Дорина Василева: За Божественото в човека и човечността в лечителя

Submitted by admin 2 on Вт., 31/07/2018 - 18:20
Аполон

Човешкото същество е творение, най-висше! И това не са само думи, а жива реалност! Ако човекът можеше най-малкото да разбере истинската природа на своето същество, да осъзнае, че цялата космическо-земна еволюция се е стремяла, стъпвайки на много жертвени действия от най-висш ранг, именно към него, към Човека! И че нашата последваща задача е да намерим пътя от Човека към Човека, от душата към душата! За да можем отново да се върнем на верния истинен път от Човека към Бога! Защото от Човека срещу нас говори Висшето творение на Бога, сам Бога говори чрез Своето творение! Тове е един сакрален кръг, в който Космос-Земя-Космос, или казано по друг начин - Бог-Човек-Бог - търсят вечното си единство. Това е път на посвещение на човешката душа в различни времена, в различни култури и традиции, по различен начин, да възвърне и отново да изпреде нишката между себе си и Божествения свят, който не е нещо имагинерно, мъгливо, илюзорно... Той е всичко в нас, с нас и около нас. Да я изпреде по един жив, лечебен и истинен начин!

Искам с възможно най-въздържана емоция, но с буден умен, с честност и откритост да споделя преживяване, което продължи почти три години. Казваха ми: „Недей, няма смисъл да пишеш! Нали всичко мина и вече е наред?!“ Не, има смисъл! Има смисъл, защото в противен случай ще се случи на друг, ще го преживее друг – може би възрастен, немощен, не толкова деен човек. Защо други същества трябва да преживеят подобно нещо, ако мога да им помогна да бъдат будни, търсещи и непримирими!

Но нека да започна с текста на познатата ни лекарска клетва, наречена „Хипократова клетва“. За нея се смята, че е написана някъде около 5-4 в. пр. н. е., вероятно от самия Хипократ или от негови приближени ученици, а дори се смята, че тя принадлежи на Питагорейската древна школа. Каквато и да е истината, която няма как днес да бъде достигната от официалната наука, изследваща древните артефакти, то може би най-истинното чувство човек може да получи, ако се вслуша не само с ума, но и със сърцето, и с духовното си зрение в думите ѝ. Защото, четейки я, човек наистина получава усещането, че участва в древен ритуал на посвещение, в който всяка дума има дълбок сакрален смисъл.

 

Хипократова клетва

 

Ще коментирам между отделните абзаци:

„Кълна се в Аполон-лечителя и в Асклепий, в Хигия и Панацея, и нека свидетели ми бъдат всички богове и богини, че доколкото ми стигат сили и разум, ще спазвам настоящата си клетва, скрепена с моя подпис.“

Аполон е бог от висшия древногръцки божествен пантенон – бог на музиката, танците, поезията, медицината и пророчествата. Син е на самия Зевс и Лето – дъщеря на титани. Бог Асклепий е син на Аполон и нимфа. Асклепий е също лечител, научил лечителското изкуство от кентавъра Хирон. Хигия е дъщеря на Асклепий, т.е. внучка на Аполон. Тя е богиня на доброто здраве, чистотата и пречистването. Панацея е също дъщеря на Асклепий, богиня на лечението с билки.

Виждаме, че в една божествено-наследствена семейна линия се предава лечителското изкуство. Създава се общност, в която лечителските сили, освен че имат божествен произход, се запазват в общността на посветените, които си препредават древните лечебни тайни.

Можем да кажем и още нещо – нека си представам лечителите по онова време, коленичили, да изричат тези думи към боговете! Знаем от Рудолф Щайнер, че боговете в митологиите на различните култури и традиции представят събирателни образи на онези астрални сили, в които в далечните времена са можели да съ-участват човешките същества, поради тогавашната си телесно-душевна конституция. Постепенно тези духовни сили и процеси стават недостъпни за все по-будното, но губещо връзка с боговете човешко съзнание. И така, човекът в древногръцките времена постепенно започва да търси връзката и закрилата на боговете като към висши същества, стоящи горе на Олимп, а не като животворящи духовни сили.

Все още обаче тази връзка е била жива и с право можем да кажем, че в думите на Клетвата звучи истинска и искрена жажда тази връзка човек-богове да дава тук в земния живот, в лечителското изкуство, сили и дълбоко божествени проникновения. Всъщност древният лечител е търсел помощта и е чувствал подкрепата на тези божествени същества, които в митологията са олицетворявани от боговете и богините Аполон, Асклепий, Хигия и Панацея.

 

Хигия

 

„Учителят, обучил ме в лечебното изкуство, ще имам за свой родител, като на драго сърце ще споделям с него и ще осигурявам необходимото за прехраната или работата му. А неговите потомци ще са ми като родни братя и ако желаят да изучат това изкуство, аз ще им го предам безплатно и без да им искам разписка за дължимата сума. Ще наставлявам писмено и устно и чрез всички останали форми на обучение единствено своите деца, децата на своя учител, както и учениците, заклели се по лекарския обичай – никой друг.“

Последващите редове говорят за много близко отношение, в което ученичеството в лечебното изкуство се превръща в своего рода общност, близка до семейната, в която учител и ученици споделят живота си, прехраната си. Тече обмен на сърдечност, безусловно служене и предаване на знанията в тази общност. Интересно е, че учениците на лечебното изкуство са поемали отговорността да подпомагат и да наставляват само своите деца, децата на своя учител, както и тези, които са положили тази лекарска клетва. Общността е целяла да запази знанието вътре в семействата и създадената вече общност от посветени в лечебните тайни. Извършвали са се тайнства. В тези тайнства са участвали Богове и хора, поели върху себе си отговорността да станат проводници на божествените лечителски сили.

„Ще препоръчвам на болните полезен начин на живот, доколкото ми позволяват това умението и разумът, и ще ги предпазвам от всичко вредно и опасно.“

От тези думи става явно, че благодарение на своите нови умения, благодарение на своя разум, лечителят може само и единствено да помага, да предпазва, да подкрепя болния към здравословен живот...

„Не ще се поддам на ничия молба да поднеса някому смъртоносно питие, нито пък аз сам ще реша да сторя такова подобно нещо.“

Тук се изправяме пред една актуална тема и днес – за правото да се подпомогне смъртта на един пациент. Разбира се, тук става въпрос и за подпомагане някога на престъпно деяние. Всъщност въпросът опира до това – доколко един лекар има правото да се намеси в Божествените дела, с които тази душа е свързана като карма, като свои избори в предишен живот, за да бъде изкупена по-късно. И доколко този лекар има правото да предприеме стъпки към това да бъде прекъснат човешкия живот, независимо дали е по волята на пациента или на негови близки.

Какво печели и какво губи една душа, ако тази външна намеса се осъществи – в живота след преминаването на Прага и при поредната земна инкарнация? Ето че древните лечители не са си позволявали тази намеса! Т.е. те са нямали право да се намесват в Божествените дела и в делата на човешките души.

„Също така не ще дам на жена песар за унищожаване на плода; ще пазя своя живот и своето изкуство винаги чисти и неопетнени от никакво престъпление.“

Отново въпросът за избора на душата за живот, да се инкарнира, и този живот да не бъде прекъснат още преди раждането му в земен план. Подобно деяние се е смятало за петно и престъпление, които се възпряват срещу избора на боговете и направляваната от тях човешка душа.

„Нито пък ще оперирам страдащите от камъни, а ще оставя това на опитните в тази област.“

Интересно е, че се споменава само това заболяване, което явно в онези времена е било от особена важност въпреки съществуващите други болести. Но е важно, че древният лечител е смятал, че директното навлизане в човешкото тяло не е било работа за всеки лекар, а напротив – за това се е изисквало висше майсторство, а не празна самонадеяност.

„В който и дом да вляза, ще влизам, за да помогна на болните, ще стоя далеч от всяко подозрение за умишлено нанесена вреда и за подкуп, а най-вече от любовни увлечения по жени или мъже, били те свободни или роби.

Това, което видя или чуя из личния живот на хората, когато лекувам или дори когато изобщо не се занимавам с лечебна дейност, и което в никакъв случай не бива да става публично достояние, ще премълча, считайки го за тайна.“

В последните два абзаца става дума отново за най-важната отговорност на древния лечител – да бъде честен, да подпомага болните, да не се поддава на съблазни от пари, от плътски увлечения, поради създаденото доверие към него, да бъде тактичен, толерантен, да спазва морални и етични граници в отношенията си с пациентите, да спазва лекарска тайна за всичко, което засяга лекувания човек и неговия личен живот.

„И ако благословейно спазвам тази клетва и не допускам непристойни деяния, то нека винаги се радвам на щастлив живот, обграден с всеобща почит, и нека получа преобилен плод от своето изкуство. А ако я престъпя и опозоря, да ме сполети обратното.“

Нека в едно състояние на благоговение и съзерцение прозрем този последен абзац! Дали става дума просто за една символика, изразена чрез „преобилния плод на лечителското изкуство“? Преживяването е много по-дълбоко! Древният лечител е имал жив образ в себе си за това какво представляват човешкият живот, собственият му човешки живот, процесите на посяване, покълване, поникване, растеж, зреене и даване на изобилен здрав и жизнен плод, когато човешката душа живее в хармония с Божествените закони. Той е възприемал живота като метаморфоза, като вечно движение, като вечно оплождане на земното от Божественото в лицето на едно изкуство, и съответно човешката благодарност към Божествените същества под формата на честност, чистота, мъдрост и дълбоко проникновение в тайните на Космоса и света.

 

Хипократовата клетва

 

Благоговение пред Божествата и благоговение пред човека!

Това струи от Хипократовата клетва, защото древните лечители са живели с мисълта, чувството и разбирането, че пред тях стои едно висше Божествено творение - ЧОВЕКЪТ. Те са били също и със съзнанието, че лекувайки един човек са в ПОСТОЯННО ОБЩЕНИЕ С БОЖЕСТВАТА, чрез човешката душа и тяло, че това е едно МИСТЕРИЙНО ТАЙНСТВО от висш порядък.

А ето как наш съвременник – д-р Олаф Кооб – лекар, приел дълбоко в себе си идеите на Антропософията, описва задачите и на съвременния лекар, терапевт, лечител:

„Днес знаем, че за познанието на човека не е достатъчно да се съберат само външните, количествените факти. Тогава по някакъв начин се започва да се експериментира и „случайно“ се намира средството или някаква процедура, които изгонват болестните симптоми.

Човекът обаче като едно телесно, душевно-духовно и социално същество, би трябвало да се разгледа още по съвсем друг начин, ако искаме да го обхванем като болно, неуспяло, нуждаещо се от помощ същество. Диагностициращият би трябвало да разполага с повече качествени методи, да може да се постави в жизнената ситуация, да получи усещане за протичащите вътрешно душевни вълнения, да се съобрази с възрастта, сънищата, мечтите, индивидуалните хранителни нужди, вътрешните и външните движения, душевните реакции и много други. Всичко това може да се изяви като картина на комплексни взаимовръзки, като жизнена, съответно болестна картина на един човек, чието съдържание „интуитивно“ трябва да бъде обхванато.

Със своето мислене, чувстване и волеви сили терапевтът взима участие в целостта на другия човек - как той е изграден от времето, обкръжението и от съдбата му, какво е станало или не е станало от него, какво той още би искал да бъде, как тялото и душата му се е разболяла и как е възможно в неговата всеобщност като човек отново да бъде поставен в съответната му индивидуална цялост, как трябва той да бъде излекуван. Интуитивността се отнася до способността с помощта на собствени подлежащи още на развитие душевни сили да се навлезе, съответно да се потъне в един външен процес и да се извлекат навън вътрешните, първоначално несъзнавани от пациента, скрити взаимовръзки и знания, също както от една река при гмурване в нея могат да се извадят на повърхността непознати съкровища. Това би могло и така да се изрази: Терапевтът поставя собственото си същество настрана, става безкористен и облича душевно-физическото облекло на стоящия срещу него, гмурва се в него и отвътре узнава, точно интуитивно, като човек на изкуството, защо външното се е разболяло.“

Пациентът е една река, в която лекарят е нужно да се гмурне безкористно – това отново не е просто символ, а е жива картина за протичащото във всеки човек, който застава като пациент, като нуждаещ се и страдащ пред един лекар. Две божествено изградени същества застават едно срещу друго. Едното има нужда от помощ, а другото може да му я даде.

Не е ли всъщност тази картина много близка до опложданата постоянно от Божествата душа на древния лечител с тайнствата на древното лечителско изкуство и течащата като пълноводна река, преминаваща ту в земните си, ту в духовните си измерения космическа мъдрост, която пулсира в човешката душа в различните ѝ земно-духовни измерения? Ето, подобни картини събуждат у нас усета за изкуството, каквото трябва да бъде медицината. Изкуство, при което върху божествените нишки на космическата мъдрост към човешките същества се спуска могъщата картина на тяхното величие.

В древни времена Аполон е бил в представите на посветените като бог с лира в ръце. Човешкото тяло се е представяло като формата на тази лира, а нервната система – като нейните струни, по които Богът свири. Целият Космос, цялата космическа мъдрост се е изливала в човека чрез тази Музика, за да прозвучи в хармония с вътрешното си същество и в хармония със съществата в Космоса. Днес тази картина е вече безвъзвратно загубена! Лирата е разпарчетосана, струните са скъсани и стърчат грозни в различни посоки. Човекът се гледа на парче. Богът се е оттеглил от него..., за да го направи свободен от своята опека, но и с надеждата, че отново ще бъде потърсен, желан и повикан!

* * *

Тук е мястото да поясня, че последващото няма за цел да обвинява, да съди, да орезили. Не! Има за цел да събуди, да върне на човека, на лекаря човешкото, което винаги е било, е и ще бъде част от Божественото. Има за цел да спомогне да залепим стъпка по стъпка лирата на Аполон, да поправим струните, да ги настроим и да се опитаме в нашия свят, тъй далечен от древния, да прозвучи древната Божествена мъдрост, в името на ЧОВЕКА, в името на БОЖЕСТВЕНОТО В НЕГО! Макар и залепена, тя може да прозвучи!

Нека навлезем в съвсем земните измерения на една тригодиша одисея, която се случи с моя съпруг. Искам да кажа, че никога, никога досега не съм попадала в подобна ситуация. Когато аз съм имала нужда от лекарска намеса, нещата са се случвали коректно. Самата аз се радвам, чета и споделям за всяка прочетена в социалните мрежи и медиите лекарска победа над коварна болест или спасен човек, поради човешка и професионална мълниеносна намеса на лекарски екип. Скоро в социалната мрежа имаше клип, в който целият екип на една американска болница се молеше за оздравяването на своите пациенти. Много истинско, много човешко! Но... има и други картини, има и други ситуации. В такава една попадна съпругът ми.

Нека да говоря с факти. Болка в лявата част на корема, която идваше от лявата част на кръста и се спускаше надолу – това беше външната изява на проблема. За три години го прегледаха трима уролози, двама хирурзи, двама невролози, трима гастроентеролози. Правеха се всякакви изследвания – от пълни кръвни картини, рентгенови снимки и ехографии до цветно изследване най-накрая на бъбреците. И две колоноскопии, защото диагнозите бяха от камък в левия бъбрек, през дископатия до колит и шип в гръбначен прешлен, който дава отражение в мускулно-нервните сплетения в коремната област. Обикаляхме Александровска болница – хирург; 31 Поликлиника – уролог, невролог; ВМА – гастроентеролог; болница „Здравето” – гастроентеролог; Токуда – гастроентеролог, невролог; Пирогов – уролог; МВР болница – уролог, и т.н.

Последната болница и престоят ни просто изби рибата! Моля ви, дори не слизайте на спирката там! Съпругът ми каза, че това място му напомня кланица на животни. И дано никога не попадате в урологичното отделение, което е като лазарет или да сме още по-точни – като сцена от „Полет над кукувиче гнездо“. Там хората сноват като сенки, носещи маркучи, които се тътрят по земята, чува се провлачен глас: „Докторееее, болиии...!“ Чакаш от 9:00 до 13.50 ч., гладен и жаден, да те приемат пред кабинета в поликлиниката. Приемат те за 10 минути, набързо, като поредната живоходеща кукла, слагат те в друго отделение, защото в тяхното няма места. И на другата сутрин от 7 до 12 висиш в столовата, чакайки да изпишат някой болен, за да те настанят отново. А ти самият си болен, нуждаещ се от спокойствие, тишина и подготовка за това, за което си там... да те лекуват!

По-страшен обаче е начинът, по който човек може да бъде манипулиран. Да, след три години болки, след купища изследвания, никой не беше видял, че в левия бъбрек на мъжа ми се подвизава 15 мм камък, който от легенчето на бъбрека създаваше проблеми надолу в коремната област, които можеха и бяха объркани с колит, с неврологичен проблем, бивайки зарити с купища синтетични лекарства. И човек, за да се спаси от болката, вярва, доверява се и пие ли пие, а болката продължава. Разбира се, изчетохме всичко, разсъждавахме, умувахме, търсихме, питахме, опитвахме билколечение, хомеопатия, антропософско лечение... Не и не, болката продължаваше.

Нека споделя, че човек, когато не намира причината за случващото се, започва да мисли разни лоши неща – че е вече нелечимо болен и му е време да мре. Психически беше отчаян, сразен, защото просто не знаеше какво му е, за да направи нещо адекватно. Тровене на всички нива – физическо и психо-емоционално с предположения, догадки и страхове. Ние, семейството му, не бяхме по-добре, защото сме сплотени и изживявахме цялото това нещо заедно с него.

Та... манипулират и те пращат под ножа за открита операция, когато става дума за 15 мм камъче в бъбрека. Пишат в цветното изследване, че камъкът бил 25 мм, т.е. с цял 1 см повече, което си е огромен камък, за да оправдаят операция и да вземат пари по направлението. Сякаш не са чували за литотрипсия (разбиване на камъка с ултразвукови вълни, без да се навлиза в тъканта оперативно), защото тогава направлението е само за три недоходоносни дни. Никак не мислят, че бъбрекът трябва по възможно най-щадящия начин в 21 век да се спаси от този камък. Не, не и не! Гледат те в очите и ти говорят мили приказки – как камъкът бил 25 мм и нямало друг начин освен операция; трябвало да намерим „веднага“ двама кръводарители – за моя здрав, прав мъж с неговите брилянтни кръвни и всякакви изследвания. Съпругът ми стигна дотам, че впоследствие допусна да са искали да му вземат бъбрека на операционната маса, защото там си беззащитен, всичко може да се случи и всичко после може да бъде оправдано.

Държаха го пет дни за три изследвания, говореха му глупости – как веднага трябвало да се махне камъчето, защото щяло да стане като еленови рога. Ама кога ще стане това – след година, две или десет, не им беше ясно. Дори шокиращо накрая докторът предложи да напишели в епикризата, че все пак са извадили нещо! Погледът ми и ококореното ми „Моля?!“ явно са били толкова красноречиви, че той отстъпи крачка назад и се отказа от желанието си. Взехме мълниеносно решение веднага да напуснем това място, да се приберем у дома и да търсим друга алтернатива. В онзи момент имахме нужда от приятели, които наистина бяха не само до нас физически, но и се отзоваха веднага и ни помогнаха.

Около седмица мъжът ми говореше само за тази болница – за това, което беше видял. Осъзнаваше за първи път всъщност на какво беше станал свидетел и какво можеше да се случи със самия него. Беше като психически срив по отношение на човешкото и на човещината изобщо. Ами какво се случва с възрастните, с немощните, с по-обикновените и не чак толкова учени и пробивни хора! Там имаше и такива, и беше толкова жалко и тъжно как ги прецакват с усмихнати маски на лицата.

Благодарение на приятели и близки попаднахме на точното място и в точния момент – урологията на ВМА, където за три дни по направление от личния лекар, след процедура с ултразвукови вълни камъчето беше успешно разбито, с проводящ стент за безболезнено изкарване на отломъците. Чаках в стаята съпруга си още преди да го доведат от операционната. Лекарите в това отделение сами идват да си видят пациентите извън визитациите. Усмихват се даже по човешки, говорят ти по човешки, не бързат, не те приемат за поредния лежащ и мрънкащ пациент, не бързат да те изпишат – наложи се на третия ден да се направи манипулацията и ние останахме почти до вечерта, иначе изписването е по обяд. Миналата година счупих глезен и благодаря на Бога, че попаднах в ортопедията на ВМА – същото свежо, позитивно, спокойно, здравословно подкрепящо отношение.

Това ми дава голяма надежда, че не всичко е загубено! Че има хора и хора! Че има хора, които все още са близо до Боговете и такива, които може би никога повече няма да се докоснат до тях! Благодарни сме на д-р Димчо Василев – завеждащ отделение в урологията на ВМА и на целия му екип. Защото значението на всичко това не е просто в спасяването на един бъбрек от проблемното камъче!

Помните, че според Хипократовата клетва едно такова спасяване от камък в човешкото тяло трябва да бъде извършено с мъдрост и знание! Да, техниката вече е на много високо ниво, дума няма! Но освен техниката има и човещината, и топлата усмивка, и чувството за хумор в труден момент, за да се овладеят страховете, да се даде една надежда, позитивност и вяра на човека, който не само е болен, но застава разсъблечен като тяло и душа в ръцете на непознати хора.

За мен беше важно да премина като преживяване всичко това, което ви представих от първата до последната дума в тази статия. Защото е много лесно да се излея с целия си негативизъм, да поругая и да изоблича. Да, направих го, но по един разумен, трезв и полезен за всички начин, давайки път и светлина, надявам се, на млади лекари, които ще прочетат моята статия. Старите лекари също нека не я подминават! Неведоми са пътищата Божии!

В душата на всеки един лекар, защото тя е преди всичко човешка, го има Божественото, Доброто, Сакралното, Чистото, Истинното! И нека Хипократовата клетва да ни бъде истински водач в този тъй бездуховен и труден за живеене свят, защото тя съдържа дълбоките истини на Сътворението, на лечебните природни сили, които пулсират във вески един от нас. Да си лекар, да си лечител, би трябвало да е истинска мисия, докосната от силите на светлината и вярата!