира се, различно при различните индивиди.

            Този (временен) „оформен от културата” индивид играе много важна роля при среща с друго човешко същество. Някой може да е много привлекателен на вид, но щом си отвори устата, гласът му веднага издава културния модел, и ние го свързваме с определена култура, класа или поколение. Конфликтите с чужденци и малцинства не са така свързани с расовата принадлежност, а по-скоро с тези културни двойници, които се проявяват в различните навици, в езика и пр.

            Понеже културният двойник е свързан с етерното тяло, където моделите на поведение съществуват под формата на картинни спомени, нашите действия и реакции на това ниво са инстинктивни. Астралното тяло, с неговите желания, може да бъде контролирано и променено от аза. Етерното тяло, с неговите навици и инстинкти, може да бъде променено само индиректно, чрез астралното тяло, а за това е необходимо много дълго време.

 

Жена в маска

 

в. Модели на смущения, произтичащи от минал живот

Конституцията, темпераментът и характерът са следствие от предишни животи, „преработени” посредством космически процеси на метаморфоза. Възпитанието и културата влияят на душевните качества в сегашния живот. Освен тях, има един вид неасимилирани сили от предишни животи, които „се въртят наоколо”, така да се каже, в настоящия живот.

            Когато човек умре, той остава своето физическо тяло и го предава на земните елементи или на огъня. Следователно, формата, която духът е отпечатал върху материята, изчезва.

            След смъртта, човешкото душевно-духовно същество продължава да живее в етерното тяло. Това етерно тяло е носителят на спомените във вид на картини. Тези картини се разстилат сега пред душата като едно голямо „пано” на живота, за около три дни. После етерното тяло (Рудолф Щайнер говори, в този контекст, за етерен „труп”, подобно на физическия труп) започва да се разтваря в етерните елементи така, както физическият труп се разгражда във физическите елементи.5

            Но също както някои физически вещества не се разтвярят в земята, като например синтетични материали като пластмасата, съществуват и етерни структури от паното на живота, които са толкова чужди на космичесия етерен свят, че биват отхвърлени и не се разтварят. Особено идеите и чувствата от технически и материален характер. Като пластмасата, и те са резултат от материалистични идеи и действия. Те остават в сферата на етера, непреработени, но запазват връзката си с нас, техните създатели.

            При слизането си в следваща инкарнация, човешкото същество трябва отново да мине през под-лунните етерни сфери, където изгражда новото си етерно тяло за тази инкарнация, под ръководството на формообразуващите сили на душевно-духовното същество. Там душевно-духовното същество открива непреработеният от нас „пакет” от предишния живот, който, поради връзката си с нас, се прокрадва в етерното ни тяло по време на неговото сформиране, и там се превръща в пречещ елемент за новата ни инкарнация.

            Душевно-духовното същество усеща този неканен гост в течение на инкарнацията си; отново и отново той въздейства като един вид пречеща структура. Самите ние възприемаме този двойник под формата  на склонности, импулси, идеи и чувства, за които имаме усещането: „Това не съм аз и все пак е нещо мое, не мога да се отърва от него. Пречи ми и ме дразни, и постоянно се вклинява между мен и другите. А те виждат този двойник, преди да са разбрали кой съм аз в действителност, и ме съдят по него. Чувствам се онеправдан и страдам, но той постоянно се изпречва между мен и другите хора, дори и да не го искам!”

            Този пакет е остров в душата, в който азът не може да проникне. Защото не е бил обработен по време на метаморфозата между смъртта и раждането. Когато отхвърлям този остров и го отричам, аз го поправям. Той ми носи мъка в настоящия живот, но само с приемането на мъката мога евентуално да разтворя това парче стара, непреработена карма.

            На практика, в общуването, това означава, че при срещата с всеки човек, когото опознаваме по-добре, усещаме присъствието и на втори, неприятен човек в него. Този неприятен човек има лошия навик да се появява точно, когато си мислим, че сме изградили добри взаимни отношения.

            Този вид етерни структури са реални същества, в случая – реални „призраци” (за разлика от астралните същества, които са демони, можем да наричаме тези етерни същества призраци). Ако погледнем на тях като на призраци от миналото, които са най-неприятни всъщност за съответния човек, ще можем да ги изместим настрана и ще започнем да виждаме истинското човешко същество в настоящата му инкарнация.

            Тези призраци създават неразбирателство, свади и омраза между женените хора и в ситуации, когато си сътрудничат, и пречат на взаимното разбирателство. Те могат да бъдат разтворени само когато прозрем тяхната същност и ги приемем с любов, като чужд кръст, който сега можем да помогнем на хората да носят.

            Да се научим да приемем собствените си конфликтни структури е стъпка в посока към зрелостта и същевременно е единственият начин постепенно да разсеем призраците.

            В изключителни случаи, когато следващата инкарнация настъпва прекалено  скоро, преди старото астрално тяло да се е разтворило напълно, остатъците от старото астрално тяло могат също да създадат смущения. Те се превръщат в „демони” и водят до обладаване, което причинява сериозни физически разстройства. Тези разстройства могат да се преодолеят, ако призовавем сили, способни да извършат метаморфоза, например, чрез християнски църковен обред или чрез интензивно преживяна среща със сроден духовен човек.

г. Неосвободени природни същества като двойници

В цикъла лекции Духовни йерархии 6 (втора лекция), Рудолф Щайнер описва как през живота си човек е свързан с осезаемата природа, а също така и с елементарните същества, които живеят зад тази осезаема природа под формата на сили, на природни закони, на „причини” и „стопани”. Когато един Дух на Мъдростта, Дух на Движението или Дух на Формата мисли, тази мисъл представлява едно същество, едно астрално-етерно образувание в елементарния свят. Тези мисловни същества са изселени в природата или в движението на Земята и планетите, и ние познаваме тяхното въздействие под формата на природни закони. Изгонването на елементарните същества в света на сътворението има за цел да помогне на човека да се развива на Земята. Веднъж щом завърши своето развитие, земният живот в този си вид ще стане излишен, както по-рано „стария Сатурн”, „старото Слънце” и „старата Луна” са се разтворили, за да стане възможно едно следващо развитие. От момента, в който, в резултат на развитието на своя аз, човекът поема своята отговорност, той става център за цялата еволюция на Земята. С развиването на някои форми на прозрение и като развива чувствата и волята си, той поема задачата да започне да върши работата на елементарните същества,  – да ги освободи от изгнаничеството им в сетивния свят. Поради процеса на втвърдяване на Земята и планетите, поток от елементарни чъщества постоянно изпадат в състояние на „омагьосаност”, на втвърдяване.

            Рудолф Щайнер описва четири вида елементарни същества, всеки от които трябва да бъде освободен по различен начин.

            Първият вид природни същества са ни познати от приказките като гноми, ундини, елфи (силфиди) и огнени същества (саламандри). Когато наблюдаваме природата, ние поемаме в нас тези същества заедно с тяхната дейност. След това тези елементарни същества остават свързани с нас до смъртта ни. При смъртта се наблюдава разлика между онези същества, които сме освободили посредством духовната ни дейност, способността ни да прозрем отвъд „Маята” на сетивния свят и умението ни да разпознаваме духовната действителност, - и съществата, които не сме освободили, защото само сме ги зяпали с „фотографски” поглед.

            Последните остават свързани с нас и ние се срещаме с тях в елементарния свят по време на слизането ни към нова инкаранция. Налага се да ги вземем с нас и ние чувстваме това като товар, на който не му е мястото в тази инкарнация, но така или иначе ни принадлежи. Освобождаваме чрез мъдрост, а нашето невежеството ни принуждава да продължаваме да ги влачим с нас, което прави свръхсетивното виждане все по-трудно постижимо за нас.

            Вторият вид елементарни същества има за задача да управлява ритмичното редуване на деня с нощта на Земята. Тях ги освобождаваме, когато сме усърдни, работливи и продуктивни. А ги свързваме със себе си, когато сме мързеливи, бавни и непродуктивни.

            Третият вид е свързан с лунния цикъл от 28 дни, с увеличаването и намаляването на Луната. Тях ги освобождаваме чрез добро настроение, задоволство и спокойствие.

            Четвъртият вид e свързан с годишния слънчев ритъм. Те са летни същества, които са заточени в плътността и тъмата на зимата. Освобождаваме ги, когато живеем по протежение на годината с религиозно разположение (седмичните стихове, създадени от Рудолф Щайнер, помагат за това 7). Това означава да сме духовно настроени през цялата година и да изпитваме преклонение към природните процеси. Свързваме тези същества със себе си, когато живеем по недуховен, безбожен начин през годината.

Какво означава да трябва да влачим с нас тези четири вида елементарни същества - едновременно чужди и все пак свързани с нас? Те са тежкият товар, който трябва да носим по жизнения си път. Те ни дават:

            Първият вид: Празнота в усещането ни за природата, дори страх от природата (като при организирания туризъм).

            Вторият вид: Безпокойство, парализа на волята, чувство на силна неохота, щом се наложи нещо да се прави;

            Третият вид: Склонност към недоволство, досада, неспособност истински да се радваме и веселим.

            Четвъртият вид: Неспособност за каквито и да било религиозни преживявания. Това води до омраза към всичко духовно, до агресивен материализъм.

            Става ясно, че първият вид пречи на развитието на способността ни да мислим, вторият - на волята, третият - на чувствата, а четвъртият пречи на развитието на аза ни като цяло.

            Кой ли не познава хора, които живеят обхванати от меланхолия или мрачни чувства, и сами страдат от това; или хора, които изригват в агресивна омраза веднага щом се появи възможност за религиозно духовно преживяване? А има и такива хора, които проектират собственото си бреме и безсилието си наоколо, и обвиняват другите или обстоятелствата за собствената си тягостност и мрачност.

            Това е аспект на двойника – облаците от неосвободени елементарни същества, които ни дразнят, тежат ни и ни дърпат надолу. Докато освободените елементарни същества помагат за подсилването на умението ни за духовно мислене, чувстване и воля, то неосвободените същества образуват един вид етерна структура, която при определени условия може да се отдели от нас и тогава ние я усещаме като същество, което ни заплашава, но е същевременно свързано от нас. А по време на живота ни в камалока, след смъртта, непреработените остатъци от някои преживявания също остават.

            Съществата, които сме преобразували живеят в кармата ни и ни насочват към срещи, които могат да доведат до балансиране на кармата ни. Непреобразуваните същества се вплитат в двойника и придават на тази фигура много индивидуален облик, и насоченост към определен вид проблеми, от различен характер при различните хора.

            Трябва ли да се обезкуражаваме от това? Не. Именно с разгадаването на  същността на двойника става възможно да се захванем за работа и да освободим тези заточени елементарни същества, а впоследствие – и себе си. Тук на първо място е нужно да изпитваме дълбоко чувство на благодарност към тези същества, които заради нас са останали приковани в природните закони. Елементарните същества, които са били изгонени да живеят в природните процеси са свързани с материалните сили и то съвсем оправдано. Когато ги влачим в подсъзнанието си и не ги разпознаваме, те стават жертва на Ариман, който злоупотребява с тях като предизвиква материалистични мисли, чувства и волеви импулси у човека. Ето защо сега, във времето на съзнателната душа, тези елементарни същества носят в себе си известна мрачност и принуда.

            И все пак азът принадлежи към много по-висша „йерархия”, така че щом разпознае двойника и му се противопостави смело, успява със слънчевите си сили да разсее тъмнината и да върне елементарните същества в истинската им космическа родина. За тази цел са необходими кураж и ентусиазъм за изграждане на духовно отношение към сътворението. За това ще ни помогне всичко, което Рудолф Щайнер е написал в Окултна наука и много други лекции.

д. За географския двойник

В една своя лекция от 16 ноември 1917 г., Рудолф Щайнер описва подробно ариманичните и луциферичните двойници, които носим в себе си.8  Във времето на съзнателната душа по-важна е ролята на ариманичния двойник.

            В наше време, малко преди раждането с човека се свързва едно ариманично елементарно същество 9. То се прикрепя към телесния „инструмент” и прониква в него също така, както го проникват душата и духа на самия човек.

            Това същество е свързано с под-природните сили на електричеството и магнетизма, и поражда електрически и други подобни явления в нас. Собственото ни етерно тяло използва жизнените сили на природата. Това етерно тяло-призрак действа паралелно на всички наши етерни процеси, със своите електро-химически процеси.

            Що за същество се свързва с нас преди раждането и ни напуска отново преди смъртта? Чрез подобни същества Ариман се надява да потопи човека в своята студена, мефистофелска интелигентност, и да вдъхнови създаването на един текнически свят, в който всичко да се контролира механично и електронно. Тези същества имат невероятен интелект и воля, с мощ подобна на природна стихия. Но не притежават чувства, нито морал.

            Още през 1917 г. Рудолф Щайнер казва как тези същества ще вдъхновят появата на един електронен свят. Сега, 65 години по-късно, отвсякъде сме обградени от този свят. Това са съществата, които, дълбоко откъм подсъзнанието, вдъхновяват изобретателите, в момент на слабост или заболяване.

            Всички електрически явления в нервната ни система се развиват в двойника ни, а не в етерното ни тяло, независимо че помагат, при електроенцефалография, да стават видими ритмите на нервните ни функции. Истина е, че така получаваме много информация за етерните ритми, тъй като светлинния свят на етерното тяло хвърля свое отражение върху суб-физическия свят на електричеството. Цялата биохимия е фактически наука за функциите на ариманичния двойник.

            Всички т.нар. „студени” хронични болести, които се зараждат отвътре, са също породени от този двойник. Фармацевтичните лекарства, които също са вдъхновени от този двойник, предизвикват реакции и странични ефекти, които карат симптомите да изчезнат. Те действително помагат при някои процеси, но въобще не са ефективни за истинското възстановяване на функциите на етерното тяло що се отнася до неговите светлинни качества. Тези лекарства помагат най-вече при „горещите” луциферични болести, при температурите. Тяхното приложение е уместно при опасни за живота остри състояния. Обаче после трябва да последва истинско излекуване, а това е работа на самото етерното тяло.

            Ариманичните двойници са различни в различните географски области на Земята. Именно те предизвикват географски различия в конституциите и в особеностите в поведението.

            В Запада, на Американския континент, те имат особено силно влияние върху телосложението, което, освен друго, се проявява в издължени крайници и долна челюст. На този фон трябва да се разглежда и технологичният напредък в Съединените щати. Съществата, които действат в Европа, Азия и Африка имат други въздействия.

            Същото се отнася и до луциферичните двойници, които в наше време не създават такава блестяща техническа култура, но е важно да им обърнем внимание, защото те водят до появата на неврози в човека. Те отклоняват хората от задачите им тук на Земята, карат ги да се реят нанякъде, в търсене на лична свобода. Те се опитват да погасят аза като пробуждат копнеж по старите пътища на развитие, към бягство от света. Това са силите, които водят до сектантство, наркомания, алкохолизъм и пр.

            Човек среща ариманичния двойник по пътя навътре. Той действа в несъзнателните процеси в органите - най-вече в сетивно-нервната система - и поражда у човека маниакална воля насочена към интелектуален контрол и експлоатация на природните сили.

            Луциферичният двойник се среща по пътя навън, в съблазънта към екстаза. В старите, пред-христиански култури най-значим е бил луциферичният двойник. В наше време това е ариманичният двойник. Ариманичният двойник за пръв път се свързва с човека по време на египетската епоха в резултат на културата на мумификацията. Тя принудила човека да остане свързан с физическия свят и след смъртта си, което в следващите му инкарнации води до материализъм.

            Не бива да се гледа на тези неща само негативно; материализмът, като закономерно мирозрение, трябваше да настъпи, за да създаде съпротивлението, необходимо за развитието на съзнателната душа. Трябва да виждаме в същата светлина и тези ариманични елементарни същества, които действат като двойници в живота ни. Те са нужни за развитието на съзнателната душа. Това развитие се осъществява в процеса на преодоляване на този двойник. Това означава, че можем да приемем този ариманичен стимул за интелекта ни, но същевременно, в негов противовес, трябва да развием и топлия свят на чувствата, и морално чувство във всичко, което постигаме в света чрез своята воля. Само една „култура на сърцето”, плод на шестстранния път в антропософската посока на развитие (вж.глава 7), може да положи основата за преодоляване и освобождаване на ариманичния двойник. Това, което трябва да се избегне по време на този процес, е да не се изпада под влиянието на луциферичния двойник, който иска да ни отклони от земните и обществените ни задачи.

            В психотерапията е важно да бъдем напълно запознати с тези двойници, още повече, че те действат в подсъзнанието и често водят до фанатизъм в едната или другата посока.

 

Жена с маска

 

е. Проблеми на мъжкото или женското начало

В наше време съществуват най-различни емоционални възгледи относно инкарнацията ни като мъж или жена. Този въпрос трябва да се премахне от областта на чувствата, за да можем да го погледнем в нова светлина, възоснова на духовната наука.

            Много от тези емоции сами изчезват, когато разберем, че по правило, човешкият аз преминава ту през мъжки, ту през женски инкарнации. Това означава, че в рамките на една културна епоха имаме поне две възможности да се развиваме в съответствие с характера на епохата. Следователно, изборът дали да се прероди в мъж или жена е от важно значение за (висшия) аз и се определя от преживяното през изминалата инкарнация.10 Да се протестира против това по време на земния ни живот е безполезно и ни отнема възможността да преживеем пълноценно това, което можем да преживеем като мъж или като жена, в тази инкарнация.

            Разделението на половете става във времето на древна Лемурия, когато човешкото същество получава своето астрално тяло, като дар от йерархиите.11 Преди това, в Хиперборея, човекът все още е бил етерно-растениеподобно същество, с глава отворена към космоса като чашка на цвете. Човекът по това време е бил все още безполов, с физическо-етерна същност, а физическото му състояние все още е било под формата на сила, а не твърда материя.

            Разделението на половете означавало и създаване на два вида астрални тела: едното по-екстровертно, насочено навън, а другото - интровертно, насочено навътре. Така Луцифер е можел да увеличава властта си над хората и да ги прави по-егоистични. Но в противовес на това, добрите богове създали у човешките същества от различен пол нуждата да се свързват с цел размножаване. И така било създадено физическото привличане като първа крачка към по-нататъшното развитие на духовната любов – целта на земната еволюция.

            На по-късен етап от еволюцията, отношенията мъж-жена придобиват троичен аспект: Първо имаме сексуалността като резултат от физиологичната необходимост за размножаване на физическо ниво. След това имаме ероса, душевният аспект, който се пробужда с първото ни влюбване, което променя целия ни свят. Еросът се разпространява в цялата душа и стимулира сетивната душа към по-богати усещания за вътрешния ни живот. И на края имаме любовта, духовният аспект, който се проявява, когато срещнем аза на друго човешко същество и пожелаем да се свържем с неговите инкарнационни задачи. Тази среща стои в основата на вярността към друго човешко същество.

            Отношенията мъж-жена, основани само на сексуалност, са краткотрайни, тъй като много скоро нещата остаряват и започваме да се дразним от някои привички, т.е. от двойника, на другия.

            Отношенията на базата на ероса траят по-дълго, но почти винаги се разклащат около 42 год. възраст, когато духовният аспект на инкарнацията започва да излиза все повече на преден план.

            Само връзка, изградена върху срещата на два аза, е трайна и може да удържи на бурите в живота. Но такава среща на азове превъзхожда обстоятелството дали сме мъже или жени, и по принцип е възможна между всякакви хора. Да срещнем човек, който докосва нашия аз, е най-големият възможен дар, който можем да получим.

            Има мъже, при които животът като жена в предишната инкарнация продължава да оказва силно влияние и жени, при които животът им като мъж продължава да им въздейства. Това явление не бива да се сравнява с хомофилията при жените или мъжете. Хомофилията има много по-дълбоки корени – нейните първопричини са следствие от създаването на физическото тяло.

            През първите седмици на ембрионално развитие започва да се оформя „архетипът” на бъбреците, откъдето започват своето развитие и мъжките, и женските органи. В началото съществуват и двете възможности, но след 20-тия или 30-тия ден се налага една от двете възможности, а другата закърнява. Остатъците от другата възможност остават недоразвити до края на живота.

            Етерното тяло е формообразуващата, активираща сила, която води до растеж. Навсякъде, където това се случва, етерното тяло се свързва с физическото тяло. Там, където има непроявен потенциал в етерното тяло, етерната структура остава непроменена.

            И така, всеки (физически) мъж има женско етерно тяло, а всяка (физически) жена притежава мъжко етерно тяло – т.е. физически сме мъж или жена, но на етерно ниво противположният пол присъства потенциално. Следователно половата ни ориентация зависи от това дали на душевно ниво сме свързани здраво с физическата си инкарнация или не сме слезли изцяло в тялото си и имаме усещането по-скоро, че живеем в етерното си тяло.

            Хомофилията е проблем на човешката душа във връзка с физическото тяло и етерното тяло. Много хомофили изпитват чувство на превъзходство към другите, защото се чувстват (по-скоро несъзнателно) не толкова земни. От друга страна, непълното физическо инкарниране ни лишава от цялата ни възможност за развитие в този живот. Но, фактически, подобен избор и намалени способности са дълбоко вкоренени в кармичното минало, а за това можем да съдим само ако притежаваме умението да виждаме кармата на другите и то по отговорен начин. Доколкото това все още не е възможно, по-добре е да се въздържаме от спекулации и особено от общи приказки за възможни кармични предпоставки.

            Вече казахме, че по правило инкарнациите като мъж се редуват с инкарнациите като жена. Рудолф Щайнер отбелязва, че някои личности, които поемат инкарнационна задача към човечеството като цяло, която превишава личната им карма, т.е. водачите на човечеството, понякога се отклоняват от това правило – когато определена култура позволява задачата да бъде изпълнена единствено от мъж или жена.

            В периода на развитие в древна Лемурия жената, с нейната склонност към вътрешен живот, е заемала централно място в тогавашната цивилизация, докато мъжът е бил див и буен. Последни отзвуци от това време и сега могат да се срещнат сред народи, които все още притежават някои белези на Лемурийския човек. Например сред папуасците от Нова гвинея все още има матриархат.

            В Крит, където в древността са господствали женските божества, може да се види как матриархатът преминава в патриархат. Отвличането на „Европа” от Зевс – началото на господството на мъжките божества – е митологичен образ на пробива на патриархалното общество, което продължава и до ден днешен.

            Със сигурност няма бъдеще в „отмъщението на жената” и матриархата. Бъдещето ни зове към равенство между всички социални организми. Самият Рудолф Щайнер пое водачеството в тази посока като състави Изпълнителния съвет на първото Общо Антропософско Общество на базата на равенството. Оттогава, за съжаление, този прецедент се избягва и прекалено лесно се обяснява с това, че „нямало подходящи жени”. Дали няма жени или просто мъжете не ги виждат?

            Както и да е, предстоят голями промени в отношенията между мъжете и жените, особено що се отнася до индивида, аза на човека, който стои над инкарнацията, независимо дали тя е като мъж или жена.

            Духовният човек продължава да се развива и наближава моментът, когато човешкото същество няма вече да се ражда от метаболизма, а от творческата сила на словото. Това също означава, че инкарнирането в твърди човешки тела няма да е необходимо, а разделянето на половете ще приключи.

ж. Пазителят на прага

В една от основните книги на Рудолф Щайнер: Как се постига познание за висшите светове, 12, (която първоначално се появява като серия статии), „Пазителят на прага” се описва в последните две глави. Първият параграф започва със следното изречение: „Сред важните преживявания, които бележат навлизането на ученика във висшите светове, е срещата му с „Пазителя на прага.” По-точно казано имаме не един, а двама Пазители на прага – един „малък” и един „голям”. В споменатите две глави тези двама Пазители са описани подробно, първо разказвателно, а после с обяснения.

            Ако искате да навлезете по-навътре в материята за Пазителя на прага, добре е да прочетете и двете глави, както и Глава 5 на следваща серия статии на Рудолф Щайнер, публикувани под заглавието Път към самопознание. 13 Темата за Пазителя на прага се появява навсякъде в творчеството на Рудолф Щайнер под най-различна форма. Например, в третата Мистерийна пиеса, озаглавена Пазителят на прага (Der Hüter der Schwelle), фигурата на Пазителя заема централна роля. Но и в много лекции се споменават и двамата Пазители.

            За целите на нашата работа следното ще е достатъчно:

Това, че съществуват двама Пазители не би изненадало читателите, които са прочели вече всичко дотук. Светът, с който днешното ниво на съзнание е свикнало, стои между тези две граници. Човекът живее между два свята, всеки с напълно различен характер: външният свят от обективни закони и вътрешният свят, който е субективно-реален за човека. Ако проникнем отвъд външната граница, изпаднали в екстаз, „виждаме” картини, а когато мистикът усеща вътрешното сгъстяване на аза, той „усеща” чувства.

            Малкият Пазител на прага посреща човека по време на устрема му към собтвения му несъзнателен свят. Той е реална духовна фигура, която самите ние сме сътворили. Той е съвкупност от всичко негативно от миналото ни, създаден в течение на предишните ни инкарнации, както и по време на настоящата. По време на подобно преживяване тази фигура се изправя пред нас в страховит, плашещ вид, за да попречи на съзнателното ни навлизане по-навътре към несъзнателните части на нашето същество. Ако успеем в пълно съзнание да се срещнем с това същество, той ще ни внуши мисълта, че поглеждайки го, веднага ще видим кои наши качества трябва да променим, преди да можем да се справим със силите на несъзнателния, дионисиев, свят - иначе тези сили ще ни заробят.     

            Дори когато полу-съзнателно се доближим до Прага, получаваме предчувствие за наближаващата среща. Усеща се като нещо отблъскващо, депресия, отвращение или страх. Понеже това полу-съзнателно приближаване към Прага вече присъства в нашата епоха, тези чувства са придобили епидемичен характер.

            Пазителят ни показва, че ако искаме да минем през него, то ще трябва ние да поемем ролята, която досега е изпълнявал Пазителят. Човек ще трябва сам да поеме отговорност за себе си, за собственото си развитие, освободен от страх и изпълнен с „мистичния обет” (както са го наричали в Средните векове) да полага всички усилия отсега-нататък да контролира нагоните и страстите си, и да влага всички сили само за положителни дела.

            Ако прекрачим прага в пълно съзнание, Пазителят остава видим за нас и всяка наша грешка, и всяко отпускане в здравата ни самодисциплина, стават видими под формата на демонични изкривявания в неговата фигура. Малкият Пазител е съвестта, която ни придружава навсякъде, а сега се превръща в дълбоко затрогващо изживяване.

            Рудолф Щайнер ни представя малкия Пазител, който говори така: „Досега се появявах от твоята личност само когато смъртта те зовеше да напуснеш земния живот, но дори тогава формата ми бе завоалирана. Само силите на съдбата, които се грижат за теб, ме виждаха и така можеха, във времето между смъртта и новото раждане, да изградят в теб, съответно с облика ми, сили и умения, благодарение на които да можеш в новия си живот да положиш нужните усилия за разкрасяването на моят облик – заради собственото си добруване и напредък. Аз бях и този, чиито недостатъци отново и отново принуждаваха силите на съдбата да те поведат обратно към нова инкарнация на земята. Аз присъствах в часа на твоята смърт и заради мен Повелителите на кармата наредиха отново да се инкарнираш [...]

            „И така, сега стоя пред теб видим, също както винаги съм стоял до теб невидим, в часа на твоята смърт. [...] Действително, аз съм Ангелът на смъртта; но в същото време съм носителят на висшия безконечен живот. [...] Но аз съм този, който трябва да те запознае за пръв път с този свят и аз съм твое собствено създание. [...] Ти ми придаде форма, но с това пое и задължението да ме трансформираш.”

            Когато придобием дори най-бегло усещане за малкия Пазител, ние с шок си даваме сметка за факта, че всички мисли, чувства и импулси на волята са реалности, които всички заедно образуват една картина (Gestalt). В света, намиращ се от другата страна на прага, тази картина се превръща в „същество”, чиито свойства са отразени във физиономията му. Тукашните абстракции там се превръщат в „реалност”. В Глава 2 отбелязахме, че пътят навътре е един път „назад в собственото ни време”; сега Пазителят разкрива пред нас моралното съдържание на нашето минало.

            Ако само се запознаем с малкия Пазител, ще се прехласнем в собственото си минало и ще започнем да търсим избавление чрез прекратяване на по-нататъшни прераждания, както и в егоистичното преследване на перфектността, на разтварянето ни в едно „не-съществуване”, една нирвана. По пътя навътре винаги съществува опасност да се интересуваме единствено от себе си в субективно-реалния ни живот. Това е, което често се случва.

            По пътя навън преминаваме отвъд границата между нас и околния свят, който включва природата, както и останалите човешки същества и културата, която заедно са сътворили. Тук Големият Пазител ни показва света и бъдещето. Без него няма бъдеще. Големият пазач ни се явява като извисена фигура, чиято красота трудно може да се опише с думи. Това същество ни дава представа какъв трябва да бъде човекът на бъдещето. Това същество говори горе-долу по следния начин: „Досега сте търсили само собственото си избавление, но сега, когато сте свободни вече, можете да се превърнете в освободители на останалите. До днес сте вървели напред като индивиди, а сега трябва да се стремите да се съчетаете с цялото, за да можете да внесете в свръхсетивния свят не само себе си, а всичко, което съществува в сетивния свят. Един ден ще успеете да се съюзите с мен...”

            Големият Пазител е образът на съществото, което се стреми към освобождаването на цялото човечество и на природата. Зад този образ можем да доловим духовния образ на Христос, които носи спасение на света. „От втория Пазител на прага струи неописуем блясък; свързването с него се извисява пред взора на душата като идеал, осъществим само в далечното бъдеще.” (Така Рудолф Щайнер описва срещата с Големия Пазител на прага.)

            Първите стъпки към освобождаването на света полагаме, когато проявяваме интерес към всичко, което ни заобикаля, и завършва с проникващото, любящо наблюдение на този свят. Блестящ пример за това е феноменологичният подход на Гьоте.

            И двата пътя са еднакво важни за психолозите. Собственият им път навътре ги учи на езика, с който се изразява малкият Пазител - в сънища и неочаквани вдъхновения – и на „органичния език” на вътрешните преживявания, които сродните човешки същества споделят с тях. Тогава те ще успеят да отстранят страшното в този „език” като премахнат от нас чувството на отчуждение, породено от встъпването ни в този непознат свят. Пътят навън на психолозите, силният интерес и наблюдение на света, ще им дадат възможност да освободят страдащите хора от егоцентричния им затвор като им посочат многото задачи, които съществуват в света.

            Йерархичните същества, които човек среща в този Аполониев свят отвъд, са  били наричани „божества” в пред-християнските цивилизации и „ангели” от християните. На фона на деветте йерархични нива, както са ни дадени в християнските учения, Пазителят ни показва задачата на човечеството да се превърне в „десетата йерархия”.

            Всяко съвременно човешко същество се намира с състояние, при което и двете граници вече са отчасти достъпни, а „преживяванията с Пзителите” се осъществяват под най-различни форми, най-често неочаквано. Можем да считаме всяко подобно преживяване като едно предупреждение към нас да направим равносметка на живота си от гледна точка на вечността.

            В ежедневието една случайна дума или нечие непреднамерено действие, могат да предизвикат среща с пазителя. Можем да го разпознаем по това, че подобни думи или действия ни засягат много дълбоко и продължаваме да ги носим в себе си още доста време. Твърде често обвиняваме другите, че са ни причинили нещо, а всъщност самите ние използваме ситуацията, за да позволим на Пазителя ни да говори. Ако приемем подобни ситуации за възможност да придобием малко себепознание, можем да изпитаме следното: „От това, което ми казаха, ме заболя – то не е вярно, защото „аз” не съм такъв. Но същевременно знам, че аз съм и такъв, макар и да ми се ще, да не е така. Казаното бе толкова болезнено за мен, защото бе отчасти вярно и аз ще приема тази частична истина, за да работя по собственото си подобрение.”

            Не само вътрешното и външното, но също миналото и бъдещето са работа на нашите Пазители. Те ни позволяват да виждаме и да се справяме само с това, което можем да понесем в дадения момент, дори тогава, когато ни се струва, че това е прекалено за нас.

            За преминаването и на двата прага ни е нужен много кураж. Затова в изказването на Адлер, че „окуражаването” е основен аспект в психотерапията, се съдържа много истина.

 

Превод: Ати Петрова

Път към другите части