„Ето каква задача възложи Рудолф Щайнер на Медицинската секция, а именно - да изгради, посредством секцията, една общност от хора, които, в името на лечебното изкуство и свързаните с него области, да са готови да се задълбочат езотерично по време на тази си дейност. За съжаление д-р Щайнер ни напусна и така тази най-съкровена задача остана само в сърцата ни, като копнеж. Според мен, този копнеж се прояви у хора, които го усетиха, и които се сплотиха от дълбините на съществото си.”
Итa Вегман, 1934г.1
„Тази общност [от доктори] е възможна. Такава общност трябва да се упражнява в сърцата на тези, които наистина искат да се свържат с лечебните практики в Гьотеанума... посредством особен вид съзнание, то трябва да създаде връзката между желаещите да работят като лекари - в антропософския смисъл,- с източника на тази работа тук, в Гьотеанума. Да се стремим към създаването на такъв източник за работа за медицинското движение е целта и намерението на съвместната ни работа с д-р Вегман тук, в Гьотеанума.”
Рудолф Щайнер, 18 септември 1924г.2
Карл Кьониг се обръща към антропософията на Рудолф Щайнер на двадесет и две годишна възраст, по времето когато учи медицина във Виена – и то с най-голям интерес, със свое лично разбиране и въпроси, но същевременно отличаващ се със социалната си сдържаност.3 Кьониг е много надарен, критичен и резервиран човек. Още като студент по медицина успешно лекува пациенти. Като асистент в университетския Институт по ембриология той изследва ефективността на хомеопатичните препарати, а също така изучава еволюционната теория на Ернст Хекел и Христологичната теория за еволюцията на Рудолф Щайнер.
Дълго преди да открие систематизираните от Щайнер издания на научните трудове на Гьоте и неговото схващане за природата от гледна точка на нейните качества, Кьониг вече бе открил собствената връзка и разбиране за тях. Оттук и удивлението му при срещата му с антропософията („Изпитах огромна радост, когато видях собтвените си идеи получили израз в едно цяло движение”4) През 1924г., за пръв път и с нарастващо убеждение, Кьониг участва в курс по антропософия, воден от Норбърт и Мария Глас, които са били само няколко години по-възрастни от него. Обаче, дори и непосредствено след това, Кьониг не се чувства напълно удобно в сферата на антропософията и някак меланхолично си остава резервиран, като същевременно е все по-уверен, че е „поел по правилния път на познание.”5
Карл Кьониг е имал възможност да присъства на публичните лекции на Рудолф Щайнер във Виена в началото на 1920-те години – например, като част от Конгреса Изток-Запад, по време на Петдесетница, 1922г.,- но той ги избягва („Попречиха ми ученето и известна младежка арогантност, а също и флегматичността.”6) На 23 март, 1925г., взимайки твърдо решение и преодолявайки сериозни вътрешни конфликти, Кьониг става член на Генералното антропософски общество, което Рудолф Щайнер повторно е учредил шестнадесет месеца по-рано, в Дорнах.7 Точно седем дни след присъединяването на Карл Кьониг към Обществото, великият духовен учител умира в Гьотеанума, новата Школа на Духовната наука – „Новината ме потресе до дъното на душата.”8
* * *
На 5 май, 1925г., пет седмици след смъртта на Рудолф Щайнер, Карл Кьониг за първи път пише на Ита Вегман, многогодишната помощничка и личен лекар на Рудолф Щайнер, която бе лекувала своя учител и приятел всеки ден през последите шест месеца от живота му. С формално писмо, Карл Кьониг моли Ита Вегман за „временно членство” в Медицинската секция, „за да мога да изучавам лекционните цикли на д-р Щайнер заедно с другите членове.”9
По това време Карл Кьониг е членувал в Генералното антропософски общество едва от месец и нещо – далеч по-малко от изискваните две години членство за включване в Школата по духовна наука и Медицинската секция в Дорнах. И затова той не отговаря на условията за приемане. Но Норбърт Глас, председател на групата във Виена и член на Езотеричното ядро на Медицинската секция, подкрепя молбата на Кьониг до Ита Вегман: „Вярвам, че неговото приемане в Медицинската секция дори на такъв ранен етап, ще бъде от полза за всички участващи.”10 Ита Вегман е съгласна и поръчва на асистента си д-р Еберхард Шиклер, който също е бил член на Езотеричното ядро на Медицинската секция, да отговори на Норбърт Глас:
„Що се отнася до вашата перпоръка относно г-н Карл Кьониг, чиято молба пристигна днес, фрау Вегман, би искала да ви каже, че можем да го приемем като временен колега в Медицинската секция, а също така, че постепенно може да бъде включван в курсовете, при условие че се съгласите да поемете отговорност за него. Следователно, докато покрие изискванията за пълно членство в Класа, той ще бъде колега в Секцията (подлежащо на отмяна по отношение на литературата).”11
Скоро след това, през лятото на 1925г., Карл Кьониг за пръв път посещава Гьотеанума - мястото, където Рудолф Щайнер е работил и починал. Тук той се чувства „у дома си”: „остави дълбоко и трайно впечатление у мен”12
Въпреки мигновеното чувство на принадлежност към Гьотенума, Кьониг продължава да има проблеми с антропософския социален кръг, дори и след лятото на 1925г. Според него не съществува никаква обществена ангажираност, нито какъвто и да било интерес у тях към актуалните въпроси. Той е изпитвал (и страдал) от уклона на духовната наука и нейните социални аспекти, да става все по-буржоазна, както и от липсата на „пълно пробуждане” относно реалните предизвикателства.
* * *
През февруари 1926г. Норберт Глас за пръв път изпраща в Арлесхайм едно от есетата на Карл Кьониг, до Маргарете Бокхолт – лекарка, лечебен възпитател и член на Езотеричното ядро, - редактор на вестник Натура. Норбърт Глас я моли да приеме за публикация от страна на Медицинската секция изследването на Кьониг в сферата на ембриологията, относно етерните формиращи сили, които оформят човешкия нос.13 Езотеричното ядро на Медицинската секция е било отговорно за научните публикации, затова Глас пише на Бокхолт:
„Тук включвам едно кратко проучване по ембриология на един от нашите доктори. Доста е научно, но добре обмислено и вероятно дори е подходящо за публикация в Натура. Аз вече говори с [Хилма] Валтер за това.”14
Когато Норберт Глас не получава отговор след повече от три месеца, Карл Кьониг сам пише пак до Ита Вегман – точно година след молбата му за „временно членство”. Той съобщава на Вегман, че Гюнтер Вахсмут, оглавяващ Секцията по природни науки, го помолил за принос към неин годишник и му предложил да публикува там своята работа („само ако няма вече други планове за публикации”). Обаче Ита Вегман е придавала голямо значение на това издание и, чрез своята асистентка Маргарете Бокхолт, казва на Кьониг, че Натура ще публикува научното му изследване „в близкото бъдеще”, което (по незнайни причини) никога не се случва.15
Независимо от това, след половин година, в края на ноември 1926г., Карл Кьониг изпраща друго научно изследване по ембриология, този път лично на Ита Вегман. Той предлага изследването му да се публикува в Натура, разказва й за своята работа във Виена и за началните курсове по антропософия на тема ембриология, които е водил съвместно с Мариа Глас, и от които е получил допълнителни прозрения. Кьониг също споменава, че може да изпрати и допълнителни проучвания по ембриология, ако Ита Вегман пожелае. („В случай, че вие, д-р Вегман, в следствие от приложения материал, се съгласите да получите още проучвания по биогенеза, моля съответно да ме уведомите.”) След седмици Карл Кьониг държи в ръце отговора на Ита Вегман – първото, макар и написано на машина, писмо, което получава от нея. Тя приема есето му по ембриология за публикация в Натура и го поощрява да продължи своята работа: „Също бих се радвала ако продължите да работите в тази посока и ако успеете скоро да ни изпратите още статии.”
Малко преди Коледа 1926г., Карл Кьониг отново пише до Ита Вегман, този път с бърза поща, защото мислел, че е допуснал сериозна грешка в съдържанието на изследването си („Чувствам се много виновен за това, че нещо погрешно ще се появи на света, и се надявам все още да е възможно да се поправи грешката”). Арлесхайм го уверява, че статията все още не е излязла и, че освен това, редактирането винаги се провежда много внимателно.
* * *
През март 1927г., веднага след приключването на медицинските му изследвания, Карл Кьониг, вече на 25 години, отново се обръща към Ита Вегман. Съобщава й, че иска да дойде на посещение в Дорнах възможно в най-скоро време, да се запознае с нея, оглавяващата Медицинската секция в Гьотеанума. Също имал намерение да кандидатства за официално приемане в Секцията, след двугодишното си членство в Обществото. Иска да обсъди с нея дали е възможно да работи в клиниката в Арлесхайм като асистент и да представи проект за книга по ембриология, която е започнал да пише, и за която иска съвет.
Той не получава отговора на Ита Вегман, но след средата на май, Кьониг вече пише следващото си писмо. Обаче не го е изпратил от Виена, където получава докторската си диплома през април и отказва да работи в Института по ембриология, на основание, че там няма академична свобода относно антропософските теми. Вместо това пише от позицията на медицински асистент в болницата в Клостернеубург, където се намира историческия Цистерциански манастир. Отново се обръща към Ита Вегман да бъде приет в Медицинската секция на Училището за духовна наука в Гьотеанума.16 Той споменава, че в резултат от практическата медицинска работа, която е започнал, изпитва “голямо желание да пристъпи към морално развитие”:
„Следователно, искрено ви моля да ме приемете в Медицинската секция и в Първия клас на Училището [за Духовна наука], за да мога да започна работа върху медитациите дадени от д-р Щайнер. Тази моя нужда е силна и постоянна.”
Относно приемането му в първия Клас на Училището за духовна наука, продължава Кьониг, той щял да се свърже с граф Ползер-Ходиц веднага щом се върнел във Виена; но моли Вегман да бъде приет в Медицинската секция. Ита Вегман подкрепя молбата на Кьониг и го съветва бързо да се свърже с граф Ползер.
* * *
Въпреки, че след няколко месеца (през септември 1927г.) Карл Кьониг е трябвало да бъде приет в Училището и в Медицинската секция, той все още не се е срещал лично с Ита Вегман – никога не бил посетил лекциите й, нито е говорил някога с нея. През юли 1927г. получава писмо в Клостернеунбург от Норберт Глас, който му съобщава, че Ита Вегман го е предложила за поста помощник-хирург в частната клиника на лекаря антропософ Виктор Верле в Залцбург. Това го изненадва, радва и в същото време му създава известно безпокойство. Макар и да е малко вероятно да се е чувствал достатъчно подготвен за поста на хирург в Залцбург, и надали би кандидатствал за него по собствена инициатива, Кьониг се отнася съвсем сериозно към препоръката или по-скоро – намеренията - на ръководителката на Секцията и й пише с молба за пояснение:
„Бих искал сега да ви попитам какъв вид подготовка имате предвид за този пост. Защото мисля, че непременно трябва да набера предварителен опит чрез наблюдение в клиниката в Арлесхайм. Но не знам дали в момента има възможност за работа като асистент.
Искам също да ви попитам дали не е възможно да изберете някой друг от Медицинската секция, по-подходящ от мен за този пост.
Преди да пиша на д-р Верле искам първо с вас да се свържа, фрау Доктор, за да не напрявя нещо, което да е в противоречие с плановете на Медицинската секция.
Много ще съм благодарен, фрау Доктор, ако бихте ми дали конкретна информация по този въпрос.
Накрая искам да подчертая още веднъж, че съм на пълно разположение на Медицинската секция, и че чакам вашето решение.”
Само две седмици по-късно, на 18 юли, 1927г., Ита Вегман отговаря, че в момента, както и през есента, асистентство в клиниката й в Арлесхайм е невъзможно поради наличието на прекалено много персонал и казва още:
„Следователно бих искала да ви посъветвам просто да започнете при д-р Верле и да се опитате да навлезете в работата с истинска антропософска решителност. Нещата със сигурност ще се наредят, дори ако не сте били тук преди това, особено защото тук не можем да ви подготвим както трябва за хирургическа работа.”
Вегман съветва Кьониг да си сътрудничи тясно с Мария Глас във Виена до поемането на длъжността си в Залцбург и да се възползва от нейния богат опит на терапевт, и му предлага асистентска работа в нейната клиника по-късно. „И тогава, след като сте работили известно време с д-р Верле, би било възможно да дойдете тук за кратко време. Със сигурност ползата за вас тогава ще е още по-голяма.” Очевидно тя иска да поощри този млад доктор от Виена и същевременно е искала да го предпази от нереалистични представи за Арлесхайм, но без да го отблъсква. Ето защо, в края на писмото, в един неочакван обрат, тя му предлага да го назначи през есента, въпреки че не му го препоръчва:
„Ако е толкова важно за вас да бъдете тук по-рано, вие, разбира се, сте добре дошли през септември, макар че тук няма да намерите възможностите, които имате предвид, и които бих искала за вас.”
В края на лятото и есента на 1927г, обаче, работата се оказва съвсем различна. След като Карл Кьониг води личен разговор с Верле и разбира, че той не разполага с пари за заплата на асистент, той започва клиничното си обучение в голяма детска болница в покрайнините на Виена, преди края на лятото. През октомври Кьониг присъства за пръв път на открита конференция на Антропософското общество във Виена. На 15 октомври изнася първата си антропософска лекция за Хекел и еволюцията на организмите и за биогенетичните закони. Там антропософският психиатър и гьотеанист, Фридрих Хусман, който е дошъл от Фрайбург на конференцията във Виена, където също изнася лекции, предлага на Кьониг работа като асистент в частния му психиатричен санаториум във Фрайбург-Гюнтерщал, учреден от него преди две години с одобрението на Рудолф Щайнер.17 Преди да даде съгласието си, Карл Кьониг (очевидно доволен от внезапното предложение на Хюсеман), се обръща отново към оглавяващата Медицинската секция в Арлесхайм:
„Сега бих искал да ви попитам, мила фрау Доктор, дали бихте се съгласили да работя с д-р Хюсеман. За мен ще е удоволствие да работя с него...
Бих бил много благодарен, мила фрау Доктор, ако ми съобщите писмено дали одобрявате или не работата ми с д-р Хюсеман, а също така дали ме считате за член на Секцията.”
Възможно е Ита Вегман да е получила писмото на Карл Кьониг, докато все още се е намирала в Арлесхайм и преди да тръгне за Виена за погребението на сестрата на Рудолф Щайнер, Леополдин, която починала във виенския район Валдвиертел на 1 ноември, един ден, преди Кьониг да напише писмото си.18 Обаче Кьониг със сигурност не получава отговор на запитването си, а вместо това неочаквано се запознава с Ита Вегман само няколко дни по-късно във Виена:
„Стоях на перона, резервиран и с неудобство, защото малкото приятели, които имах, бяха изпратени да посрещнат д-р Ита Вегман, която пристигаше във Виена. Тя идваше за погребението на единствената сестра на Рудолф Щайнер. Заедно с няколко други човека, бях помолен да посрещна д-р Вегман. Никога не бях се запознавал с нея и постоянно се питах защо е нужно и аз да чакам някой, когото не познавам. Тогава бях доста млад и срамежлив и не обичах особено да бъда сред хора.
Най-сетне влакът пристигна на гарата и д-р Вегман слезе и поздрави посрещачите. Представиха ме на нея и си стиснахме ръце и всичко бързо приключи. Тръгнах си от гарата и се прибрах у дома, без да разбера какво означаваше всичко това.”19
Но скоро след това Кьониг отново среща Ита Вегман във Виена и разговаря с нея насаме, един разговор с поглед към бъдещето, който той описва в едно автобиографично есе:
„Чувствах се доста спокоен седейки срещу нея, докато ми задаваше няколко въпроса за живота и работата ми, а после ми предложи да се присъединя към Клиниката й в Арлесхайм. Аз бях изумен от тази покана, но щастлив за възможността да се запозная толкова отблизо с извора на антропософските терапии. Така че я попитах кога очаква да замина, мислейки че става дума вероятно за няколко месеца по-късно, когато ще съм завършил пълната клинична година във Виена. Д-р Вегман ме погледна с мила усмивка и предложи да замина за Арлесхайм след една-две седмици. Аз бях леко шокиран и казах, че това е невъзможно. Но тя не се отказваше и стигнахме до съгласие да пристигна в Арлесхайм в началото на ноември. Тогава си тръгнах, вдъхновен от чудесното й присъствие, което веднага усетих. На 7ми ноември, 1927г., пристигнах в Арлесхайм.”
Дали Карл Кьониг греши за датата на пристигането си в клиниката в Арлесхайм, когато пише за това по-късно, не се знае, но надали е така, при положение, че есето се базира на собствените му подробни и изключително точни записки в дневниците му. Ако, обаче, наистина е пристигнал в Арлесхайм на 7 ноември, 1927г. и е започнал работа там, то той е останал във Виена само още няколко дена след този решителен разговор с Ита Вегман.21
* * *
„Клиничният терапевтичен институт в Арлесхайм не бе особено впечатляващ, нито особено голям. Но като влезеш в него и работиш там месеци и години наред, както аз имах възможност, се чувсташ като в кралски двор. Стотици хора вървяха насам-натам, телефонни обаждания от цял свят, телеграми, писма, пациенти, аташета, придружители. Беше много оживено с цялото това движение, но пропито с дълбока човещина. Младите хора бяха включвани с доверие и приемани приятелски.”22
Въпреки, че Ита Вегман не е там при неговото пристигане в Арлесхайм, поради което в началото не му е било лесно в клиниката, Карл Кьониг очевидно бързо свиква и се чувства у дома си, както никога преди: „човек бе приет като приятел.” Кьониг е бил силно привлечен от топлата, много жизнена, космополитна и интелектуално интересна атмосфера в Клиничния терапевтичен институт.
Освен Ита Вегман, чието обаяние като терапевт проникваше навсякъде в Института и го изпълваше със светлина, топлота и живот, като слънце, докторите Хилма Валтер и Маргарете Бокхолт, както и много сестри, имаха опит с Рудолф Щайнер и неговата терапевтична работа. Освен това, някои млади доктори, които бяха близки с Маделейн фон Девентер и Герхард Сухантке, работеха там или идваха от време на време на посещение; те принадлежаха към ядрото на групата бивши млади доктори и можеха да разкажат на Кьониг за езотеричните курсове, провеждани от Щайнер през януари и април 1924г. Имаше един фармацевт, Оскар Шмидел, който от десет години създаваше иновативни антропософски лекарства и беше от жизнено значение за новото медицинско движение. Имаше и художници и терапевти, както и значителен брой заслужили учени, свързани със Секцията за природни науки в Гьотеанума, които работеха над изследвания и публикации. В края на ноември 1927г. – само няколко седмици след пристигането на Кьониг – Ита Вегман пише до издателя на Zeitschrift für experimentelle Medizin да поиска копие от едно проучване, което Кьониг е публикувал там, за да го издаде в Натура – „тъй като г-н Кьониг е наш колега.”23
В Клиничния терапевтичен институт Карл Кьониг работи временно в лабораторията, лекува отделни пациенти и участва в курсове по евритмия и лечебна евритмия, но след това – вероятно към края на ноември или началото на декември – Ита Вегман го води в Зоненхоф, един новосъздаден център за лечебно образование, близо до катедралата в Арлесхайм, само на няколко минути път пеша от Клиниката. Това посещение, придружен и воден от Ита Вегман, ще промени курса на живота и съдбата на Карл Кьониг, който бе набрал начален опит в педиатрията във Виена, а по време на обучението си бе посещавал лекции по лечебно образование.24
„Тя ме запозна с децата под нейно попечителство и децата с проблеми, и ме попита дали имам интерес към подобен вид работа. Този въпрос наистина ме хвана неподготвен. Д-р Вегман бе импулсивна личност и често действаше под въздействието на внезапни вдъхновения и идеи. Там се озовах в съвсем различен свят. Бях срещал проблеми като на тези деца само два пъти преди това и двата случая се бяха отпечатали в съзнанието ми – но не до степен на поява на съдбовен инстинкт в мене.
...Но тук в Зоненхоф имаше около тридесет по-малки и по-големи деца с огромни или мънички глави, с парализирани крайници; някои от тях с празни погледи; други - травмирани от пристъпи. Но всички те бяха деца! Те се смееха и плачеха; те се радваха и страдаха от болки като всички други деца. Бях поразен дълбоко и мигновено от две неща: „хуманността” на всяка една от тези странни души и множеството морфологични деформации и природни недостатъци, пред които бях изправен. „Чрез тези несъвършенства” си казах, „ще успееш да се докоснеш до скритите тайни на развитието на човешката форма.”
Следователно, когато д-р Вегман ме попита дали съм готов да прекарам част от деня работейки като доктор в Зоненхоф, аз се съгласих с готовност. Веднага бях привлечен към тези деца и те много бързо станаха много скъпи за мен. И така прекарах много часове с тях, учех се да ги обличам и събличам, да ги мия, да играя с тях, да ги успокоявам или поощрявам и да бъда техен приятел.”25
Карл Кьониг пристига от Виена, от своите Гьотеистични ембриологични изследвания, с Христологичен подход и с изключителните дарби на удивление, състрадание и съвест, и подчертаната воля да лекува.26 Така започва работа в Зоненхоф (едновременно със задълженията си в клиниката) и, заедно с децата в Зоненхоф, преживява през декември празниците за Рождеството:
„Първата неделя от Рождество скоро настана, едно празненство, което ми бе напълно непознато в католическа Виена, и което никога преди не бях празнувал. Следобяд отидох в Зоненхоф при децата и там попаднах на група колеги и деца, събрани заедно. Седяха покрай стените на най-голямата стая в къщата. В средата на пространството имаше малка купчина от зелен мъх и пръст, върху която бе поставена запалена свещ. Спирала, очертана с мъх, водеше до купчиннката. На всяко дете бе дадена ябълка, а на нея бе закрепена свещичка. Пееха се песни за Рождество и Коледа, и децата едно по едно се опитваха – сами или с помощ – да преминат през спиралата от мъх до купчинката в центъра, за да запалят своята свещичка от главната свещ. Бях дълбоко удивен като гледах с каква сериозност и радост всяко дете се заемаше съз задачата. Ето я голямата свещ! Всяка свещичка поставена в „ябълка на греха” трябваше да вземе огън от тази „оповестяваща” Коледната светлина! И изведнъж разбрах: Да, това е бъдещата ми задача! Да пробудя у всяко от тези деца собствената му духовна светлина, която да го отведе до неговата хуманност: да, ето това искам да правя! Вече не мога да кажа дали решението ми бе особено осъзнато по време на онази неделя на Рождество, но сърцето ми така се изпълни, че сълзи потекоха от очите ми и се наложи да напусна залата.”27
* * *
В началото на декември, около месец след пристигането на Кьониг в Арлесхайм, Ита Вегман го кани да изнесе основна лекция от името на Медицинската секция по време на Коледната конференция на Антропософското общество:
„Няколко седмици преди Коледа, Ита Вегман дойде и ми каза, „Кьониг, мисля че трябва да изнесеш една основна лекция в Гьотеанума.”
Аз отговорих, „Но, фрау Доктор, аз никога преди не съм изнасял лекции.”
А тя каза, „Но ще можеш, ще можеш.”28
Макар и Кьониг вече да бе говорил пред публика във Виена, да говори в Гьотеанума – едно място, което дълбоко уважава като мястото, където Рудолф Щайнер е работел и преподавал – бе нещо съвсем ново за него. Освен това, Кьониг е бил напълно непознат в Дорнах – един двадесет и пет годишен мъж, нисък на ръст и от еврейски произход, който току-що е завършил курс по медицина, без никакъв опит в антропософията, без покровителство, т.е. коренно различен от известните доктори и лектори като Фридрих Хусеман, Феликс Пеиперс или Людвиг Нол. Но Ита Вегман разпръсва съмненията на Кьониг и неговата насигурност, чрез увереността и водаческите качества на типичната си „слънчева” натура:
„Тя ми каза: „Ще те придружа на лекцията, ще те заведа до залата, ще ти покажа подиума, от който ще говориш и ще седна пред тебе, и всичко ще бъде наред.”
И, под закрилата на нейното присъствие, всичко премина много добре.”29
Всъщност, тази Коледа Кьониг изнася лекция в дърводелската работилница пред публика от над хиляда присъстващи и тя наистина е била много успешна. Той е бил напълно подготвен и е говорил за ембрионалното развитие на човека, стигайки дори до Сикстинската Мадона.30 Един от слушателите – Фриц Гьоте – пише десетилетия след това за „огромното: впечатление, което е оставила в душите на хората лекцията на Кьониг.”31 Ита Вегман също изразява в писмо от 5 януари 1928г. радостта и гордостта си от новия си колега в Секцията и Клиниката: „Нашият д-р Кьониг постигна неочакван успех с лекцията си и бе горещо аплодиран от публиката.”32
Коледната презентация на Кьониг по ембриология е началото на неговата дейност като антропософски лектор. От началото на 1928г. започва често да ходи на лекционни турнета в Германия, където се запознава с основателите на антропософското лечебно обучение в Йена (и особено с Франц Льофлер). Кьониг винаги обсъжда предмета и намеренията си за лекциите си с Ита Вегман, и много пъти е изпитвал подкрепящо й духовно присъствие в трудни ситуации, както и извън лекторската му дейност.
* * *
През тези месеци Ита Вегман изразява желанието си Карл Кьониг да остане в Арлесхайм само за определен период от време и после да поеме поста на медицински директор в дома за възстановяване в Гнаденвалд, голям санаториум в Тирол, който Ита Вегман неотдавна успешно е основала. В края на първата седмица на април 1928г. Вегман пише на свой колега: „Д-р Кьониг ще остане с нас още известно време, за да... замине за Гнаденвалд по-късно”34 Също и в писма до Гнаденвалд – например, до Елизабет Данк, която отговаря за организацията и финансите на санаториума – Ита Вегман подчертава, че Кьониг ще работи на отговорен пост в близкото бъдеще. Но съдбата на Карл Кьониг тръгва в друга посока и Ита Вегман, която, по думите на Ханс Мюлер-Видеман, е изпитвала „разбиране и любов към импулсите към независимост на хората”35 не само приема тази промяна, но подкрепя Карл Кьониг в тази нова посока.
Ползвайки автобиографичните записки на Карл Кьониг, Ханс Мюлер-Видеман описва подробно посещението на Кьониг при Тила Маасберг, млада медицинска сестра, през пролетта на 1928г, по време на лекционо турне в Бреслау. През ноември 1927г., в същия ден като Кьониг, Тила Маасберг пристига в Арлесхайм на обучение по терапия, за института по лечебно педагогика, който наскоро била основала в Силезия. Поради заболяване на сестра й, тя трябвало да напусне Арлесхайм малко след Коледа, но през следващите седмици поканила Карл Кьониг да й гостува, за да я посъветва относно заболяването на сестра й и да разгледа дома за деца, който е бил все още в началния си етап. Когато Кьониг пътува до Бреслау и Гнаденфрей, той се запознава с традициите на Хернхутер, Моравското братство, което оказва дълбоко влияние на съдбата му. Той веднага обещава да допринесе за създаването на по-голям детски дом в Шлос Пилграмшайн.36 В същото време връзката на Кьониг с Тила Маасберг се задълбочава и двамата си дават сметка, че в бъдеще ги очакват съвместни задачи и отговорности. След завръщането си в Арлесхайм, то й пише:
„Когато бяхме заедно, за пръв път в живота си почувствах, че това – може да намери решение. Сякаш ледената кора в дълбините на сърцето ми за пръв път се разтопи когато бяхме един с друг. Това стана възможно благодарение на дълбоко християнската същност на вашата душа, както и на дълбоката духовност на околния пейзаж.”37
През първата половина на 1928г. Карл Кьониг придружава Ита Вегман на няколко пътешествия – например, до Холандия, за откриването на клиниката на Вилем Зейлманс фон Емиховен той държи лекция, а на голямата Световна конференция - за Духовната наука и нейното практическо приложение в Англия там Кьониг отново чете лекция за ембрионалното развитие на човека, като продължение на изследователската му работа в Арлесхайм. През изминалите няколко месеца, тези проучвания позволяват на Кьониг да обогати темата христологически и по отношение на Ефеските мистерии за логоса.
Конференцията в Лондон е първата му среща с англо-говоряща публика. Налага се, обаче, да си тръгне рано и той се сбогува с Ита Вегман, пътува до Виена, а оттам до Полграмсхайн, където започва работа през август 1928г.38
* * *
През следващите няколко години Карл Кьониг главно се съсредоточава върху разширяването на своята медицинска и лечебна работа и върху повече лекции. Както винаги, остава в тясна връзка с Ита Вегман чрез писма и от време на време разговори по време на различни събрания в Дорнах/Арлесхайм, Берлин и Пилграмсхайн. В края на октомври 1928г., малко преди да замине за Пилгримсхайм („Да организирам тамошната работа както трябва”), Ита Вегман пише на Алберт Щефен относно наскоро открития дом.39 По това време в дома живеят около 60 деца. Освен Тила Маасберг и Карл Кьониг, Албрехт Штросхайн също е допринесъл за неговото развитие. Той е бил лечебен педагог, който също е бил в тясно сътрудничество с Вегман. Поради социални проблеми, той е напуснал Лауенщайн, първият център за антропософско лечебно обучение.40
През октомври 1928г., Вегман пътува до Йена, Бреслау (където изнася Урок от класа Класни уроци) и до Пилграмсхайн, на посещение до лечебните домове. След завръщането си тя пише в едно писмо:
„Програма на „Световната конференция по духовна наука нейното практическо приложение”, Лондон, юли 23/24, 1928г.
Посещението ми в Бреслау-Йена беше много хубаво. Имах възможност да допринеса много и вярвам, че лечебната педагогика прави сериозна крачка напред, когато наистина продължиш да правиш това, което имаш намерение да правиш.”41
Освен практичната й терапевтична работа и продължаваща работа по развитието на няколко обучителни курса, през тези месеци Ита Вегман усилено се занимава с представянето на антропософията и нейното социално и терапевтично значение за обществото. Тя основава една асоциация – „Социална подкрепа” - и заедно със своите педагози по лечебна педагогика, и някои други колеги и приятели, установява контакт със службите за социална помощ. Ита Вегман организира и много открити за публиката лекции на Медицинската секция и включва Карл Кьониг като възможен лектор. Обаче, през януари 1929г., тя поканва Ойген Колиско да замести Вилем Зелманс фон Емихофен в Берлин и категорично отказва да избере Карл Кьониг за заместител („Кьониг никак не е подходящ”42) Явно Карл Кьониг е прекалил в предишни лекции като е говорил с необуздана фантазия и може би също и с мисионерски плам. Вегман отговаря на подобни забележки от Вернер Пахе, който е докладвал на Маргарете Бокхолт, в края на февруари, относно серия от лекции на Кьониг в Берлин:
„Притеснява ме това, което... пишете за д-р Кьониг. Ако него наистина не го бива, както твърдите вие, тогава вероятно е трябвало да му го кажете или дори да съберете още хора, които също са го намерили за недобър, за да е сигурно, че това няма да продължи така, без да бъде уведомена Медицинската секция. Не е правилно да се изчаква, както пишете в писмото си до д-р Бокхолт, и нещата се развалят, а хората да престанат да идват, преди д-р Кьониг да си даде сметка за причините за това. А междувременно ние ще сме се изложили. Ако сте сигурен, че хората като цяло не приемат начина, по който д-р Кьониг изнася лекциите си, тогава, разбира се, има повод да се намесим. Ето защо искам сега да ви помоля за подробна информация, която да бъде изпратена директно до мен, за да мога да направя това, което наистина е нужно за напредъка на нашата работа.”43
Лекциите на Карл Кьониг в Берлин през зимата на 1928/29г. не са по инициатива на Ита Вегман, нито на Медицинската секция, а на самия Кьониг, което всъщност предизвиква нейното учудване.44 Ита Вегман също е знаела, че начинът на изнасяне на лекции на Кьониг, който в началото се е радвал на много добър успех, сега са посрещани с неодобрение от някои антропософски среди. Тези критики, колкото и да са били валидни, не повлияват на високото мение на Вегман за младия и изключително талантлив колега. В същото време, тя си дава сметка, че трябва да продължи със задачата си да съпровожда съзнателно Кьониг по неговия път. Кьониг е имал и други приятели, които са правили подобни опити от време на време. Например, Герхард Зущантке, който също работи в Арлесхайм като доктор- асистент на Ита Вегман и пише дълго писмо до Кьониг в Пилграмсхайн, през лятото на 1928г:
„И сега още нещо, тъй като се тревожа. След петъчната лекция водих дълъг разговор с Вахсмут. Говорихме доста и за тебе. Той започна с въпроса дали съм забелязал как ти, след като представиш някое твърдение, често казваш след това: Е, това не може да се докаже, защото е интуиция, получена директно от духовния свят. Няколко души се обърнали към него и изразили голямо удивление. Самият той е слушал как казваш нещо подобно в контекста на обясненията за Петото евангелие, по време на Великденската лекция. За съжаление, само два дни преди това, той прочел същото изречение, почти дословно, в „Петото евангелие” на д-р Щайнер. Е, това не може да бъде доказано, но тези факти са резултат от духовно изследване. Щефен също се е подразнил от тези изказвания на толкова млад човек по времето на Годишното общо събрание. Аз отговорих, че нищо не знам за това и само мога да кажа, че мисля, че когато работиш се случват невероятно много неща. Пиша ти за това, защото ти ми спомена за подобно изказване на Пфайфер, а сега Пфайфер също подчерта няколко пъти, по време на разговор с мен, че той също представя нови научни резултати, но само своите собствени. Понеже знам, че си говорил с д-р [Карл] Унгер, мисля – най-вече защото си на правилен и добър път, – че си особено уязвим. Аз мисля, че те се опитват да си го изкарат на теб. Пиша ти това, за да разбереш в каква опасност се намираш. И мисля, че трябва да избягваш подобни разговори с Унгер. Не е нужно винаги да казваш на хората всичко, което смяташ за правилно.”45
* * *
Докато в Дорнах настроенията против Карл Кьониг се влошават, Ита Вегман обсъжда своите тревоги лично с него. Като умел ръководител, тя го прави с обичайната си тактичност и мъдрост. През последвалите години Карл Кьониг се превръща в един от най-важните и успешни лектори на Асоциацията за социално подпомагане. Със специална помощ от Ита Вегман той изнася лекции заедно с лектори от Християнската общност, като например Емил Бок. По това време и след разговора си с Карл Кьониг, тя пише писмо до Зигфрид Палмер, друг колега от Асоциацията за социално подпомагане:
„Поемете... инициатива веднага и организирайте... една конференция под инициативата на Социално подпомагане, заедно с д-р Фелднер, Християнската общност, учителите по лечебно падегогика и докторите – една конференция по всички социални въпроси, и която да покаже как ние, от антропософска позиция, можем да допринасяме към социалната дейност. Не е подходящо да се разглежда този въпрос само от гледната точка на свещениците, нито само от позицията на лечебната педагогика, нито само от медицинска позиция - вместо това всички те трябва да работят заедно и да представят проблема по такъв начин, че да има изключително обществено въздействие. И както сме забелязали доста често напоследък, публиката откликва само тогава, когато има доказателства за положтелни резултати – особено когато постиженията на институциите и на докторите, които работят в институциите... бъдат успешно представени като факти, в светлината на антропософията – тогава ще постигнем големи успехи.”46
Най-вече Карл Кьониг, който по молба на Ита Вегман се присъединява към управителния съвет на Асоциацията за социално подпомагане, скоро завладява сърцата и умовете на много интересуващи се от социалните въпроси хора, които не са част от антропософското движение, но които още тогава вече усещат студения полъх на социалния дарвинизъм и заплахата от евтаназията. Кьониг се заема с тези спешни задачи изчерпателно и активно. През ноември 1929г., след добрата посещаемост на лекциите и семинарите му в Хамбург и Берлин, той пише на Ита Вегман:
„През целия си изминат път винаги съм имал силното усещане, че всичко за което говоря е направлявано от духовния свят, за да може Асоциацията за социално подпомагане да се установи в рамките на по-широкия контекст, който винаги сте искала... Надявам се, че така ще имаме широка база за съгласие, така че всички желаещи да работят социално на основата на духовна и интелектуална свобода, ще могат да се обединят.”
Три месеца по-късно Ита Вегман пише в писмо до Кьониг:
„Непременно ще обсъдим по-късно Асоциацията за социално подпомагане. Но това, което сега е важно, е да се опитаме да привлечем много хора, които да се включат – особено външни лица. Тази кампания не бива да се провежда чрез писане на писма или изпращане на рекламни брошури, а наистина да се срещаме с хората лице в лице и навсякъде където ходим да възбуждаме тяхния интерес.”
По време на посещенията й в Пилграмсхайн, но също така при редовните им срещи в Берлин, Арлесхайм и Дорнах, Кьониг продължава да обсъжда темите и приоритетите на своите лекции с Ита Вегман и се съобразява с нейните идеи („и по този въпрос ще чакам вашето решение”). Освен това, той води курсове в Арлесхайм (например, за медицинските сестри) и често иска съвети от Ита Вегман. В края на едно писмо датирано от 18 февруари, 1930г., той пише:
„Имам дълбока необходимост отново да разговарям подробно с вас, мила фрау Доктор, за много неща, които ме вълнуват. За да разпръсна някои съмнения и да получа нов подтик.”
* * *
В Пилграмсхайн Кьониг учредява хирургически отдел за широка обща лекарска практика и систематично разработва методи за диагностика и терапия за децата с проблеми в развитието, които са му поверени. Бележките, които Кьониг си води в Пилграмсхайм, показват подробните аспекти на човешката природа и вникването му в нея, което той придобива и развива чрез разбирането си на Рудолф Щайнер.47 Достигнали до нас документи също така показват как Ита Вегман му е помагала с подкрепа, съвети и вдъхване на увереност. През април 1929г. тя отговаря на едно писмо от Кьониг, което за съжаление е загубено. В отговора си тя дава обяснения по важен въпрос:
„Получих писмото ви от 16 април, в което ме питате дали рентгеновата терапия е подходяща за умствена недостатъчност при децата. Това е сериозен въпрос. На други места често в началото е имало подобрения, но после се оказа, че има лоши странични ефекти. Това, което става в тези работи ние не можем да прилагаме, без по-нататъшно обсъждане. Успешните подобрения, постигнати с рентгенова терапия, например при деца със синдрома на Даун, са позволили на тези деца, както вие описвате в писмото си, един относително нормален душевен живот. Ние постигаме същия ефект, но посредством собствената индивидуалност на децата, докато аз имам чувството, че при прилагането на рентгенова терапия, индивидуалността бива изтласкана навън и е възможно с това да вкарваме нещо субхуманно в телата на тези деца. Същото, макар и по друг начин, се получава когато присаждаме животински жлези в човешки тела. От моя гледна точка, никога не бих се съгласила да се правят подобни експерименти в институт, следващ инструкциите на д-р Щайнер, когато все още има неизяснени въпроси. Иначе се отклоняваме от безопасния път, който във всяко отношение има за цел да свали долу свръхсетивната същност на детето, да правим всичко така, че детето да приеме своята карма и ако не успеем, да направим всичко възможно в следващата му инкарнация да може да формира здраво тяло. Такава намеса с рентгени, – а това го знам от самия д-р Щайнер, - няма да доведе до никакъв напредък.”
Ясните и категорични думи на Вегман безсъмнено са били насочващи и важни за младия, едва двадесет и шест годишен Кьониг, който при получаването на това писмо е работел в Пилграмсхайн едва от девет месеца. Тези думи го поощряват да следва избрания си път безотклонно и да работи терапевтично и новаторски според указаните намерения – по пътя на антропософската медицина и лечебното обучение, „който във всяко отношение има за цел да свали долу свръхсетивната същност на детето, да правим всичко така, че детето да приеме своята карма и ако не успеем, да направим всичко възможно в следващата му инкарнация да може да формира здраво тяло. Такава намеса с рентгени, – а това го знам от самия д-р Щайнер, - няма да доведе до никакъв напредък.”
От друга страна, Ита Вегман е знаела колко способен е вече Карл Кьониг в медицинските грижи за децата, обучението на персонала и като представител на Института. Тя подкрепя включването му в създаването на нови инициативи, свързани с лечебната педагогика, и се опитва да намира все повече начини да го разтоварва от други длъжности, за да може да се занимава с този вид дейности.
„От известно време вече търсим докторски асистент за Пилграмсхайн. Ако успеем, д-р Кьониг ще може да бъде по-гъвкав, разбира се, в работата си.”48
В рамките на кратък период от време, Карл Кьониг е станал важен, дори жизнено важен, за работата и дейността на Медицинската секция в Гьотеанума, за медицинската страна на лечебната педагогика, както и за науката и изследователската работа. Той се запознава с интересни доктори по време на честите си пътувания и привлича вниманието на Ита Вегман към тях (например, младият Вернер Симонис в Хамбург) и, по молба на Ита Вегман, пише за първото издание на Курса по лечебна педагогика. Също така дискретно участва в някои проблеми, които все повече засягат живота на Вегман и работата й в Дорнах, включващи дори въпроси като условията за приемане на преподаватели по евритмия. Ита Вегман пише до Карл Кьониг на 3 март, 1930г.:
„Ако не създадем последователна система за правото да се практикува лечебна евритмия и ако не обръщаме внимание на създаденото от д-р Щайнер – т.е. лечебната евритмия да принадлежи към Медицинската секция – ще се получи хаотична ситуация и всичките намерения на Рудолф Щайнер от Коледната конференция ще бъдат загубени с един замах. Трябва също така да обсъдим най-подробно всички тези основни въпроси.”49
Превод: Ати Петрова
Следва!