Емил Бок за Страстната събота (7)

Ние сме из­п­ра­ве­ни пред гро­ба на Йосиф от Ариматея, в кой­то бе по­ло­же­но тя­ло­то на Разпънатия. Оловната Сатурнова те­жест се но­си из въздуха. Смисълът на Сатурновия ден се изпълва. Същността на съ­бо­та­та ви­на­ги е би­ла имен­но в то­зи Сатурнов ден, в кой­то вяр­ва­щи­те от Стария Завет, следвайки стро­гия за­кон, се отда­ва­ли на гроб­но­то спокойствие. Днес е съ­бо­та­та на всич­ки съботи. Но в ду­ши­те ни се пов­ди­га един плах, тре­во­жен въпрос. Нещата из­г­леж­дат та­ка­, ся­каш един во­ин вле­зе в ска­лис­та­та мрач­на пе­ще­ра, за да се бори там с чу­до­вищ­ния дракон. Ще се вър­не ли той с по­бе­да на бе­лия свят?

В мрач­ния обе­ден час на пре­диш­ния ден, ко­га­то раз­пъ­на­тият Христос све­де гла­ва и издъхна, за­ве­са­та в храма се раздра. Това бе­ше не­що по­ве­че от ед­на слу­чай­на пос­ле­ди­ца на земетресението. Взорът в сър­це­ви­ната на све­та ще бъ­де ве­че свободен. Само нощ­та за­бул­ва все още на­шия поглед. И из­вед­нъж си­яй­ни об­ра­зи се из­лъч­ват на­вън от Сатурновия здрач. Мека свет­ли­на об­г­ръ­ща окол­нос­т­та на гро­ба и ос­ве­тя­ва зем­ния свят, прев­ръ­щай­ки го в але­го­рия на над­зем­ния свръх­се­ти­вен свят.

Символи, които би­ха по­ка­за­ли пос­лед­ни­те ета­пи на мис­те­рийния пъ­т, ­зас­та­ват от­но­во пред нас. Масата и кръс­тът об­х­ва­щат нас­т­ро­ени­ето от пос­лед­ни­те дни. Като тре­ти сим­вол се при­съ­еди­ня­ва то­зи на гроба. Става та­ка­, ся­каш хра­мо­ва­та ат­мос­фе­ра на све­ти­ли­ще­то­, чи­ято за­ве­са се раз­д­ра, нах­лу­ва на­вът­ре в на­шия свят.

От прад­рев­ни вре­ме­на гро­бо­ве­те са би­ли съ­що и ол­та­ри за хората. Всяко бо­гос­лу­же­ние пър­во­на­чал­но е про­из­ляз­ло от кул­та към мъртвите. Земните чо­ве­ци оби­ка­ля­ли край гро­бо­ве­те­, ко­га­то ис­ка­ли да вля­зат във връз­ка с боговете. Душите на мър­т­ви­те им слу­же­ли за посредници. Понеже ду­ши­те на мър­т­ви­те ви­та­ели край гро­бо­ве­те­, там хо­ра­та очак­ва­ли да срещ­нат и дру­ги оби­та­те­ли на ду­хов­ния свят.

В да­леч­ни­те епо­хи от ми­на­ло­то то­ва бе­ше та­ка­, за­що­то смър­т­та из­г­леж­да­ше все още сес­т­ра на съ­ня и не при­те­жа­ва­ше она­зи ужася­ва­ща власт как­то по-късно. По вре­ме на зем­ния си жи­вот чо­ве­ци­те не бя­ха та­ка дъл­бо­ко и без­на­деж­д­но впле­те­ни в ма­те­ри­ята на зем­но­то тяло. Поради то­ва­, и след смър­т­та те не бя­ха та­ка без­на­деж­д­но от­къс­на­ти от сфе­ра­та на зем­но­то битие. Като ре­ду­ва­що се вдиш­ва­не и из­диш­ва­не - та­ко­ва бе­ше об­щу­ва­не­то на земния свят с ду­хов­ния свят. Край гро­бо­ве­те ду­ши­те на мър­т­ви­те мо­же­ха да бъ­дат при сво­ите близ­ки­, ­ос­та­нали на Земята. Безсмъртието, не­ви­ди­мият по­лъх от ду­ши­те­, ко­ито вед­нъж ве­че са жи­ве­ли на Земята, бе­ше все­об­що дос­то­яние и по­ра­ди то­ва - неос­по­ри­мо от никого. То бе­ше и ис­тин­с­ко­то ди­ха­ние на чoвeцитe, което те в час­т­ност про­ве­ря­ва­ха, ко­га­то бя­ха край гро­бо­ве­те и ко­га­то гра­дя­ха вър­ху тях сво­ите храмове.

В хо­да на хи­ля­до­ле­ти­ята чо­ве­ци­те по­тъ­ва­ха все по­-дъл­бо­ко във въплъщение. И кол­кото по­ве­че те се свързва­ха със зем­на­та ма­те­ри­я­, тол­ко­ва по­ве­че за­губ­ва­ха въз­мож­нос­т­та­ през след­с­мър­т­ния си жи­вот да ос­та­нат свър­за­ни със Земята. По вре­ме на земния жи­вот те бя­ха впле­те­ни в материята. След смър­т­та те бяха от­лъ­че­ни и при­ко­ва­ни в ед­на от­въд­на сфе­ра на сен­ки­те­, ­от ко­ято не мо­же­ха по­ве­че да се доб­ли­жат до чо­ве­ци­те на Земята. Пукнатината меж­ду тук и там ста­ва­ше все по­-го­ля­ма и непреодолима. Сферата на след­с­мър­т­ния жи­вот се пре­вър­на­, как­то каз­ва пос­ла­ни­ето на ап. Петър, в един зат­во­р. ­Чо­ве­чес­т­во­то стиг­на до та­зи опас­нос­т, ­че за­гу­би ре­ал­но­то безсмъртие, т.е. съз­на­ни­ето­, ко­ето на­джи­вя­ва смъртта.

Едно упо­ително въл­шеб­с­т­во зав­ла­дя цар­с­т­во­то на мъртвите. Когато егип­тя­ни­те му­ми­фи­ци­ра­ха сво­ите мър­т­ви и се моле­ха над бал­са­ми­ра­ни­те им те­ла­, то­ва бе­ше са­мо ед­но мо­гъ­що при­дър­жа­не към ста­ро­то със­то­яни­е­, ­един опит да се съ­еди­ни ду­ша­та - въп­ре­ки на­рас­т­ва­ща­та про­паст - с тлен­ния ос­та­тък от зем­ния живот. Обаче на съд­ба­та не мо­же­ше да бъ­де по­ве­ля­ван та­къв сми­съ­л, ­та­ко­ва съдържание.

В чо­ве­чес­т­во­то на пред­х­рис­ти­янски­те сто­ле­тия все по­-дъл­бо­ко се вмък­ва­ше ужа­са пред све­та на смъртта. Този ужас пред сфе­ра­та на мъртви­те из­пъл­ва­ше це­лия гръц­ки свят. В Стария Завет ми­съл­та за без­с­мър­ти­ето бе за­ли­че­на напълно. Така въз­ник­на ед­но ве­ли­ко ре­ли­ги­оз­но те­че­ни­е­, ли­ше­но от съ­дър­жа­ние за безсмъртието. Вярата, че чо­век про­дължа­ва да жи­вее в соб­с­т­ве­ни­те по­том­ци, за­ме­ни иде­ята за лич­но­то безсмъртие.

Въпреки това, в пред­х­рис­ти­ян­с­ки­те сто­ле­тия ду­ши­те не бя­ха та­ка дъл­бо­ко впле­те­ни в телата, как­то днес. Тази осо­бе­ност во­де­ше до там, че хо­ра­та­, ко­ито жи­ве­еха на Земята, въз­п­ри­ема­ха не­об­хо­ди­мостта от смъртта с из­вес­т­ни мал­ки надежди. Постепенно ед­на смаз­ва­ща те­жест лег­на над човечеството. Хората се от­п­равя­ха към гробовете, но ду­ши­те на мър­т­ви­те не ид­ва­ха ве­че там, бо­го­ве­те не по­се­ща­ва­ха сво­ите олтари. Мъчителната зат­руд­не­ност на пред­х­рис­ти­ян­с­ка­та епо­ха ид­ва­ше не от външ­ни кри­зис­ни положения, а от ед­на вът­реш­на бе­да­. Зе­мя­та бе­ше зап­ри­ли­ча­ла на пус­тин­на об­лас­т, ­ли­ше­на от дъж­до­ве и влага. Смъртта, която ня­ко­га бе­ше сес­т­ра на съ­ня­, се пре­вър­на за чо­ве­чес­т­во­то в приз­рак на ужаса. Този е чув­с­т­ве­ният фон на все по­-раз­га­ря­що­то се ме­си­ан­с­ко очак­ва­не­, ко­ето про­низ­ва­ше всич­ки на­ро­ди на пред­х­рис­ти­ян­с­ка­та епоха.

Сега ние сме зас­та­на­ли меж­ду Разпети пе­тък и Великден. Тялото е сне­то от кръс­та и по­ло­же­но в гроба. Неза­бе­ле­жи­ми за човечеството, Божествени об­ра­зи и идеи тайн­с­т­ве­но про­ник­ват в то­ва събитие. Провидението нап­ра­ви та­ка­, че кръс­тът и гро­бът да са раз­по­ло­же­ни в ед­но място, ко­ето още пре­ди хи­ля­до­ле­тия бе по­чувст­ва­но и из­жи­вя­но ка­то сре­ди­щна точка на Земята. Някога меж­ду Голгота, скалистия хълм на лун­но-инспи­ри­ра­но­то хра­мо­во въз­ви­ше­ние и гро­ба, раз­по­ло­жен всред гра­дин­с­кия пейзаж на Лион, съществуваше гран­ди­оз­на пук­на­ти­на на зем­на­та по­вър­х­нос­т* /­*Виж "Царе и пророци" - стр.58; "Цезари и апостоли" - 193/. В то­зи зло­ко­бен от­вор ста­ро­то чо­ве­чес­т­во виж­да­ше гро­ба на Адам. Тук смър­т­та за пръв път спо­ле­тя човечеството. Представата, че тук е би­ла пор­та­та към под­зем­ния свят, от пра­да­леч­ни вре­ме­на се свър­з­ва с та­зи без­д­на­, ко­ято раз­де­ля гра­да Йерусалим на две части. На то­ва мяс­то вче­ра се из­ди­га­ше кръс­тът­, а днес стои гробът.

Опитаме ли се да вник­нем от­към вът­реш­на­та стра­на на събитието, би ни об­зе­ло ед­но чув­с­т­во­, ся­каш за­веса­та се раз­ди­ра още вед­нъ­ж, ­но пред ед­на дру­га сфера. Пред нас се от­ва­ря нощ­но­то цар­с­т­во на смъртта, в ко­ето под ма­гич­на­та й власт ви­та­ят ду­ши­те на мъртвите.

И то­га­ва в Сатурновия мрак на то­ва цар­с­т­во ни прес­ре­ща ед­на не­очак­ва­на светлина. Този, който ум­ря на кръс­та­, се­га вли­за в цар­с­т­во­то на мъртвите. Сега там стои един, кой­то не е под­чи­нен на на­сил­ни­чес­ка­та сти­хия на смъртта. В не­удър­жим по­рив Христос пре­на­ся през смър­т­та ог­не­но­то Слънце на Своето Същество. Така, до­ка­то на Земята влас­т­­ва­ше тра­гич­ната гроб­на събота, в цар­с­т­во­то на мър­т­ви­те из­г­ря Христовото Слънце. Този е сми­съ­лът на Христовото сли­зане в ада. В цар­с­т­во­то на по­чи­на­ли­те проб­лес­на­ха на­деж­ди за истината. Веригите на смър­т­та омек­на­ха­, защо­то мощ­но се за­гат­на бъ­де­ща­та по­бе­да на чо­веш­ка­та ду­ша над ужа­ся­ва­щия приз­рак от под­зем­ния свят. Докато на Земята бе­ше още Съботата, в царс­т­во­то на мър­т­ви­те­ т­ри­ум­фи­ра­ше Великденът. Преди още зем­ните жи­те­ли да бя­ха за­бе­ля­за­ли не­що от Великдена, забелязаха го мъртвите.

 

 

Но как ще про­дъл­жи драмата? Ще за­си­яе ли съ­що и над ма­те­ри­ал­ния свят то­зи три­умф над смър­т­та­, кой­то из­г­ря в цар­с­т­во­то на душите?

На Земята, която по­ра­ди пъл­но­то си пре­къс­ва­не на връз­ките­ с Небето, лежи в смърт­та, се да­ва ед­но ле­карство. Тя прие в се­бе си тя­ло­то и кръв­та Христови. Те бя­ха пър­ви­те със­тав­ни час­ти от зем­на­та материя, които на­пъл­но се про­ник­на­ха от Духа. С кап­ки­те кръ­в, ­ко­ито оро­си­ха Голготския хълм и с тя­ло­то­, по­ло­же­но в гро­ба на Йосиф от Ариматея, духовно-душевната същ­ност на Христа нах­лу в Земята. За пръв път отвъдна­та ма­гия на смър­т­та се ока­за безсилна.

Тук ние сме пос­та­ве­ни в ог­не­ния фо­кус на провидението. Цялото ми­роз­да­ние не­посред­с­т­ве­но и лич­но участ­ва в то­ва­, ко­ето се из­вър­ш­ва на кръс­та и в гроба. Причастието, чрез ко­ето са­ма­та Земя всмук­на в се­бе си кос­ми­чес­ко­то ле­кар­с­т­во­, нарас­т­ва до ги­ган­т­с­ки размери.

Още на Разпети пе­тъ­к, и ми­га на Христовата смър­т, ­зе­мет­ръс­ни­те уда­ри за­гат­на­ха пър­во­то Великденско утро. Те не за­тих­на­ха на­пъл­но до­ри през съ­бота­та, в ко­ято и при­род­ни­те си­ли тряб­ва­ше да се на­го­дят към при­съ­що­то на то­зи ден гроб­но затишие. Това, ко­ето Рудолф Щайнер съ­об­щи ка­то ре­зул­тат от ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не, мо­же и да е шо­ки­ра­що за до­се­гашния удо­бен на­чин на мислене. Обаче то спа­да към кос­ми­чес­ки­те кул­ми­на­ции на мис­те­рий­ни­те дра­ми от Голгота и изоб­що е част от тай­на­та­, ко­ято дре­ме­ше в ос­но­ви­те на Йерусалим. Бездната на Голгота, запълнена нав­ре­ме­то от Соломон, сега от­но­во се раз­т­во­ри при зем­ния тру­с. И та­ка­, ця­ла­та Земя се пре­вър­на в гроб на Христос. Дори и външ­но погледнато, Земята пое дъл­бо­ко в се­бе си на­фо­ра­та­, ко­ято й бе­ше поднесена. Когато из­ра­зя­ва­ме на­ше­то поз­на­ние за съ­бот­но­то съ­би­тие с ду­ми­те "Той бе по­гъл­нат от гро­ба на Земята", то тук ние ед­ва за­бе­ле­жи­мо се до­кос­ва­ме до кос­мич­на­та стра­на на Голготската мистерия. Новалис по­етично из­ра­зи фак­та­, че онзи, кой­то под­не­се кос­ми­чес­ко­то ле­кар­с­т­во на Земята, бе­ше не друг, а са­мият Христос. Само при­вид­но чо­веш­ки ръ­це по­ло­жи­ха тя­ло­то на Разпънатия в гроба. В действителност, Той сам от­да­де Себе си за из­це­ле­ни­ето на вся­ко зем­но творение.

Как Той от лю­бов зад­ви­жен,

Нам се на­пъл­но от­да­де

И се по­ло­жи в Земята

Като ка­мък ос­но­вен на Божия град.

Космическото при­чес­тя­ва­не на на­ша­та зем­на пла­не­та се из­вър­ши в пе­тъка и съ­бо­та­та­, п­ре­ди ре­ши­тел­на­та Великденска победа. По то­зи на­чин фи­зи­чес­ко­то тя­ло и фи­зи­чес­ка­та кръв на чо­ве­ка Исус от Назарет стана ле­кар­с­т­во­то­, ко­ето Земята получи. Сакраменталният по­то­к, ­кой­то от то­га­ва нав­ле­зе в чо­ве­чес­т­во­то­, произ­ти­ча от Великдена.

Само заб­луж­де­ни­ето на сред­но­ве­ков­на­та ре­ли­ги­я­, на слу­же­не­то на мо­щи­, ко­ето е не дру­го­, а един ос­та­тък от пред­х­рис­ти­ян­с­ки­те нра­ви и убеж­де­ни­я­, поз­во­ли на хо­ра­та да мис­ля­т, ­че в своя култо­во­-сак­ра­мен­та­лен жи­вот те раз­по­ла­гат с не­пос­ред­с­т­ве­ни фи­зи­чес­ки ос­тан­ки от Христовото тяло. Свързани­те с кул­та хрис­ти­ян­с­ки тра­ди­ции как­то на за­пад­ни­я­, та­ка и на из­точ­ния ка­то­ли­ци­зъм, с пра­во се при­държа­ха към ста­рия принцип - да из­г­раж­дат ол­та­ри­те си ви­на­ги под фор­ма­та на гроб. Но пък ед­но заб­луж­дение бе­ше да спаз­ват пред­пи­са­ни­ето­ в ол­та­ра неп­ре­мен­но да се съ­дър­жа ре­лик­ва­, би­ло от зем­ния свят на са­мия Христос, било от един свят на свър­зан с Христа човек. Това изис­к­ва­не бе­ше връщане към предхрис­ти­ян­с­ки­те епо­хи, в ко­ито връз­ка­та с ду­хов­ния свят мо­же­ше да се под­дър­жа са­мо край гроб­ни­ци­те, в ко­ито по­чи­ва­ха зем­ни­те ос­тан­ки на мъртвите. Опровержението на вся­ко пре­въз­на­ся­не на кос­ти и мо­щи­, на ре­лик­ви - то­ва е праз­ният гроб. Когато в ут­ро­то на Великдена Петър и Йоан сля­зо­ха в гро­ба на Йосиф от Ариматея, той не съ­дър­жа­ше ни­как­ви ос­тан­ки от Христовото тяло.

Празният гроб означава: не се ог­леж­дай­те тук за чо­ве­ка Христос Исус. Вие не сте зас­та­на­ли пред гро­ба на един ве­лик и свят човек. Огледайте се за Христос: Той е ед­но кос­ми­чес­ко бо­жес­т­ве­но Същество. Неговият гроб е не ска­лис­та­та пе­ще­ра на Йосиф от Ариматея, а ця­ла­та Земя. Истинските ре­лик­ви не са ня­как­ви външни ос­тан­ки от то­га­ваш­ни­те фи­зи­чес­ки явления, ко­ито са­мо би­ха на­пом­ня­ли за пре­д-­Ве­лик­ден­с­ка­та степен на съ­би­ти­ето от Голгота.

Значението на Великденската по­бе­да е в това, че отто­га­ва из­тъ­ка­но­то от светли­на ду­хов­но тя­ло на Христос мо­же да оза­ря­ва вся­ко зем­но творение. Хлябът и ви­но­то­, ка­то ис­тин­с­ки­те тяло и кръв на Христа, са ле­чеб­но­то сред­с­т­во на из­во­юва­ния чрез Великденския три­умф нов живот. Чрез тях, по­не­се­на от свър­за­ни с Христа чо­ве­ци, в све­та нав­ле­зе ду­хов­на­та хомеопатия. Прозрението на ранно­то хрис­ти­ян­с­т­во за та­зи тай­на­, как­то нап­ра­во е из­ра­зе­но от Игнатий от Антиохия, може да бъ­де въз­вър­на­то на на­ше­то съв­ре­ми­е­: хля­бът и ви­но­то са ле­чи­тел­ни­те сред­с­т­ва­, ме­ди­ка­мен­та за безсмъртието.

* * *

Олтарите на об­но­ве­но­то тайн­с­т­во съ­що имат фор­ма­та на гроб. И ко­га­то мо­лит­ве­но отда­де­ни­те хо­ра се съби­рат око­ло тя­х, ­ре­ша­ващ е ви­на­ги прин­ци­път на съботата. Ние сме в тър­пе­ли­во очак­ва­не пред све­ще­ния гроб. Ние знаем, че на­ши­ят ол­тар не се нуж­дае от ни­как­ва реликва. Лечебното сред­с­т­во е в то­ва­, че в хля­ба и ви­но­то при­със­т­­ва са­мият Христос. Първообразите на "трапезата" и "гроба" се про­ник­ват взаимно. На Божията тра­пе­за от­но­во мо­гат да са и на­ши­те мъртви. Тези, които са пре­ми­на­ли през смър­т­та­, с­лед ка­то при­жи­ве са би­ли ин­тим­но свър­за­ни с об­но­ве­но­то тайн­с­т­во­, на­мират пъ­тя към то­зи све­щен гро­б, ­там в "отвъд­ния свя­т"­, не­съм­не­но по­-лес­но­, ­от­кол­ко­то пъ­тя към своя соб­с­т­вен гроб. Душите ня­мат ве­че ин­тен­зив­ната връз­ка със сво­ите по­ло­же­ни тела. Когато оба­че сме съб­ра­ни око­ло ол­та­ра­, те мо­гат да са всред нас и чрез то­ва да за­си­лят на­ше­то от­но­ше­ние към ду­хов­ния свят. Новите ол­та­ри се об­г­раж­дат със съ­ща­та пра-сим­вол­на завеса, с как­ва­то бе­ше об­г­ра­ден и гро­бът в гра­ди­на­та на Цион. Тук про­пас­т­та меж­ду то­зи и от­въдния свят е из­це­ле­на­; се­га не­ви­ди­мо раз­цъф­ва Великденската градина, в ко­ято на­ша­та ду­ша - как­то Мария Магдалена - мо­же да съзер­ца­ва Възкръсналия ка­то гра­ди­на­ря на един нов свят. Чрез Великденското слънце мра­кът на Сатурн прос­вет­ва отвътре.

Из "Трите години" - втора част

За космическия Великден и Страстната неделя (1)

Страстният понеделник (2)

Страстният вторник (3)

Страстната сряда (4)

Страстният четвъртък (5)

Разпети петък (6)