Фобиите и пътят към Светлината

Submitted by admin 2 on Пет., 09/06/2017 - 18:43
Бог Пан и Дафне

Много е писано и казано за тревожните разстройства и техните основни прояви под формата на различни ситуационни, социални и специфични фобии – СТРАХЪТ ОТ СРЕЩА С ДАДЕНА СИТУАЦИЯ. Към този голям раздел спадат и ситуациите с натрапливи мисли и повтарящи се действия в ежедневния ни личен и професионален кръг, като своеобразна фиксирана ритуалност в мисленето и поведението, която идва, за да успокои и тушира въпросните страхове. По своята обективна характеристика фобията с нейните разновидности е натрапливо фиксирано поведение спрямо даден обект, ситуация, пространство...
Известни са около 300 вида страхове. Данни от изследвания сочат, че средно 10% от хората по света изпитват някаква фобия, като 2/3 от тях са жени, на 100 мъже около един-двама са с фобия, на 100 жени – около две-три жени. Има различни нива на страх, част от които изобщо не достигат до диагностициране. Факт е обаче, че диагностицирани или не, фобийните и натрапливите състояния /спадащи някога в класификацията „Неврози”/ днес драстично нарастват, особено по отношение на социалните фобии.
Страхът от среща с дадена ситуация и въображаемите последици от тази среща е един омагьосан кръг, който фиксира човешката дейност, мисъл и душа в нелогични за другите ситуации, в осъзнаването на собствената безпомощност и произтичащото от това страдание. Корените стигат далеч в детството до свръхизискващи и парализиращи родители, перфекционистки настроени учители, пресираща среда – всички до един засягащи жизнените импулси на личността към виталност, търсенето на нови жизнени хоризонти, свобода. Хроничната саморефлексия на дълбоко личностно ниво в течение на години се превръща в страх, плахост, вечно колебание, ниска самооценка, несигурност. И това ескалира до заобикалянето с познати и сигурни модели на живот, поведение, мислене, до абсурдността на ежедневни натрапливости и страхове.
Те ни дават сигурност, която другаде не намираме. Те ни „защитават” от един свят, който все повече и повече чувстваме като несигурен, като застрашаващ нашата екзистенция и виталност. Настъпва вкаменяване вътре в нас, задръстване, спиране на всякаква циркулация на каквито и да било различни от „сигурните” мисли и различни от „сигурните” действия. Чувствата също се притъпяват – така е по-сигурно! Заучеността в търсенето на сигурност не е болест в смисъла, в който се влага напр. в официалните медицински класификации. Търсенето на сигурност по този начини е път да се адаптираме в един несигурен и неприемащ ни свят.
В мен изниква образът на едно цвете, което остава затворено по един абсурден начин, въпреки привидната хармония от светлина, топлина и максимално доброжелателни условия около него... И макар това в природата да не е възможно, в човешката душа, в която се преплитат в сложна конфигурация нашите мисли, чувства и волеви импулси към действия, това затваряне, пашкулиране и вкаменяване вътре в себе си, е факт. Има цветове в растителния свят, които ако бъдат дори и леко докоснати с ръка, или стане стресираща промяна на условията, в които живеят, се свиват и умират. Въпреки, че в буквалния смисъл те не са наранени физически, а само „докоснати” от света.
От антропософската духовна наука знаем, че в растителния свят физическото нараняване е подпомогнато и преодоляно от жизнените сили на растението. Те са носител на вътрешен оздравителен процес и благодарение на тях то се възстановява. И описаното неочаквано „умиране” в по-горния пример, всъщност е засягане тотално на жизнените сили на растението, които макар и да водят един самостоен живот от физическото тяло /откъдето идва и тяхната лечебна вътрешна сила/ в тази ситуация буквално се свиват и умират под напора на въшните влияния .
При външно нараняване в животинското царство – колкото по-сложно организирано е животното, все по-трудно става възстановяването на физическо ниво. Това е така, защото в неговата конституция жизнените сили /т.нар. етерно тяло/ освен, че подхранват виталността на физическото тяло, те са вече много повече взаимно зависими – нараненото физическо тяло е и наранено етерно тяло. Етерните сили все повече се „придърпват” и използват в жизнения цикъл и от т.нар. астрално тяло в животинската природа - външните дразнения се отразяват много по-често и много по-надълбоко във вътрешните процеси на съществото и то им реагира импулсивно. Вече не е така лесно жизненото тяло да концентрира само и единствено своята лечебна сила и въздействие вътре във физическото тяло. Неговата задача става сложна, то е буквално „атакувано” и от външните условия.
„Колкото астралната активност е по-изразена, толкова повече съществото се отваря към външния свят. Следователно, астралното тяло свързва вътрешната същност на едно същество с външния свят. Колкото повече нараства астралната активност, толкова по-могъщи сили трябва да употреби етерното тяло, за да възстанови получените увреждания”. /Р.Щайнер/
Стигайки до човека ние се изправяме пред неговият Аз, като онази част от неговата същност, която едновременно носи в себе си физически и душевно наследеното /от собствените си предишни инкарнации, но и от избраната родителска двойка, в която се ражда/, и в същия момент избира своите сегашни земни борби, конфликти, разбирания за добро и зло, за правилно и погрешно, за истина и лъжа... Индивидулните подтици се съчетават със степен на осъзнати преживявания, с разстлания времеви поглед върху минало, настояще, бъдеще.
„Етерното тяло на човека се променя според живота, който той води в границите между доброто и злото, в границите между истината и лъжата и т.н. Всичко това упражнява силно въздействие върху човешкото етерно тяло.”/Р.Щайнер/.
Нашият живот от самото ни раждане е подвластен на чувствата, на нашите симпитии и антипатии, на чувството за свързаност и отделност. Още от малки пред нас се явяват супер-корективи, които ни учат как да се държим, как да се храним, как да се смеем, как да не плачем, как да обичаме... дори! Онова, което идва отвън, се сблъсква с онова, което е в нас и сме донесли в този живот. Някои наричат това „конфликт”, но това е само пяната излязла на повърхността. Сблъсъкът се разсейва навътре в нас, той не намира външен излас, и започва да работи вътре в душата ни – в нашите мисли, чувства и действия, бавно и методично. Външните супер-корективи постепенно се приемат от нас самите за наши собствени – спасителен ход на психиката ни, за да съществуваме физически в един свят, който не ни разбира. Супер-корективите, превърнали се от външни във вътрешни, потъват в нашето астрално тяло, чувствата ни са завладени и притъпени, оттам те се вплитат в нашето етерно тяло като приети, но буквално не асимилирани и неприети от човешкото ни същество форми на мислене, и там остават като разяждащи язви. Етерното тяло на хората с всякакъв вид фобии и натрапливости е изпълнено с такива необработени, неприети от тях изисквания, оценки, разбирания за света, форми на мислене!
„В хода на своя живот човек натрупва много опитности, които той съзнателно свързва със своя Аз. В него те се превръщат в представи, после той преработва тези представи и т.н. Но помислете само колко безкрайно много изживявания, опитности и впечатления просто не израстват до равнището на представи, не стигат до съзнанието и въпреки това играят голяма роля в душевния живот на човека.”/Р.Щайнер/
Форми на мисленето, които осъзнаваме /изграждайки от понятието за нещо, неговия образ-представа и съответно разбиране/, биват допускани пестеливо от психиката ни, да заживеят в нея и да се интегрират. Но онези форми, които са преминали по една или друга причина под прага на нашето разбиране, осмисляне, представно ниво, нахлуват в психиката ни и заживяват свой собствен живот. Няма мисловна форма, която да не е обвързана с някакъв вид чувство в нас, а и нерядко с определен род съвестни изживявания, които ни вменяват чувство за въображаема вина. Така че осъзната или неосъзната, тя работи и на емоционално ниво, а оттам се фиксира и в етерното ни тяло. Азът на такъв човек консолидира в едно своето физическо, етерно и астрално тяло, но практически той не се чувства свободен и не може да въздейства регулиращо и хармонизиращо вътре. Надделяват и натежават тези неасимилирани форми на мисленето. Формите-мисли под прага заглушават от една страна вътрешното пространство на душата ни – ние нямаме свободата в своите чувства и преживявания, както и свободата в нашите действия – те са засмукани от тях, еднообразни и ритуални. Така формите-мисли създават нашите чувства-страхове.
„И ако човек се замисли върху тези удивителни процеси, ще проумее каква безкрайно голяма отговорност носим за възпитанието в ранната детска възраст и за многозначителните сенки и светлини, които то хвърля към по-късните периоди от живота. Една жива част от миналото непрекъснато се носи напред и формира нашето бъдеще... Тъкмо представи, които в рамките на съзнанието не представляват никакво препятствие, водят до много по-тежки душевни смущения: до неврастения, невроза, хистерия или направо до душевни заболявания. Всички тези явления се разиграват нагледно пред нас като взаимодействия между миналите и бъдещи събития в хода на човешкия живот.” /Р.Щайнер/
Чудесен, но горчив пример за подобни мъртви форми-мисли идват не само от възпитателните криворазбрани родителски модели, но и от ранното образователно интелектуализиране на децата, такова каквото е то. В училищата не ходят самоходни глави, облъчвани със сухи понятия и зазубрени уроци, а човешки същества, които преминават през жизненоважни процеси в периода на своето съзряване. Това са и процеси, които влияят върху образуването на органите в детското тяло. И си представете, че това затрупване е вече законно преди седем годишната възраст, когато етерното тяло на детето постепенно заживява свой отделен от Духовния свят живот, подкрепяно и от майката. Още тогава то бива подложено на обстрел от неразбираеми форми-мисли от учебната среда, от света наоколо. Тогава още етерното тяло се затлачва и този процес продължава и по-късно, раждайки за съжаление своите проблемни плодове години след това...
Важна е и антропософската идея за цикличната ритмичност на всички нива – вътрешни и външни, в човешкия живот. От ритмичността между човешкия пулс и вдишване-издишване, през ритмичността на преживяването на различните фази от нашия живот, до природните ритми, в които всички ние вземаме участие – лунните фази, сезонният ритъм, смяната на деня с нощта, празничните ритми, до големите планетни и вселенски цикли. Да, там някъде едно човешко същество е създало свой собствен ритъм, свой собствен фиксиран ритуал или фиксирано поведение в определена обстановка и ситуация, които му носят сигурност, но сякаш неподвластен на всички други ритмични обвивки извън него – природни и космични. Онова, с което това същество може да бъде подкрепено е отново да отвори сетивата си за тази близка и далечна виталност на света, от собственото си ядро към здравословната висша ритмичност на света. Естественият здравословен ритъм, предложен ни от природата, е силата, която укрепва жизненото тяло, прочиства го и усилва неговите лечебни сили.
Как да бъдат строшени, разчупени и унищожени тези мъртви мисловни форми в нас? Всъщност те са мъртви за съзнанието ни, но реално действат в нас и ни контролират изцяло. Първо и основно условие е да осъзнаем, че ги имаме и, че проблемът при една фобия или изобщо състояние от този регистър, идва точно от тях. Осъзнаването, разбирането, осмислянето и съответно прошката, след години битка, е труден процес, и разбира се, той може да бъде съпроводен от човек-терапевт, на който можете да се доверите. Антропософските терапевтични направления - арт-терапията, лечебната евритмия, антропософската психиатрия, работата с биографията, терапията с пеене, могат да помогнат дълготрайно. Интересна е историята на древногръцкия бог Пан /от който идва думата „паника” – „неудържим страх” в състоянията на фобия, но и „вселена”!/, роден полу-човек, полу-коза. Заедно с нравът му да ужасява с чудовищната си фигура ненадейно пътниците в гората, той бил и един от най-съвършените танцьори сред боговете, а също и свирел на тръстикова свирка, забавлявайки нимфите. Една от тях, преследвана от него се хвърлила в река Ладона. Това е ужасяващ бог, но заедно с това творящ красота. Този архетипен образ ни дава възможност да осмислим проблема чрез дълбоката вътрешна трансформация, която е възможна. В нас мога да се свържат човешкото и душевното, полуживотинското и инстинктивното, заедно с онова, което ни свързва директно с Божествения свят – светът на изкуството, като част от истинската Вселена - път душата ни да напусне света на сенките и се устреми към Светлината.

Автор: Дорина Василева