Д-р Карл Кьониг: Ембриология и световна еволюция (първа лекция)

Submitted by admin 2 on Вт., 03/07/2018 - 08:08
Карл Кьониг

Скъпи приятели, много се радвам, че имаме възможността да проведем този доста необичаен разговор за ембриологията и световното развитие. В края на краищата днес дори самото научно разглеждане на такива въпроси е уникално. Преходът от една наука към друга изглежда почти невъзможен, защото всяка от тях е толкова обширна, че едва ли е възможно да се намерят сто специалиста, способни да изследват изцяло собствената си област на познание. И така, това, което започваме тук, е уникално. В същото време аз не си поставям за задача да ви дам нови знания. Само се надявам, че благодарение на тази среща, в нас заедно ще се роди съвместното разбиране на възможността за един нов подход за изследване на ембриологичните процеси. И аз бих искал да кажа от самото начало: аз съм абсолютно убеден, че днес от всичко, което действително съществува в областта на ембриологията изкристализирането на една абсолютна и непосредвена истина е съвършено невъзможно. Винаги заемаме само една от многото възможни позиции и когато тази позиция се промени, се променя и цялата картина. Това не може да бъде другояче. И затова не е важно да утвърждаваме това или онова, а изключителното е, че участваме в такъв семинар, работим един с друг, опитваме се да се разберем един друг, започваме да откриваме нови гледни точки. И дори в нашия случай това не е толкова лесно, тъй като около половината от участниците са лекари, колеги, а половина нямат въобще никакво отношение с медицината... Успехът зависи от това, скъпи мои приятели, доколко ние ще можем да работим заедно. Не очаквайте някой да ви каже какво е правилно и какво не, това просто няма да се случи.

Нека сега се насочим към ембриологията. На първо място бих искал да кажа нещо за самия обхват на ембриологическото разглеждане, а също и за историята на ембриологията, доколкото такова разглеждане е невъзможно без установяване на граници в пределите на които ние трябва да се движим. Съществуват много възможности за разглеждане на ембриологията. Веднъж, например, Рудолф Щайнер казва, че ние трябва да погледнем на ембриологията по нов начин, да разгледаме нейната взаимовръзка с астрономията. Сега, ако се позамислим над неговите указания за това, че всеки човек в момента на своето раждане впечатва на повърхността на своя главен мозък (Cortex) съответната констелация (1) от планети, така че тази констелация от планети от момента на нашето раждане ние, така да се каже, носим през цялото време със себе си; ако проследите външното движение на планетите и развитието на органите във вътрешността на възникващия ембрион, тогава изучавайки образуването, формирането и преобразуването на мозъка, големината на черния дроб, слизането на бъбреците (не само под микроскопско наблюдение, но и като нещо цялостно), могат да се открият даже много необичайни съотношения. Тогава се забелязва, че тук са скрити процеси на астрономическо ниво – нужно е само да бъдат открити. И това може да бъде направено, ако се намери астроном, въодушевен от тази идея, който може да помогне да се достигнат правилните идеи в тази област. Ембриологията може да се доведе не само до астрономията, но да кажем (това би било достатъчно убедително) и до цялата област на проективната геометрия. Заедно с моя вече починал приятел Джордж Адамс, аз не веднъж се опитах да направя това и ние действително намерихме много отправните точки за такова разглеждане; например, в развитието на окото, развитието на черния дроб, развитието на бъбреците. Действително Бог геометризира не само отвън, но също и в човешкия ембрион, в човешкия зародиш. Това е неимоверно сложно и само гениален математик и геометрик, заедно с някои ембриолози, може да предприеме нещо подобно.

Съществува и възможността – и това е просто забележително – да се изучава ембриологията от гл.т. на психологията. Т.е. да се научим все повече и повече да разбираме развитието на съзнанието на детето в тялото на майката. Върху това и днес вече има много наблюдения. Например, ние знаем, че детето (т.е. емрионът или по-точно зародишът) от третия-четвъртия месец е много по-оживено, има много по-събудено всеобхватно съзнание, отколкото в този момент, когато то започва да се движи хаотично и шумно да удря с крачета в утробата на майката. А това, че отначало в ембриона очите са отворени и се закриват с клепачите доста по-късно, се явява показателно за това, че в началото детето потъва в дълбок сън и едва после вече започва постепенно да се пробужда.

Тези гледни точки, които ви представям са за да да разберете, че способът на нашето разглеждане не е единствено възможен. Например, всяка ембриология може да бъде разглеждана като чисто физиологически и биохимически процес. В тези области днес вече има достатъчно наблюдения. Наистина, има повече спекулации и хипотези, отколкото наблюдения, но и тази позиция може да бъде в цялост преразгледана и обоснована. Да, скъпи мои приятели, всичко това би било разумно, ако физиологията може да се обнови в цялост, защото в зародиша, както никъде другаде, очевидно се наблюдава, че не сърцето привежда кръвта в движение, а обратно – кръвта привежда сърцето в движение. В зародиша има огромно количество циркулираща кръв /кръвообръщение/ дори преди сърцето да се свърже с тази циркулация. Помислете само за това, че сърцето възниква над бъдещата глава и постепенно се спуска в тялото през предната част на главата! И то още дълго време остава невключено в процеса на кръвообръщението. Но кръвта, така или иначе, тече, кръвоносните съдове растат, и всичко това циркулира, а сърцето макар и да бие, все още само по себе си, е съвършено независимо от влизащата и излизащата кръв.

Сега съм длъжен да ви обърна внимание на това, че през последните 50-55 год. се влагат не малко усилия за развитието на т.нар. експериментална ембриология. От тези експерименти ние научихме необичайно много. Ние научихме, например, че развитието на отделните органи е взаимосвързано, че от един клетъчен комплекс, от който например, да кажем, трябва да се образува определена част на очите, неслучайно се свърза с друг клетъчен комплекс, от който се образува зачатъчният орган на очите, - те по най-дълбок и най-значим начин си влияят един на друг. Направени са стотици, хиляди такива наблюдения, които са описани в много книги върху експерименталната ембриология, и с които, ако някой има интерес, винаги може да се запознае. Освен това напълно възможно се явява също изучаването на ембриологията във връзка с историята на Земното развитие. И всичко това – отново ще го спомена – се явява само неголям фрагмент от тази истина на всеобхватната ембриология, която може да се осъществи в бъдеще.

Сега, преди да предприемем следващата крачка и да разкажем немного за историята на ембриологията, е необходимо да разгледаме двата стълба, обозначаващи вратата на ембриологията. Двата стълба, представляващи сами по себе си не нещо различно от две направления на мисълта, с които се разглеждат процесите на формиране и развитие. Едно от тези направления носи названието преформация (предварително образуване), а другото – епигенеза. Колегите, които могат да си спомнят своите студентски години, знаят какво се има предвид. За останалите ще се опитам да дам някои обяснения.

Образуването може да се разгледа от две гледни точки. Можем да разглеждаме това, което се формира с убеждението, че формата на последното е заложена от самото начало в зародиша, че то само расте, развива се в своя растеж, вече съществуващо изначално. В 18 век, в грешното понятие „пиетизъм”(2), а също и в средата на естествовъзпитателите, това е довело до извода, че в яйчниците на Ева вече се съдържат всички бъдещи хора – мънички, в зародиш, но в милиони форми. И тогава това, което е заложил добрият Бог, е трябвало просто да се развива. Това е преформацията. Другият стълб – епигенезата. В епигенезата става дума за това, че от нищото, от хаоса, чрез формиране и развитие се образува някакъв космос. Дали този космос е човек, мишка, риба, плод – това вече е друг въпрос.

Това са двете гледни точки. Но ние бихме напълно изпаднали в заблуждение, ако си помислим: разбира се, епигенезата е вярна, а преформицаията е грешна. Естествено, в смисъла, че в Ева са били заложени всички хора на бъдещето, физически, - това не е вярно. Но ако погледнем от друга гл.т., то това ще ни изглежда не толкова абсурдно и смешно. Помислете: само днес, за последните десет години, ние сме попаднали в такава злополучна (въпреки, че не се признава) преформационна теория, че по-лошо даже не може да бъде. Защото, както ние, съгласно представите ни, сме разбрали истинската химия на хромозомите и гените, и не само химията, но и формирането на сложните генни молекули в гениално построените сложни спирални структури с всевъзможни варианти, които управляват наследствеността, - от този момент в яйцеклетката и спермата ние вече имаме преформация, и сега става дума само за това в някаква форма това да се развие кибернетически вярно. По този начин няма от какво да се гордеем и да вярваме, че се намираме в пространството на епигенезата. Това не е така. Двете направления трябва да се пресичат, едното трябва да допълва другото. И ако ние продължаваме нашето разглеждане по-нататък, в областта на мировото развитие, ние ще видим, че тук също са се формирале две основни гледни точки, които преди 130 год. са били представени във френската академия от една страна от Кювие, а от друга – от Жофроа де Сент-Илер. Така че, Кювие казва, че образуването на Земята се осъществява не постепенно, а с еволюционни скокове, че с всеки такъв скок се извършва нов творчески акт, че всичко, което ни заобикаля от животинското и растителното царство прествалява само по себе си не друго, а резултат от продължаващите актове на сътворението. Това е една типична земно-историческа преформация. От друга страна Жофроа де Сент-Илер вярваше (и Гьоте в своите беседи с Екерман с радост приветства тази идея), че всичко възникващо е резултат от постепенно развитие. Но и тук, въпреки ранните текстове на Рудолф Щайнер, би било невярно и преждевременно да застанем само на страната на епигенезата и да гледаме от високо на преформацията.

Ако ние сега си зададем въпроса – в коя година се е родила ембриологията, то можем да кажем, че това се е случило в промеждутъка между 1522 и 1524 год. От курсовете по история знаем, че това е времето на Лутер, Карл V, Парацелз, Николай Кузански и много други. За тях тук, разбира се, не е необходимо да разказваме. Но следва да споменем, че в периода 1522-1524 год., един след друг се раждат трима италиански изследователи. В 1522 год. – Улис Алдрованди, в 1523 год. – Габриел Фалопий, и в 1524 год. – Бартоломео Евстахий. Във висша степен това е интересно, доколкото тези личности са станали, всъщност, основатели на изследванията на зародиша на човека и животните. Алдрованди пръв е направил това, което за нас сега е ежедневие: разчупвайки кокоше яйце, той решил да види как в действителност се образува и развива ембрионът. И тук той вижда, че вътре няма никакви малки пиленца, а присъстват съвършено необичайни и неизвестни форми, които постепенно се развиват от една почти хаотична маса.

Това беше най-великата стъпка в наблюдението. Малко по-късно Фалопий, изследвайки човешкия ембрион, открива, че след раждането плацентата остава, че този ембрион е обвит в черупка, и че мястото на детето и черупката на плода по някакъв начин (как точно той не е установил тогава) се съединяват с кръвоносните съдове на бъдещото дете. Това е била втората стъпка. А Евстахий, който е бил особено заинтересован от областта на устата, е изследвал ембриони на животни, като се е стремил да разбере как се развиват зъбите.

Ние можем да погледнем на това с историческа преспектива: Коперник революционизира картината на нашия свят и вижда Слънцето в центъра и планетите, въртящи се около него. А тримата италианци, Алдрованди, Фалопий и Евстахий, наблюдават космоса от друга страна, опитвайки се да разберат неговите чудеса отвътре. Скъпи приятели, за такива неща би трябвало да се напише книга, доколкото зад тях са скрити още и други факти, за които тук следва да бъде упоменато. Един от тях, например, се заключава в следното: Всичко, описано по-горе се дължи на факта, че в 20-те години на XVI век архангел Гавриил встъпи в своите права. С това и започна историята на ембриологията. Той също беше този, който възвести раждането на Иисус. Духовно-научно това е свързано. Но зад това стои и нещо друго. Работата е в това, че Фалопий (и това е известно от анатомията) открива женската тръба, т.е. проходът, който води от вътрешното пространство на матката (Uterus) към областта, която е съседна на яйчника (Ovarium). А Евстахий на свой ред става известен благодарение на това, че открива друг проход (вече казах, че той най-вече се е интересувал от устата), а именно: проходът, водещ от фаринкса към ухото. И ако сега погледнете схемата на човека (рисунка 1.1), то ще видите, че фаринксът, от който нагоре тръгва слуховата (евстахиева) тръба, продължава във вътрешността на вътрешното и средното ухо. Ако погледнете към долната част на женския организъм, вие ще видите фалопиевата тръба, матката, вагината, и на мястото, което съответства на разположението на ухото – яйчника.

 

Евстахиева и Фалопиева тръби

 

Всичко това изобщо не е без значение, защото тук пред нас пристъпва, прозира някакъв праобраз, за който при разглеждането на ембриологията е нужно постоянно да си спомняме. Ние трябва да помним, че слушането и зачатието представляват, всъщност, един и същ процес, тъй като в Началото беше Словото. Словото, творящо нашето човешко слово, и създаващо всичко необходимо за формирането на човешкия зародиш. А в мистериите на Ефес (Ephesus) това, което сега ви представих, е било разкривано в друга форма, много по-образна, много по-непосредствена, много по-духовна. Там са учили: „Човече! Говори – и чрез теб ще се открие създаването на света”. Създаването на света, което се открива в ембрионалното развитие; създаването на света, което се открива, когато човек говори. Виждате ли, това е раждането на ембриологияга. В латентен вид това е заложено в историята сто години след като душата започва да говори съзнателно. Сега трябва да се осъществи човешкото самопознание. Последното може да се осъществи само, ако е известно формирането на човека.

Четирдесет години по-късно, в 1863 год., възниква първата секция за бременост, и това става начало на нов етап от развитието на ембриологията, свързан с прилагането на анатомично изследване на бременни жени. Разбира се, такива опити са предприемани и по-рано от някои гениални личности. Историците на изкуството знаят, че още Леонардо да Винчи в една мъглива нощ се отправя към майландското гробище и ексхумира мъртва бременна жена, за да види какво се случва там. Но в официалните кръгове, където полицията не взема участие, за първи път аутопсия и анатомично изследване на бременна жена се осъществява в 1563 год. Това била първата голяма историческа вълна, която привлякла след себе си много други. Идва XVII век, и също както телескопите за астрономите, на разположение на анатомите (тогава още не е имало ембриолози) се оказва микроскопът. За тези, които са в курса, достатъчно е да се назоват имената на Ян Свамердам и Анторо ван Льовенхук.

Льовенхук е първият, който разглежда сперматозоиди под микроскоп. Но тогава, скъпи приятели, никой още нищо не е знаел за същността на оплождането. Тогава още никой нищо не е знаел за човешкото яйце и основно са изхождали от гледната точка на Аристотел, който е считал, че зародишът на човека се е образувал от смесването на мъжките семена и менструалната кръв. Първите крачки в тази посока са се осъществили насляпо. Великият Уйлям Гарви, откривателят на затвореното кръвообръщение в човека, открива също и плацентарната циркулация. Но идеите за формирането на света, идеите за някакво постоянно, да кажем, целенасочено развитие, въобще не съществуваха. И само в XVIII век, след откритията на Льовенхук, Свамердам и други, отнове се връщат към идеята на преформацията.

Това продължава до момента, когато ембриологът Каспар Фридрих Волф осъществява пробив в епигенезата на ембрионалното развитие. Волф е един от тези, които високо ценят Гьоте, който разбира Прарастението на Гьоте, и за който Гьоте пише: „Аз се радвам да призная, че над 25 години имах възможността да уча с него и от него”. И за да продължим по-нататък с нашето разглеждане, заедно с тези две имена, ние трябва да си спомним и за още един човек – Хердер, доколкото именно чрез тях, в тогавашното знание за ембриологията и развитието на света, е внесено нещо съвършено ново. Действително, в този случай водещ е бил не Гьоте, а Хердер. Именно в него се пробужда идеята за еволюцията. В него е била предразположеността за това, и самият той от детството си е бил убеден в своето призвание да извърши нещо велико. Аз няма да ви опиша живота на Хердер, но искам да ви разкажа за една необичайна среща, състояла се в 1770 год. в Страсбург, в хотела „Към Духа”, между Хердер и Гьоте. Тогава младият Гьоте (той е бил само на 21 год.) се среща с не много младия, но вече натрупалия жизнен опит и известност Хердер, който тогава работел над един труд, който има пряко отношение към темата на нашия следващ разговор. Това бил труд за берлинската академия, озаглавен: „За произхода на езика”. Младият Гьоте проявява изключителен интерес към тази работа, доколкото в нея за първи път била представена идеята за еволюцията, идеята за образуването, идеята за развиващия се, разгръщащия се пред човека, раждащ от себе си, от своята душа, език. При Хердер тази идея се явява всеобхватна светогледна позиция. И Гьоте поема тази позиция, разпростирайки я в областта на органическия свят. И с пълно основание можем да кажем, че източниците на гьотеанистичното изследване на природата трябва да се търсят в Страсбург, в тази среща с Хердер.

Те произлизат от еволюционните идеи. И това се вижда съвършено ясно от думите на Гьоте, с които той в залеза на своя живот, на 2 август 1830 год., приветства във френската академия спора между Кювие и Сент-Илер. Той казва на Екерман: „Сега Жофроа дьо Сент-Илер е застанал на наша страна, а заедно с него също всички ученици и привърженици на Франция. За мен този резултат представлява изключителна ценност. И аз с право и с радост посрещам победата на това, на което посветих живота си”. Никога Гьоте не е говорил така екзалтирано. От това е видно, доколко дълбоко е бил свързан с идеята за еволюцията, с идеята за епигенезата, доколкото тази идея, благодарение на посредничеството на Хердер и духа на времето, става за него нещо, което се разбира от самосебе си.

Скъпи приятели, по времето, когато се разгаря гореупоменатия спор, се е случило още едно много важно събитие. По това време, на 21 годишна възраст, на кораба „Бигъл” Чарлз Дарвин извършва околосветско пътешествие. И точно тези години, прекарани на „Бигъл”, го довеждат до нов светоглед, който в качеството си на идеи започва да се ражда още в Хердер и Гьоте. Дарвин извършва крачка към рационализация на това, което под формата на идеите за еволюцията е започнало да се пробужда в техните възгледи, той достига до теорията за подбора, достига до борбата за съществуване. В същото време, година преди излизането на Дарвин по море, Карл Ернст фон Баер – вероятно, най-значителният от всички ембриолози, които ние познавами, - публикува през 1828 год. основополагащия за всички следващи поколения ембриолози труд „За развитието на кокошите яйца”. Да се чете тази книга даже днес – е едно удоволствие. Удоволствие е, защото там още се обединява индивидуалното участие, ентусиазмът, съзнателната душа и обективното наблюдение. Без тази кника е трудно човек да си представи по-нататъшното развитие на ембриологията.

Сто години след раждането на Каспар Фридрих Волф, две години след смъртта на Гьоте, се ражда Ернст Хекел, който като млад човек и ученик на Йоханес Мюлер, се увлича от идеите на Дарвин и ги превръща, по свой начин, от рационален възглед във всеобхватен мироглед. Именно при Хекел за първи път възниква идеята за родословното, и във връзка с тази идея той отново се връща към това, което по-рано, в 20-те години, вече се заражда в качеството на идеи на анатома Мекел и после напълно е забравено, а именно: към основата на биогенетическия закон.

Скъпи приятели, когато слушаме за този закон, за нас той звучи вече някак естествено. Формулировката на това, че онтогенезата, т.е. ембрионалното развитие се явява повторение на филогенезата, т.е. родовото и мировото развитие, е достатъчно обичайна. Но връзката между онтогенезата и филогенезата, идеята за това, че ембрионът, развиващ се в тялото на майката (на човека или животното), е свързан с развитието на Земята, и че в развитието на всеки зародиш ние можем в по-голяма или в по-малка степен да наблюдаваме това, което в продължение на хиляди, милиони години се е осъществявало като епигенеза, принадлежи към най-великите идеи на човечеството. Към това постоянно насочва Рудолф Щайнер, и вие можете да се запознаете сами с цитатите от неговите книги, където той с такава неизменна всеотдайност говори за Дарвин, Хекел и други представители на еволюционната теория. Той беше този, който се опита да помогне да се реализира пробива на тези идеи. И благодарение на него за нас постепенно става ясно, че въпреки възникващите от това тенденции, личности като Дарви и Хекел несъмнено са съдействали за обновлението на християнството. Това изключително ясно може да се види в първата му лекция от цикъла за Петото Евангелие, прочетена в Християния (3).

Тази идея, тази формулировка на основния биогенетически закон, до появата на концепцията на „мировата загадка”, т.е. до края на XIX век, е била основна също и за много други науки, тя все още осветява сърцето, - дотогава, докато в началото на столетието, не са се извършени изследвания на ранните ембриони на човека, маймуната и висшите животни. И тогава се вижда, че въпросът не е толкова прост, както Хекел си представя. Не е така просто, тъй като при развитието на зародиша в началото задължително възниква морула, след това от морулата се развива гаструла, а от гаструлата постепенно се формират отделни органи. Т.е. ако имаме оплодено яйце (Рис.1.2), то от това яйце посредством клетъчно деление, както се знае, се развива морула: форма, която напомня на черна боровинка или къпина. По-нататък развитието протича по такъв начин, че в пределите на тази група от клетки се натрупва вода, а клетките се разполагат само по периферията, в следствие на което възниква кухо пространство – бластула. И по-нататък, като една от страните се вгъне отвън-навътре, от бластулата се формира гаструла, и тази инвагинация (4) после става зачатък на устата и първичните черва.

 

Развитие на ембрион

 

Такава картина, служеща като предшественик на онтогенезата, се развива след първите примитивни изследвания, направени от Хекел. И, изхождайки от тази картина, той вярва, че в началото възникват едноклетъчните организми. От едноклетъчните се развиват най-простите многоклетъчни, а в резултат на вгъването – нещо като най-простите растения и животни. Въпреки това, когато се изследват ембриони на човек, маймуни и други висши бозайници, става ясно, че нещата не са точно така. Всичко се случва в съвсем различна посока, и затова се стига до извода, че основният биогенетически закон не е нищо различно от красива хипотеза. Сам бях свидетел как се случи това. Тогава бях демонстрант във виенския институт по ембриология. Това беше през 1925-1927 год. Спомням си какъв шок беше за всички нас да изучаваме с помощта на микроскоп ранните човешки зародиши през втората-третата седмица от ембрионалното развитие. Това беше напълно неразбираемо, защото пред нас се откриваше нещо напълно противоположно на това, за което ние мислехме по-рано. Оказа се, че в първата седмица и половина ембрионът като такъв, въобще не се вижда, не се развива! В началото се развиват само кухи органи, и само когато се формират до определена степен, неочаквано, сякаш от нищото, се появява самият ембрион! Тогава това беше за нас шок. Днес вече е обичайно, но е обичайно, защото никой няма нито смелостта, нито желанието, нито потребността да попита: Какво означава всичко това?

Скъпи приятели, днес ние сме напреднали дотолкова – и това може да се каже с най-голямо уважение и благодаронст, - че за последните трийсет години стана известен целият ход на ембрионалното развитие на човека. На нас ни е известно състоянието на човешкото яйце, както го наричаме, в развитието му почти всеки ден: първият, вторият, третият и т.н. след оплождането. Ние знаем съвършено точно колко клетки се образуват на четвъртия ден, колко – на шестия, колко – на осмия и т.н. Също знаем кога се случва имплантацията на яйцето в матката. На нас са ни известни и много други неща; например, този факт, че човешкият ембрион може да се развива изкуствено, и ако не се беше намесил сам Папата (Йоан XXIII), експериментът можеше да продължи и след двадесет и осмия ден. Всичко това днес е възможно. Не е известно какво ще произлезе от това, но във всеки случай, тези възможности, които бяха преди четирдесет години, вече не съществуват, - всичко е вече ясно. И ние знаем това. Началото на ембриологията се намира там, където благодарение на работата на Оскар Хертвиг, на неговите ученици и някои други, е било изучено яйцето, дадени са експериментални описания на оплождането и смисъла му, и, накрая, се стига до извода: сега ние знаем точно, че всеки човек започва като оплодена клетка, и там повече няма нищо. По отношение на това съществуват някои или други религиозни предразсъдъци, но за нас – хората на науката, всичко това по принцип не играе никаква роля. Така че защо трябва да се експериментира с хора, както и с животните? Нещо повече, днес това вече е подготвено, и то преди всичко благодарение на научните изследвания в областта на наследствеността.

По този начин ние сме на прага на времето, когато мистерията става очевидна, когато вече я познават не като тайна, а като нещо ежедневно, банално. И в какъв вид ни се открива тази мистерия? Като клетка с 46 хромозома. В тези хромозоми има много, много гени, върху които днес вече, в по-голяма или в по-малка степен, са се научили да влияят, и чиято биохимическа природа повече или по-малко познаваме, доколкото сме намерили конструкцията – макар и нереално, но впечатляващо. И ето, сега човекът не е нищо повече от това. Този възглед трябва да се усвои, да се проучи, защото просто да бъде отречен е неразумно. А да му се противопостави може само едно нещо: развитието на друга гледна точка за света, която се опитва във всяко изучавано явление още веднъж, отново, да види мистерията на развитието. За това и ще стане дума по-нататък.

* * *

  1. Констелация – определено разположение на планетите
  2. Пиетизъм – религиозно-реформаторско движение в края на 17 и в началото на 18 век, в протестантството
  3. Христиания – до 1924 год. така се е наричала столицата на Норвегия
  4. Инвагинация (мед.) – вдлъбнати една в друга части на червата

 

Превод: Дорина Василева