Новите хоризонти пред човешката душа

Submitted by admin 2 on Нед., 18/06/2017 - 10:52
Молещ се ангел

„Култура на умирането” и израз, който може би стряска и плаши някои хора, но други събужда. Още повече, че това не е сфера, която ни е така близка за замисляне, обсъждане, интерпретация, както в антропософските среди извън България. Това е сфера, която някак се опитваме да подминем в нашето ежедневие, да не коментираме, а когато се случи в живота ни с наш близък, като че ли пред нас зейва огромна празнина... Защо? Защото има нещо, което можем да направим в грижите си за болния ни близък или приятел, или ако някой ни напусне внезапно и не сме имали възможност да бъдем до любимия човек, онова „след това” оставя огромна рана в душата ни... Няма буден човек, преминал вихрените вълни на младостта, и навлязал в по-спокойните си години, който да не е премислял живота си и да не е установявял, че всъщност целият ни житейски път се движи в една посока – а тя е към физическата смърт. Често срещаме хора, които живеят само за мига, защото някак свалят отговорността за собствения си живот, махат с ръка и казват: „Един път се живее!” Но дали всъщност само един път се живее!?

Душата ни се нуждае не само от помощ и подкрепа - психологическа, психотерапевтична и най-вече човешка, но и от нов хоризонт, нов светоглед, нова мярка за нещата. Само и единствено духовното осмисляне и духовноосъзнатия поглед върху акта на физическата смърт може да ни помогне. Това означава именно да придобием една нова култура в тази област – физическата смърт. Антропософията ни дава тази възможност. Тя дава не просто надеждата, вярата, тя дава истините. Защото има много моменти в живота ни, които вероятно сме подминавали без да се замислим, а те са били преки доказателства за срещи с хора, които сякаш вече познаваме, сънища които са ни давали знаци, ситуации в настоящето, които сякаш се случват не за първи път...

Антропософското познание ни представя пътя, който човешката душа извървява не само в периода от раждане до физическата смърт, но също и как душата да посрещне физическата смърт, как да се подготви, какво става с нея в периода между смъртта и новото раждане, как близките на тази преминала Прага душа да продължат грижата си и връзката си с нея... Антропософското познание ни дава ключа за израстването на душата, още в земния ни път. От нея разбираме, че материалният субстрат, наречен човешко тяло или още "храм на човешката душа", приютява душите в нашия вечен път на космическо-земна метаморфоза, която преминаваме от инкарнация в инкарнация. Физически се раждаме от Духовните светове и отново се връщаме там за нашето Духовно раждане след физическата смърт. Това е една своеобразна метаморфоза, присъща изобщо за отношенията Макрокосмос-Микрокосмос. Чисто физически-духовен еквивалент на целия този процес ние можем да видим във вечната метаморфоза, която изживява пеперудата като земно същество. В Събр.съч.230 Щайнер отделя специално внимание именно на пеперудата.

Горяща свещЦялата имагинативна картина, която се разгръща пред нас, и в която ние можем да видим човешката душа /"психе" - пеперуда и душа на старогръцки!/ се опира на Гьотеанизма - основният метод, на чиято база лежи цялото антропософско познание на науката за Духовното на Рудолф Щайнер. За да бъде осъзнато и осмислено едно такова космическо събитие, то е нужно да бъде преживяно, да дойде отвътре, защото то е вече част от нас като човешки същества - а това може да се случи само чрез изкуството. Не с ума, не с интелектуалното, а с дълбокото и съкровено преживяване на изкуството, което самата душа ражда от себе си. Четенето на Рудолф Щайнер е по своята същност медитативен процес, но често и несъзнателно захранващ земната егоистична част на нашия Аз. Тогава Антропософското познание рискува да зрее само в ума ни, но да не оплоди истински душата ни – а това е процесът на придобиване и излъчване на сърдечна топлина, идваща от истинската картина, която рисува пред нас Антропософията.

Съкровена работа с тази материя може да се извърши в групи, в които хората са водени от общите си разбирания и идеи по тези въпроси. Там текат процеси на връщане в спомените, в раните, в много лични преживявания. Хората биха преживели силни саморефлексивни моменти, променящи ни изцяло катарзиси на осъзнаване. И тези групи биха се превърнали не само в групи за придобиване на нови знания, но и реално в терапевтични групи, защото освен споделянето, подкрепата, там могат да се практикуват антропософски ориентирани изкуства. Най-ценното знание се получава в човека, когато нещо бъде преживяно в образи и картини, осъзнато и будно - тогава то става част от жизненото ни тяло и действа здравословно. Всяко знание, което душата получава по интелектуално-понятиен начин действа на повърхностно ниво и реално изсушава, а не подхранва етерното ни тяло. А когато говорим на тази дълбока тема за смъртта, това е от невероятна важност!

В живота си съм срещала и срещам много хора, които истински страдат, дълбоко и необратимо от загубата на най-свидните им същества. Страдат години, десетилетия, до края на собствения си живот - сякаш не успяват да изпратят тази душа и да осмислят истински случилото се. Това променя целия им собствен живот. Срещам и такива хора, които много осъзнато мислят по въпроса за смъртта, някои със заболявания - много силни хора, които реално се самолекуват чрез подобно осъзнаване! Тази тема предизвиква в някои осъзнаване, демонстрират смелост, други - примиреност, трети - огромен страх, а четвърти предпочитат никога да не я подхващат. Тази тема неминуемо разравя душите ни, спомените ни, раните ни... За да застанеш пред самия себе си се изисква смелост, а за да споделиш пред хора, с които тази тема те е събрала - огромен кураж. Но това е едно вътрешно ново раждане, едно раждане на птицата Феникс в душите ни!

Темата за преминаването на Прага винаги съм я чувствала по много необичаен начин, различен от онова, което сме свикнали да виждаме в материалистическите изображения - смъртта като грозна, плашеща, зловеща... Не, има една мекота в нея, плавност и смирение, което няма как да опишем с думи. Истинският смисъл на тази тема е - човек да я приеме не с примирение, а със смирение, с будна мисъл, с вътрешна душевна смелост...

Автор Дорина Василева