Рудолф Щайнер за Мистерията на Голгота - лекция и извадки (1)

ИСТИНСКИТЕ КОРЕНИ И ЗНАЧЕНИЕ НА ПАСХА

…Темата за празника Пасха се свързва с това, което беше казано за Мистерията на Голгота, особено защото, както ви е известно, празникът Пасха се отнася към така наречените подвижни празници. Всяка година той се празнува по различно време. Той се  колебае. Защо той се колебае и се мести? Той се колебае, доколкото е ориентиран не към земните отношения, а той е установен в съответствие с небесните констелации. Датировката на празника е свързана с въпроса: кога настъпва началото на пролетта? Началото на пролетта, разбира се, винаги настъпва на 21 март. Следователно, до настъпването на пролетта празника Пасха не може да настъпи. Но след това се очаква — началото на пролетта се пада на 21 март — настъпването на пълнолунието. След настъпването на пълнолунието отново се очаква първата неделя и в качеството на празника Пасха се определя тази неделя, която се явява първата след първото пълнолуние след началото на пролетта. Първото пълнолуние може да се падне на 22 март; тогава първата неделя ще бъде за нас Пасхалната Неделя, тъй като тя се явява първата неделя след пролетното пълнолуние. В този случай Пасха е възможно най-ранната. Но може да се случи, че пълнолунието да настъпи чак двадесет и девет дни след 21 март. Ако, например, пълнолунието настъпи на 19 март, то първо трябва да настъпи началото на пролетта, пролетното равноденствие, а след това, след 29 дни — пълно­лунието. В този случай Пасхалната Неделя ще се окаже неделята след четири седмици (след Пасхалната Неделя при най-ранната Пасха). Тогава празника Пасха се отдалечава през април. По такъв начин, празника Пасха се разполага между 21 март и края на април. така той и се придвижва ту в едната, ту в другата страна.

Господа, защо празникът Пасха се установява в съответствие със ставащото на небето? Това е свързано с нещо, за което вече съм ви говорил; с това, което е би­ло известно по-рано; Луната и Слънцето влияят на всичко, което е на Земята.

Погледнете растенията, израстващи от Земята. Да допуснем, че тук се намира Земята (виж рисунката), вие вземате семе, ако искате да посеете рас­тение, съвсем малко семе, и го засаждате в Земята. Растението като цяло, целият живот на растението е съсредоточен в това малко семенце. Какво се получава от това се­менце? Отначало корен. Тук целият живот, разширявайки се, образува корен.

 

 

След това той (животът) отново се консолидира и растежът се осъществява консолидирано; при това се образува стъбло. После отново става разширение и се образуват листа. След това възниква цвят. После пак става консолидация при образуването на семена, които чакат до следващата година. Какво, следователно, ние имаме при растенията? При растенията ние наблюдаваме разширение и консолидация, разшире­ние и консолидация, разширение — консолидация.

Така, всеки път, когато растението се разширява — това е действие на Слънцето, което, в частност, изкарва листо; всеки път, когато растението се консолидира, когато то става семе или стъбло — това е действие на Луната, предизвикващо консолидация, свиване. И така, тук, между листата, действа Луната. Така че ако възниква растение, то относно израстващите листа, израстващия корен, и, преди всичко, относно семената ние можем да кажем: това е Луната; след това Слънцето, отново Луната, отново Слънцето, отново Луната, Слънцето, и с Луната процесът завършва. Така във всяко растение ние можем да отбележим редуването: действие на Слънцето, действие на Луната, сили на Слънцето, сили на Луната. Ако ние погледнем около себе си на полето с растящите растения, то ще видим там действието на Слънцето и Луната. Казвал съм ви: даже ако в света се появява човек, то и в този случай образуването на физическото му тяло зависи от Луната; а това, че той има като вътрешна силата за това, да преоб­разува самия себе си, зависи от Слънцето. Това ви казах при описанието на Мистерията на Голгота.

Виждате ли, това е било известно и по-рано, само че за него са забравили. Казвали са така: кога през пролетта стават най-големи силите, които дават възможност на растенията правилно, успешно да се развиват, които са най-благоприятни за успешното развитие на човека? Когато Слънцето и Луната по правилен начин си взаимодействат. Това става когато за първи път пълната Луна изпраща към Земята своето пълно излъчване и поддържа излъчването на Слънцето. Съчетанието на Слънцето и Луната, следователно, става тогава, когато Слънцето, имащо своята най-голяма сила през пролетта, и Луната, имаща висша си­ла на всеки четири седмици, правилно си взаимодействат едно с друго; ето защо Пасха е в неделя, денят посветен на Слънцето, идващ след пролетното пълнолуние. И така, при установяването на празника Пасха са знаели, че той трябва да се пада в началото на пролетта — пролетното равно­денствие, настъпващо след зимното слънцестоене.

Обаче първоначалното възникване на празника Пасха се отнася не към времето на християнството, а възлиза към древния езически празник, към празника, за който вече съм ви казвал и сега искам да го опиша по-детайлно; празникът Пасха възлиза към така наречения празник на Адонис. В какво се е състоял този празник на Адонис? Виждате ли, господа, празникът на Адонис е бил учреден в тези художествено-образователно-религиозни центрове, центрове на изкуството, науката и религията, които ви описах като мисте­рии. Всъщност, Адонис е бил своего рода образ, отразяващ духовно-душевното начало в човека. И така, под Адонис подразбирали това, което в човека е било душевно-духовното начало. Смятали така: това, което представлява духовно-душевното начало в човека, се съгласува с целия останал свят. Сле­два само да обърнем внимание върху това, че празникът на Адонис, подобен на нашата сегашна Пасха, при древ­ните езичници, които все още са съблюдавали всички духовни съотношения, е възникнал така, че се е празнувал през есента! И така, древният празник Пасха се е празнувал през есента. Празнуването е ставало по следния начин.

 

 

Празника протичал така: вземали изображение на веч­ната, безсмъртна част от човека, духовно-душевната част, потапяли го във водоем или морска вода, ако това е ставало край брега, и го оставяли там за три дена, при това потапянето на образа, хората го съпровождали с погребално пеене, с песни на скръбта. Това потапяне на образа е било свързано с обред, извършван в семеен или приятелски кръг, сякаш някой умира, — това е бил истински помен.

Описаното винаги се е отбелязвало в този ден, който ние днес наричаме петък. Названието Страстен петък (Karfreitag) възникнало  едва тогава, когато оби­чаят преминал в Средна Европа, в германските облас­ти. Думата «кар» произхожда от «кара», а кара означава скръб. Това, следователно, е бил скръбен петък. Колко малко знаят хората днес за това, какви са били тези неща изначално, свидетелства фактът, че англичаните наричат този петък Good Friday, Добрия Петък, докато в древността името е звучало като Смъртен Петък, Страстен Петък, скръбен петък. Това е бил истински помен, ден за поменаване на покойника; поменавали Адонис. Където въобще не е имало вода, съоръжавали някакъв изкуствен басейн, където са можели да потопят този образ — това е би­ло скулптурно изображение, статуя, — и след три дни образът отново го изваждали от тук, при това го изваждали именно в неделя. Виждате, гос­пода, че това е бил истински помен за починалия.

При изваждането звучали радостни песнопе­ния, истински песни на радостта. По такъв начин, всяка човешка душа се въвличала в това, което в началото предизвиквало скръб, а след три дена — велика радост. Звучали ликуващи песнопения. И съдържанието на тези ликуващи песнопения се свеждало към възгласа: Бог воскресе! (Бог воскресе за нас отново!)

Какво е означавал този празник, господа? Още един път трябва да отбележа, че преди той се е отбелязвал през есента, — та, какво е означавал този празник?

Вече съм ви разказвал, макар и по друг повод: когато човек умира, той оставя своето физическо тяло. Когато човек умира, останалите близки родственици на покойния и приятели тъжат и извършват помен, при това по естествени при­чини: помен, подобен на този, който правели някога хората при потапянето на Адонис. Само че при това нещо не достига. Защото съм ви казвал: в течение на три дни след своята смърт човек остава в състоя­ние, в което той гледа назад към своя земен живот. Той е оставил своето физическо тяло, но той още има своето етерно тяло. То става все по-голямо и по-голямо и, накрая, се разсейва в света. Тогава човек се намира само в своето астрално тяло и в своя Аз.

Хората, учредили празника на Адонис, разсъж­давали така: хората трябва да знаят, че човек не само умира, ако умре неговото физическо тяло, но че той след три дена отново възкръсва в духовния свят. Именно за да довеждат ежегодно това до съзнанието на хората, е бил учреден празникът на Адонис. На празника на Адо­нис през есента казвали: вижте, природата умира. Дърветата ронят своите листа, настъпва студ, духа пронизващ вятър, земята се покрива от снега и престава да дава плодове; тя изглежда както ако физическия човек би умрял. Ако гледаме Земята, то трябва да почакаме до пролетта и тогава тя отново трябва да възкръсне. Ако гледаме човека, то той възкръсва след три дни в душа и в дух. Това е било необходимо да се доведе до съзнанието. Затова и е съществувал този празник на поменаването и в същото време празник на възкресението — макар и през есента; с него се давала възможност на човека да си изясни: човек е нещо про­тивоположно по отношение на природата. Приро­дата затихва, тя цяла зима остава мъртва, доколкото тя е само природа; човек и след смъртта продължава да живее в духовния свят, той се проявява като нещо, противоположно на природата. Когато в природата опадат листата, всичко се покрива със сняг, духа пронизващ студен вятър, тогава вниманието на човека трябва да се насочи към следното: ти си различен от природата; когато ти умреш, отново възкръсваш на третия ден.

Това е бил един от най-прекрасните празници в продължение на древните времена. Хората се събирали на местата, където се извършвал мистерийният култ, оста­вали там в течение на всичките тези пасхални дни, след това те изпълнявали скръбни песнопения, а на третия ден осъзнавали: всяка душа, всеки Аз и всяко астрално тяло възкръсват в духовния свят на третия ден след смъртта. Това е било за хората съвместно приоб­щаване към духовния свят; защото на Пасха те загърбвали физическия свят. Виждате ли, това е могло да се извършва в съответствие с времето; в древността времето на празника е било по-различно, отколкото сега. Сега празника Пасха хората извършват през пролетта, когато имат много друга работа, ако са селски жители. Древният празник Пасха, празникът на Адонис, се празнувал по време, когато реколтата е била прибрана, когато е завършвало брането на гроздето, когато е започвала зимната почивка; тогава са искали да се пробу­дят за духа. Тогава извършвали празника на Адонис. Този празник на Адонис — в различните места този Адонис са го именували най-различно — въпреки това, този празник на Адонис се празнувал навсякъде, където са съществували древните религии. Защото всички древни рели­гии с него са говорили на човека за безсмъртието на душата.

В първите християнски столетия празника Пас­ха също се е извършвал по-различно, отколкото сега;  едва по­степенно в III, IV в. възникнала сегашната форма. Но именно тогава хората вече не разбирали повече нищо, касаещо духовния свят, те съвсем нищо повече не разбирали, те искали да виждат само природата, естеството. Само природа вече ги е занимавала. При това те разсъждавали така: как можем ние да празнуваме възкресението през есента? Та нали по това време нищо не възкръсва! За това, че човек възкръсва те вече нищо не знае­ли и затова казвали така: през есента нищо не възкръсва, всичко се покрива със сняг, а през пролетта всичко възкръсва; така празника Пасха го направили пролетен. Това е било нещо, предизвикано от материализма, дори и този ма­териализъм все още да е гледал към небето и да е насрочвал празника Пасха в съответствие със Слънцето и Луната. В III, IV в. след Р. Х. материализъм вече е имало, макар и материализмът от това време, най-малкото, е поглеждал към света; той още не бил този «материализъм на дъждовния червей», когато човек гледа само Земята. Названието «материализъм на дъждовния червей» е предложено по причината, че дъждовните червеи винаги се намират под земята и в най-добрия случай изпълзяват отгоре само по време на дъжд. Именно така стои работата със съвременните хора: съвременните хора вече не разглеждат нищо друго, освен намиращото се на Земята. В началото на празнуването на Пасха материализмът още, най-малкото, е вярвал, че има милиони звезди, които влияят върху човека. Но и това е било забравено към XVI столетие. Така празникът Пасха е бил пренесен през пролетта. Преходът към пролетта се е обусловил и от това, че при християните е съществу­вала тенденция съвсем да се изкоренят от света всички древни истини. Това вече съм ви казвал, говорейки за Мистерията на Голгота; всъщност, древните истини са се стремили да ги изкоренят от света. И към VIII, IX в. след Р. Х. хората се оказали в пълно неведение относно това, че явяването на Христос някак си е свързано със Слънцето.

Виждате ли, много интересно е да се наблюдава, как в IV сто­летие един след друг са управлявали двама императори. Отначало това е бил император Константин⁽³²⁾, човек изключи­телно самонадеян. Той е основал Константинопол. Някакво съкровище (вероятно се има предвид Палади­ума — бел. на прев.), някога пренесено от Троя в Рим и скрито там, императорът Константин заповядал да го пренесат от Рим в Константинопол и да го закопаят там, а над него да въздигнат колона; на този колона е трябвало да бъде поставена статуя на езическия бог Аполон. Обаче от страните на Изтока е била доставена дървесина — както се говори, от кръста Господен, кръста на Христос — и от нея е бил изработен лъчезарен венец подобен на нимб. Но там, където дървесината е образувала този лъчезарен венец, хората е трябвало да виждат самия Константи­н! Така започнало почитането на Константин, стоящ върху колоната, издигната върху най-величественото римско са­крално съкровище. Колоната станала външен израз на това, че хората нищо повече не знаели за мировите тайни, не знаели за това, че Христос е свързан със Слънцето.

Междувременно дошъл друг, Юлиан, получил възпитание в мистериите, които макар и да съществували още по това време, но животът им бил труден. По-късно те били изкоренени от император Юстиниан I^(32а), но в течение на столетие преди него те водели много труден живот. Тях повече не искали да ги търпят, християнството се отнасяло към мистериите с ненавист. Но Юлиан е бил възпитан в мистериите, той още е знаел: съществува не само едно Слънце, но съществуват три Слънца. Когато хората чували, че Юлиан говори за съществуването на три Слънца, те изпадали в ярост, защото това е била тайна от древните мистерии.

 

 

Виждате ли, Слънцето се явява, преди всичко, физи­ческо тяло, което вие виждате като това бяло-жълто физическо тяло. То преди всичко се явява физическо тяло. Но това Слънце има душа; това е и второто Слънце. След това има също така и трето Слънце; духовно Слънце. Както човек има тяло, душа и дух, така и Слънцето също има тяло, душа и дух. Юли­ан е говорил за три Слънца и е искал такова изучаване на християнството, от което човек да знае: Христос е излязъл от Слънцето, а е влязъл в човека Исус.

Църквата не е искала хората да знаят за това! Църквата не е искала да допусне съществуване на наука за Христос Исус, тя е допускала само това, което тя самата е предписвала. Случило се така, че император Юлиан, предприемайки поход в Азия, е бил предателски убит: него го махнали от този свят. В последствие него винаги го наричали «Юлиан От­стъпник», Апостат, еретик; Юлиан-Еретик! Той искал да се даде на хората възможност да установят връзката между християнството и древното познание. Той предполагал, че християнството ще се развива по-добре, притежавайки съдържанието на древната мъдрост, а не само следвайки заповедите на свещениците, когато хората са длъжни да вярват само в това, което говорят свещениците. Случило се все пак така, че по времето, когато празникът Пасха е бил преместен през пролетта, хората все още са знаели, че празникът Пасха е свързан с възкресението. И макар вече нищо да не знаели за възкресението на човека, те, въпреки това, празнували възкресението на природата. Но после било забравено и това, забравено там, където празникът Пасха макар и да се празнува, но където вече не са знаели, какво означава той. В днешно време незнанието е отишло толкова далеч, че хората питат: защо празника Пасха се празнува в съответствие със Слънцето, Луната и звездите? Трябва чисто и просто да се вземе първата неделя на април, тогава би било по-лесно да се води счетоводния отчет! Днес искат да празнуват Пасхата, ориентирайки се по счетоводството! И, всъщност, хората, желаещи да празнуват Пасхата, ориентирайки се по търговията, даже са по-честни от другите, които макар и да определят празника Пасха в съответствие с небето, нищо повече не знаят за това. Тези, които са по-честни, казват от своята гледна точка така: такова изчисление на празника не ни е нужно. Печалното обаче е това, че ни се налага да проявяваме такава честност само защото никой повече не знае, какви са истинските закономерности действащи тук. Пред нас днес стои задачата отново да посочим това, че именно духовното начало се явява мерило за всичко.

Някога в древността очаквали първото пълнолуние след началото на есента, есенното равноденствие, и тогава определяли празника на Адонис. Така са се ориентирали по Луната, обаче са знаели при това и за противоположно­стта: небето изпраща по това време сняг — празника на Адонис винаги се е падал между края на септември и края на октомври — това е най-доброто време за спомняне за възкресението на човека. Тук на човек не му е нужно възкресението в природата. Но, най-малкото, в началото на празнуването на Пасха още е било известно, че Пасха се явява празник на смъртта (помена) и празник на възкресението. Това също се оказало забравено. Така че може да се каже: вече е време по повод на такива празници отново да си спомним, какви са били те някога, защото ние трябва отново да стигнем до духа. А ако ние искаме да стигнем до духа, то не трябва по безсмислен начин да празнуваме Рождество и Пасха, а трябва ясно да си представяме, какъв е техния смисъл. Обаче ние не трябва да предизвикваме суматоха в света; у хората няма да предизвика въодушевление, ако празника Пасха го вземем и го преместим през есента. Но ние трябва да придадем на този празник определен смисъл, за да може човек при това да си спомни следното: човек оставя своето физическо тяло, преминавайки през смъртта и гледа назад към своя земен живот. След това той оставя своето етерно тяло и тогава става чисто духовно-душевен в духовния свят, възкръсва в духовния свят. По такъв начин се задълбочава разбирането на Мистерията на Голгота. Защото Мистерията на Голгота, всъщност, изявила на външен план, в реалната действителност това, което по-рано са изявявали в образна форма на празника на Адонис. Древните са имали работа с образ. Християните са имали работа с историческо събитие. Но историческото събитие има същите извори, каквито имат и древните образни форми. На празника на Адонис образът на Адонис се потапял (във вода), а след три дни се издигал отново. Това е бил истински пасхален празник. Но после това, което винаги извършвали в образ­на форма, се извършило като реално събитие: Хри­стос бил в Исус и умрял. Той отново възкръснал във вида, както съм ви го описвал. И за това е трябвало сега  само да се спомня, имайки всяка година на Пасха празник на помена.

Отначало това вървяло добре: защото за какво е слу­жил по-рано на хората образът на празника на Адонис? На тях им е било необходимо сетивно съзерцание. Докато в древните времена са съзерцавали по духовен начин, са искали в сетивния свят да имат някакъв образ. Но когато, благодарение на Мистерията на Голгота, дошъл Христос, на хората вече не им трябвал образ; те само в духа си спомняли за това, което е станало. Празникът Пасха е трябвало да се празнува по-духовно. Вече не е трябвало да се изготвя езически образ, кумир, а  само да се спомня в ду­шата. Благодарение на това, както разсъждавали, празникът Пасха се одухотворил. По времето на Христос Исус мистериите още са съществували. Но как, все пак, е стояла работата с древ­ния празник на Адонис? Виждате ли, в Европа съвсем не е лесно да се види, какво е представлявал този празник на древните езичници. Защото ако такъв празник, като празника на Адонис, го празнуват във ваше присъствие, то вие бихте си казали: за тези, които са ги посвещавали в мистериите, ставащото е било  само образ, образ въобще; но за широкия кръг, за народа тази статуя ежегодно се възприемала като самото божество, като Бог, когото са потапяли и изваждали. Оттук произхожда това, което наричат фетишизъм. Такава статуя е била фетиш, статуя, в която се намира бог; култът към такъв предмет се нарича фетишизъм. Разбира се, това следва да се избягва. Обаче в някакво отношение това положение се запазва в християнството, защото това, което ви описах като дарохранителница, където се  намира светая светих, както я наричат, в католицизма се почита в качеството и на истинския Христос. Казва се: даже във физически смисъл хлябът и виното се превръщат в плът и кръв на Христос. Това, обаче, е остатък от миналото, съхранил се не от просветеното езичество, което навсякъде на заден план още е виждало духовното, а остатък от езичеството, стигнало до упадък, когато се развил фетишизмът, когато статуята са приемали за самия бог.

Виждате ли, господа, аз казвам: те не са имали ника­ква представа за това; тези неща в настоя­ще време е необходимо реално да се преживеят, за да можем правилно да съдим за това, колко силно са вярвали хората в такива богове, които всъщност са били статуи. Познавах, например, един много умен професор — и сред тях може да има много умни хора, всъщност, всички те са умни, обаче съвременната наука не им позволява да достигнат до духовността. Този човек беше руснак и пътешест­ваше през Сибир от Изток, от Япония. Когато той се оказал в дълбокия Сибир, в средата, на него му станало не съвсем уютно. Той се почувствал сам и изоставен. Какво направил тогава? Той направил нещо такова, което вие навярно не бихте направили, а и кой да е западен жител също не би направил; но той бил наполовина азиатец, при това е бил добре образован. Той направил от дърво фигурка на божество, идол. Този идол той взел със себе си в своето по-нататъшно пътешествие и истински му се молил. Той си направил някакъв дървен бог. Когато се запознах с тези човек, той беше страшно нервен. Това състояние той получил от своя дървен бог. Вие даже не можете да си представите, какво значи това: да се молиш на такъв дървен бог!

Мистериите, съществували по времето на възникване на християнството, се грижели за това, хората в по-голяма степен да стигат до духовността. Това, което по-рано по време на празника на Адонис се разигравало пред очите на човека, сега е трябвало да се възроди по пътя на спомнянето и молитвата.

Обаче вместо това да стане по-одухотво­рено, тези неща, за съжаление, се възприемали все повече и повече материалистично; те ставали по-външни, по-формални. Постепен­но в III, IV в. се установил порядък, когато при настъпването на Разпети Петък свещениците се молели, хората се настройвали. В три часа след обед, в момента, когато Христос е трябвало да умре, звънът на камбаните се прекратявал. Всичко притихвало. След това, пак по външен начин, точно както и при древния празник на Адонис, Разпънатият, Христос на кръста го потапяли — това е било в началото, а по-късно само го закрива­ли. След това, след три дена празнували празника Пасха, празника Възкресение. Но това е било същото, което ставало и при древния празник на Адонис, такъв, какъвто някога е бил. Формата на празника постепенно се превръщала в проявление на римското господство над душите. В някои области, например, там, където израснах — не знам, дали това става и тук, — беше така: след като настъпеше Разпети петък и Христос го полагаха в гроба, децата ходеха наоколо със своите звънчета, с нещо приличащо на камбанки и звъняха с думите:

„В голямата катедрала ние звъним, камбаните зоват ни в Рим.“

И така, всичко е било ориентирано към Рим, това особено силно се проявявало в отделните елементи на празника Пасха.

Непосредствената задача на съвременния човек се състои в това, да се освободи от материализма и да стигне до духовния познавателен живот, да се научи да разбира нещата духовно, а следователно, и празника Пасха също да го разбира духовно. Защо се празнува празника Пасха? Всяка година на Пасха можем да си спомним за това, че ако човек умре и започне помена, оплакването над покойника, то тези оплаквания над покойника трябва да съдействат за спомнянето на това, че човек заминава от физическия свят. В течение само на три дни той гледа назад към този физически свят; след това в качеството му на втори труп той сваля от себе си своето етерно тяло. След това той се изправя в духовния свят като Аз и астрално тяло. За това той също трябва да си спомни. Би било твърде неутешително и грубо, ако всеки път, когато умира човек, на третия ден веднага се запяват радостни песнопения. Но може, въпреки това, да си спомняме за такова радостно песно­пение, мислейки, като цяло, за безсмъртието на човешката душа, за това, как след три дена тя възкръсва, изправя се в духовния свят.

Оттук възникват много забележителни неща. Виждате ли, благодарение на това празника Пасха се оказва свързан с всяка отделна човешка смърт. За всяка смърт на отделния човек става актуално това, което може да се изрази с думите: ние скърбим, но ето, че идва Пасха. При което ние си спомняме за това, че всяка душа възкръсва в духовния свят, след като е умряла. Известно ви е, че празникът, посветен на смъртта на различните хора, денят за поменаване на всички умрели, в настоя­ще време се отбелязва през есента; това е така нареченият ден за поменаване на покойниците (при католиците — втория ден на празника Вси Светии, 2 ноември по григорианския календар — бел. на прев.). По времето, когато вече не знаели, че този празник се отнася към Пасха, предшествайки го, е бил учреден празника Вси Светии. Обаче тези две неща принад­лежат едно на друго, и, всъщност, денят за поменаване на мъртвите би следвало да се отбелязва като ден на смъртта, като Разпети Петък, а Пасхата — като денят на Възкресението. Тези неща съставляват едно цяло. Но те са откъснати един от друг с повече от половин година! Така съвременното разпределение на празниците през годината често не позво­лява да се разбере, какво стои в основата им.

Но, виждате ли, работата стои така, че всичко намиращо се на Земята е ориентирано не към самата Земя, а към небето. Удивяват се, ако на Пасха още вали сняг; снегът вече не трябва да вали, а трябва да покълват расте­нията — защото е известно, че Пасха трябва да бъде празник на спомена за Възкресението, за безсмъртието на човешката душа.

 

 

И ако тези неща се разглеждат именно така, то целият празник Пасха отново добива емоционално-смислово съдържание. Тогава хората, празнуващи Пасха, могат по време на Пасхата да си спомнят за това, което е свързано със самия човек. Тогава празника Пасха добива сила, тогава се знае, защо по време на този празник си спомняме и за себе си. Днес връзката на човека с годината е известна  доколкото през зимата човек трябва да носи шуба, а през лятото — летен кос­тюм, че през лятото той се поти, а през зимата мръзне. Известно е само материалното. Обаче нищо не се знае за това, че при настъпването на пролетта проявяват активност тези духовни сили, които извличат всичко от Земята, докато през есента духовните сили унищожават всичко. Ако някога това бъде разбрано, то в цялата природа ще намерят живот, ще намерят, че цялата природа е оживена. В настояще време хората говорят за природата в по-голямата си част глупости. Ако те видят растение, го изравят от Земята и го изследват с помощта на ботаниката, защото те съвсем нищо не знаят за тези неща. Ако аз отскубна косъм и го опиша, то това ще бъде глупост, доколкото косъмът може да израсне само върху човек или животно; той не може да възникне сам по се­бе си: да отгледате косъм върху безжизнения камък няма да ви се отдаде. Тук за основа трябва да служи нещо живо. Растенията се явяват коси на Земята, защото Земята е жива. И подобно на това, както на човека е необходим въздух за живота, на Земята са и необходими излъчванията на звездите с тяхната духовност; тя ги вдишва, за да живее. Подобно на това, както човек се движи и премества по Земята, така и самата Земя се премества в мировото простран­ство. Тя живее в цялото мирово пространство. Земята е живо същество.

И така, ние можем да кажем: относно празника Пасха би могло да си спомним, че самата Земя се явява живо същество. Ако тя изкарва рас­тения, то тя е млада, както е младо детето, на което му расте коса. Старецът губи коса, както Земята през есента губи расте­ния. Това също е живот, макар този живот в ритмическо отношение да е организиран по друг начин; юношеският живот, младостта — през пролетта, старостта — през есента, след това отново младост — през пролетта, старост — през есента. В случая с човека тези периоди продължават по-дълго. По същество, всичко в мировото пространство живее.

Мислейки за Пасха, вие си представяте, че този празник — най-малкото, в настояще време — при поглед към отново пробуждащата се природа, ни дава право да кажем: това е неистина, че всичко наоколо е мъртво. Умират само живи същества. Животът е първичен. Навсякъде животът побеждава смъртта. И празникът Пасха трябва да ни напомня за тази победа на живота над смъртта, давайки ни с това същевременно и сила. И ако хората отново започнат да добиват сила по този път, то те ще съумеят да подобрят външните обстоятелст­ва разумно, а не така, както това става днес в много сфери. Но преди всичко такава духовност ни е необходима в духовната наука, необходима за това, за да намерим хармония с духовния свят; свят на живите, а не на мъртвите.

В този смисъл, господа, иска ми се да ви пожелая наистина прекрасен празник Възкресение; нека и във вашите души той бъде толкова прекрасен, както прекрас­ни са пролетните цветя, растящи от Земята! След Възкресение ние отново ще продължим нашите беседи на научни теми.

И така, на Възкресение трябва да имате следното усещане: човек може отново да пристъпи към работа, изпълнил се с мъжество и радост. Макар в настояще време об­стоятелствата често да не позволяват да се радваме по време на работа, тук у нас това все пак е възможно! Тук са съз­дадени условия, при които работата може да радва! Но във всеки случай, господа, аз исках да ви видя отново, за да говоря с вас, за да имам възможност от духа, достигнат с помощта на духовната наука отново, да ви по­желая наистина прекрасен празник Възкресение! До нови срещи след Възкресение!

Рудолф Щайнер, Из Събр. съч. 353, лекция 8, 12 април 1924 год.

Превод: Евгени Мангуров

 

 

* * *

Силите на удивление, състрадание и съвест - дарът, който човечеството е нужно да даде на Христовия Дух!
 

...Когато Земята достигне до целта си, какво тогава ще остане от всичко, което човек вижда? Нищо, съвсем нищо няма да остане, нищо от самия него, нищо от съществата на другите природни царства. Когато духовното се освободи, от материята няма да остане нищо, освен безформен прах, понеже само духът е действителен. Но едно нещо ще остане действително, което по-рано не е било съединено със Земята, с което човешките души ще се обединят, само едно тогава ще е действително: Христовият Дух. Той ще бъде единствената реалност, която ще може да остане от Земята.

Но как ще достигне този Христов Дух до своите обвивки? До обвивките, в които тогава той ще продължи да действа?

По времето на Мистерията на Голгота, като импулс и същевременно като душата на Земята, той се е спуснал в Земната сфера. Също и при Христос трябва да се създаде това, което би могло да се нарече негови обвивки. От какво едно такова същество си взема своите обвивки? Не както това става при хората, но също и Христос ще има един вид одухотворено физическо тяло, един вид етерно тяло и един вид астрално тяло. От какво ще се състоят тези тела?

Това са неща, които първоначално могат само да бъдат загатнати. Чрез Кръщението в река Йордан, Христос се е спуснал в обвивките на Исус от Назарет. Той използва тях, живя в тях, вечеря заедно със своите ученици, в тях преживя събитията в Гетсеманската градина, в тях беше обруган и подигран, в тях премина през Мистерията на Голгота. След това възкръсна и от тогава живее като дух на Земята, свързан е с нея. Той си създава нещо подобно, каквото човекът има в своите обвивки. Постепенно в течение на времето около първоначалния чисто духовен Христов импулс, който се спусна при кръщението в реката Йордан, се оформя нещо, което се обособява като астрално тяло, етерно тяло и физическо тяло. Всички тези обвивки се образуват от сили, които трябва да бъдат развити на Земята от човечеството. Кои са тези сили?

Силата на външната наука не може да даде никакво тяло на Христос, чрез нея човек узнава само за неща, които в бъдеще ще изчезнат, по-късно няма да съществуват. Нещо обаче предхожда познанието и за душата има безкрайно по-голямо значение отколкото самото познание.

То е онова, което гръцките философи виждаха като началото на всички философии учудването и удивлението. Когато сме достигнали до познанието, тогава всъщност вече е преминало онова, което има ценност за душата. Хората, които могат да се удивляват пред великото знание и истините за духовния свят, запечатват в себе си едно чувство на учудване и това, което те запечатват, в течение на времето изгражда една сила, която представлява сила, привличаща Христовия импулс: Христовият импулс се съединява с отделната човешка душа дотолкова, доколкото тази душа може да се удивлява пред тайните на света. Христос изгражда своето астрално тяло в земното развитие от всички онези чувства, които са живели като удивление в отделните човешки души.

Второто, което човешките души трябва да изградят, чрез което да привлекат Христовия импулс, са всички чувства на състрадание. И всеки път, когато в душата се появи чувство на състрадание или на споделена радост, се образува една привличаща сила за Христовия импулс и чрез състраданието и обичта Христос се свързва с душата на човека. Състрадание и обич са сили, от които Христос оформя своето етерно тяло до края на земното развитие. По отношение на състраданието и обичта би могло да се говори почти за една програма грубо казано, която в бъдеще трябва да бъде изпълнена от духовната наука. Материализмът днес доведе в това отношение, което преди никога не е ставало на Земята - до една позорна наука. Най-лошото, което се извършва днес, е да се хвърлят в един кош обичта и сексуалността. Това е най-лошото постижение на материализма, най-дяволската черта на настоящето. Нещата, които са направени в тази област, ще трябва първо да се изчистят. Сексуалността и обичта в тяхното истинско значение нямат какво общо да търсят. Сексуалността може да се прибави към обичта, но няма нищо общо с чистата истинска обич. Науката стигна до истинско безобразие като доведе до възникването на определена литература, която се занимава с това да свърже тези две неща, които изобщо не стоят във взаимна връзка.

Едно трето нещо, което като от един висш свят се влива в човешката душа, е съвестта, на която човек се подчинява, на която дава по-висока оценка, отколкото на своите собствени индивидуални морални инстинкти. С нея Христос се свързва най-силно; от импулсите на съвестта в отделната човешка душа Христос изгражда своето физическо тяло.

...И така, духовната наука като едно ядро преминава в човешкото чувстване, в човешките усещания. Всички поуки, които може да даде духовното изследване няма да съществуват вечно, те ще се превърнат в непосредствен живот там, в човешката душа. И плодовете на духовната наука постепенно ще станат онези жизнени условия, които ще изглеждат като външно въплъщение на самото духовно познание, на душата на бъдещото човешко развитие, така както то трябва да се извърши.

С такива мисли исках да събудя във вашите души, каквото може да бъде събудено, когато не със сухи думи, а с чувствени идеи и чувствени нюанси бих искал да говоря на стремящите се към духовно-научното, така че тези чувствени нюанси и идеи да живеят, да въздействат и да се разпространят навън в света. Когато в сърцата живеят такива чувства, те ще станат извор на топлина, която ще се влее в цялото човечество. И онези, които вярват в това, ще повярват и в действието на своите прекрасни усещания, ще повярват, че всяка една душа чувства така дори и когато кармата не я принуждава да дава външен израз и чрез това тя ще може да поражда невидими въздействия, които наистина ще внесат в света това, което трябва да навлезе в него чрез духовната наука.

Събр.съч. 147, Рудолф Щайнер

 

 

* * *

ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА ХРИСТОС НА КРЪСТА

Събитието на Голгота е едно посвещение, изнесено върху сцената на световната история! При това, въпросното посвещение се отнася не само за неговите непосредствени свидетели, а и за цялото човечество. И кръвта, която се проля на Кръста също проникна в цялото човечество. Капките кръв, изтекли от раните на Христос Исус засегнаха цялото човечество и дадоха началото на един нов духовен живот. Сега в човечеството се вля сила, докато всички други основатели на религии вливаха в него само мъдрост. Ето огромната разлика...

За да бъде разбрано това Събитие, необходимо е много по-дълбоко вникване в нещата, отколкото хората предполагат. Онова, с което човешкият Аз е физически свързан е кръвта. Кръвта е външният израз на човешкия Аз. Без идването на Христос хората непрекъснато биха усилвали своя Аз и биха потънали в безграничен егоизъм. Ето от какво ги предпазва Събитието на Голгота! Какво изтече тогава, наред с Христовата кръв?

Излишната субстанционалност на Аза! Кръвта трябваше да се пролее! Това, което започна в Елеонската планина, когато потта на Спасителя изби в кървави капки намери своето продължение в пролятата кръв от Христовите рани на Кръста. И това, което се проля тогава като кръв е знак и символ на всичко онова, което под формата на излишък от човешки егоизъм трябваше да бъде пренесено в жертва...

Фактически тя няма нищо общо с човешката кръв. Тя представлява не друго, а излишната кръв на човечеството, чрез която хората биха потънали в безогледен егоизъм; да, точно това би станало, ако неизмеримата Христова любов не бе взела решението да бъде пролята кръвта на Спасителя. Към кръвта, пролята на Голгота е примесена и неизмеримата, безграничната любов и окултният изследовател ясно установява как тази безгранична любов е изцяло проникнала в кръвта на Голгота... Тази неудържима, безгранична любов прощава дори и най-ужасното злодеяние във физическия свят, и от Кръста прозвучават онези думи, които са висш израз на любовта: прошка на онези, които са извършили най-голямото злодеяние на света „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.”/Лука, 23:32/. От Кръста Христос измолва прошка за тези, които го разпнаха!

Освен това, Евангелието на Лука свидетелства и за безграничната сила на вярата... Именно по това се различават двамата разбойници. Единият от тях няма вярата, но другият разполага с таза вяра като с една слаба светлина, която проблясва в духовния свят и той не губи връзка с Духа. Ето защо той чува думите: „Истината ти казвам, още днес ти ще бъдеш с мен в Рая.”/Лука, 23:42/. Ето как от Кръста прозвучава истината за вярата и надеждата, наред с истината за любовта.

И сега, в душевната област на човека се сбъдва още нещо. След като е изпълнен с онази безгранична любов, която се разлива от Кръста на Голгота, човек може да се вгледа в бъдещето и да потвърди: цялата еволюция трябваше да протече по такъв начин, че онова, което живее в мен като Дух постепенно да обхване и пеобрази цялото планетарно развитие на Земята. Това, което беше тук преди намесата на луциферичните същества, принципът на Отца, Духът, който ние приехме, всичко това ние отново ще върнем на Отца; обаче постепенно ние ще проникнем целия си Дух с Христовия принцип и ръцете ни ще дадат израз на това, което живее в душите ни под формата на един чист и ясен образ. Както нашите ръце са създадени не от нас, а от принципа на Отца, така и занапред те ще се изпълнят от принципа на Христос.

Преминавайки от едно прераждане в друго, хората постепенно ще внесат в своите външни тела духовния поток от Мистерията на Голгота, стигащ чак до принципа на Отца, така че и външният свят ще бъде проникнат от Христовия принцип. Хората ще изпитат онова вътрешно спокойствие, което се разля от Кръста на Голгота, превръщайки се в най-голямата надежда, в идеала: „Ето, аз оставям в мен да покълне вярата, да покълне любовта; и тогава вярата и любовта ще заживеят в мен, а аз ще зная, че ако са достатъчно силни, те ще изпълнят целия външен свят. Защото ще зная още, че те ще изпълнят дори принципа на Отца.”

Надеждата за бъдещето ще се прибави към вярата и любовта и хората ще разберат, ча занапред те трябва да извоюват следната увереност: имам ли вярата, имам ли любовта, аз ще се отдам на надеждата, че всичко, което е в мен благодарение на Христос Исус постепенно ще обхване и преобрази целия външен свят. И тогава хората ще разберат последните думи, които прозвучаха от Кръста като един висш идеал: „Отче, в Твоите ръце предавам Духа си.” /Лука, 23:46/

26 септември 1909 год., Рудолф Щайнер

 

 

* * *

Задачата за правилното разбиране на Христовия импулс - добиване на жизнеспособно етерно тяло от инкарнация в инкарнация

Може би, обични приятели, ще дойде още веднъж времето, когато хората ще видят, как това, което имаме да кажем върху същността на Христовия Импулс и неговото отношение към всички религиозни вероизповедания и светогледи, говори също така на нашите сърца, на нашите души, както се старае да проникне с най-голяма последователност до всички фази. За отделния човек не е лесно той да разбере, как в Антропософията ние се стараем да свържем отделните неща, които могат да доведат до едно истинско разбиране на Христовия Импулс. И в настоящия цикъл на неговото развитие човекът се нуждае от едно разбиране на това, което ние наричаме Христово Същество. Изповядването на Христа няма нищо общо с една отделна, затваряща се религиозна система: истински християнин е само онзи, който е свикнал да счита всеки човек като такъв, който носи в себе си християнски принцип. За един истински християнин, Християнският Принцип е търсен в един китаец, в един индус и т.н. Истинското разбиране на един човек, който изповядва Христа, се състои в това, че той има съзнанието: Христовият Импулс не се ограничава в една част на Земята, това би било, една грешка.

…Действителността е тази, че от Тайната на Голгота е действително вярно това, което апостол Павел казвашe. Павел проповядваше: Христос е умрял също и за езичниците. Обаче човечеството трябва да разбере, че: Христос не е дошъл за един определен народ, за една определена, ограничена епоха, а за цялото население на Земята, за всички. И този Христос разпръсна семето на своя фантом /възкръсналото Христово тяло/ във всяка човешка душа и прогресът ще се състои само в това, душите да добият съзнанието за тези семена.

…Следователно ние не създаваме само една теория, работим не само за това, нашият ум да добие няколко понятия повече, когато работим в смисъла на Духовната наука, а се събираме за това, нашите сърца и нашите души да бъдат обхванати от тези истини. Когато допринасяме за едно такова разбиране по отношение на Христовия Импулс, то в определен момент ще се стигне до това всички хора по лицето на Земята да стигнат до най-дълбокото разбиране на Христа, до разбирането на Христовите думи: „Когато двама, или трима са събрани в моето Име. Аз съм сред тях”. Тези, които работят съвместно с този дух, ще намерят мостове от една душа към друга. Това обаче ще направи Христовия Импулс по лицето на цялата Земя.

…Етерните тела ще западнат все повече и повече, ако хората не знаят нищо за Христос и за неговата мисия за цялото развитие на Земята. Чрез разбирането на Христовото Същество, ние ще избегнем това загиване на етерното тяло, това ще ни направи слънчевоспособни, слънчеви, ще ни направи способни да приемем силите от областта, от която Христос е дошъл.

Събр. съч. 140, Рудолф Щайнер

 

* * *

Не аз, а Христос в мен!

Преди душата да е слязла в земния свят всичко, което днес е труп, беше напълно живо, беше в движение. В свръхсетивните духовни светове се движеха между човешките души, които или вече бяха минали през смъртта и живееха тогава също в духовния свят, или още не бяха слезли на Земята, същностите на висшите йерархии, които са над човешкото същество; в недрата на тази сфера се движеха също тези елементарни духове, които са основата на природата. Там всичко беше живо в душата. Тук в душата е наследството от духовните светове, мисълта е мъртва.

Но ако ние като модерни посветени, можем да се проникваме от Христос такъв, какъвто той живя в Мистерията на Голгота, ако разбираме в техния най-дълбок, най-интимен смисъл думите на Павел: "Не аз, а Христос в мен", тогава Христос ще ни води през тази смърт също; тогава ще проникваме чрез нашите мисли в природата, но Христос ще върви духовно с нас и ще накара нашите мисли да слязат в гроба на природата. Защото, когато носим от друга страна мъртвите мисли, природата става гроб. Но ако приближаваме с тези мисли минералите, животните, звездния свят, света на облаците, планините, реките, ако ги приближаваме с тези мъртви мисли, но придружени с Христос, според думите "Не аз, а Христос в мен", тогава в модерното посвещение, ако влезем изцяло в кварцовия кристал ще имаме опитността, че мисълта се издига сега жива от природата, от кварцовия кристал. Като от минерален гроб, мисълта се издига жива. Минералният свят кара да се издигне в нас духът. И когато Христос ни води навсякъде през растителната природа и на излизане от мястото, където биха живели иначе само мъртвите мисли, тогава се раждат живите мисли.

Бихме имали впечатлението, че сме болни, ако отивахме към природата, ако гледахме света на звездите единствено с погледа на астронома, който изчислява и ако тези мъртви мисли се заравяха в света, ние бихме се чувствали болни и тази болест щеше да води към смъртта. Но ако вървим заедно с Христос, ако въведем нашите мъртви мисли заедно с Христос в звездния свят, в света на Слънцето, на Луната, на облаците, на планините, на реките, на минералите, на растенията и животните, ако ги въведем в цялостността на физическия човешки свят, всичко ще стане живо в погледа, който отправяме към природата и ще се роди от всички същества, като от гроб, живият Дух, Духът, който ще ни лекува, Духът, който ни събужда от смъртта, Светият Дух. И придружени от Христос, ще се усетим отново изпълнени с живот, с това, което изпитвахме като мъртви. Ние ще усетим, че живият Дух, Духът, който лекува ни говори от всички същества на този свят.

Ето какво трябва да намерим в едно духовно познание, в едно ново познание чрез посвещение. Ще възприемем тогава Мистерията на Голгота като смисъла на цялото земно съществувание, ще научим как трябва да бъдем водени в епохата, в която трябва да се развие човешката свобода чрез мъртвите мисли, в която ние трябва да бъдем водени към опознаването на природата чрез Христос. Ще научим, че Христос изложи пред очите на всички не само своята собствена съдба на Земята, в своята смърт по време на Мистерията на Голгота, а направи дар на Земята, подари й великата свобода на Петдесятницата: всъщност, той обеща на земното човечество живия Дух, който благодарение на неговата помощ може да се роди отново от всичко, което е на Земята. Нашето познание ще остане едно мъртво познание, самото то ще остане един грях, ако не сме отведени към живота от Христос по такъв начин, че от цялата природа, от цялото космично съществувание, ни говори отново Духът, живият Дух.

Това не е една обикновена формула изобретена от всички части, Триединството от Бог Отец, Бог Син и Бог Дух; това е нещо, което е дълбоко свързано с цялата космична еволюция и което става за нас едно живо познание, не едно мъртво знание, когато направим жив в нас самите, такъв Възкресен, Христос, този, който донася Светия Дух.

Ще разберем тогава, че това е било като болест, ако не можем да видим божественото, от което сме родени. За да бъде атеист, човек трябва да бъде болен, без да го знае. Той е в добро здраве, само когато неговата физическа природа, в своята цялостност е такава, че той може да усети отвътре това "От Бога съм роден", квинтесенцията на неговото собствено същество. И удар на съдбата е, че човек не намира в своя земен живот Христос, който може да го води, който в края на земния живот може да бъде водачът, който ще го прекара през смъртта, който може през смъртта да го поведе към познанието. Защото, ако останем така "In Christo morimur", ще усетим също това, което иска да дойде към нас чрез придружаването на Христос, чрез водачеството на Христос, тогава ще усетим, че всичко това възкресява Духа, възкресява го даже в самия този земен живот. Ще се усетим отново живи в този земен живот, ще гледаме надалеч, през вратата на смъртта, през която Христос ни води, ще гледаме този живот, който е отвъд смъртта и ще знаем сега защо Христос изпрати Духа, Светия Дух: защото ние можем да се свържем още в този живот със Светия Дух, ако се доверим на водачеството на Христос. Можем тогава с пълно право да кажем, с пълна сигурност, че ще умрем в Христос, когато преминем вратата на смъртта.

Това, с което имахме опитност тук в природата, чрез нашето познание, има вече в аванс едно значение за бъдещето. Защото това, което би било иначе една мъртва наука, е пробудено от живия Дух. Ако сме разбрали добре "От Бога сме родени, в Христос ще умрем" ще можем да кажем с пълно право, когато вместо смъртта на познанието, се появи истинската смърт, която ни отнема тялото - преминавайки с поглед вратата на смъртта: в Светия Дух ние изживяваме новото пробуждане – „per spiritum sanctum reviviscimus."

Събр. съч. 214, Рудолф Щайнер

 

Из публикации през годините във фейсбук групата "Антропософията - път на познание и живот"