Когато изкуството говори със словото на вечността...

Submitted by admin 2 on Ср., 13/06/2018 - 11:13
Лястовица

Павел баня беше непозната за мен посока, място и атмосфера... Тръгнах с нагласата за пълен релакс от работа и всякакви по-концентриращи ме мисли да търся „нещо по-различно” в нещата около мен. Обаче, дори самото ми пътуване натам през живописната родна земя, разположена между Средна гора и Стара планина, беше изпъстрено с безброй въодушевени възклицания по чудните местенца, които се ширеха пред погледа ми... Оооо, стадо овце идваше към нас в една пауза на тучна полянка... хармония от пеещи звънци огласяше полето..., а три огромни кучета, макар и радостно да въртяха опашките си, не спираха да пазят строго своите доста разсеяни подопечни..., подире им се чуваха звучните попържни на овчаря! Спокойствие, идилия, живина! Макар че живеем в спокоен и тих квартал в самото начало на Искърското дефиле откъм София, в къща с двор, с люляци, мушката, липи, мъркащи котета, и макар че сутрин ни будят петли, а през нощта пеят славеи, всичко наоколо беше за мен като... Новия свят! По детски ново, чисто, ароматно, живо и танцуващо в звуци, цветове и форми, всичко вечно – земно, човешко, неповторимо в своя сегашен миг, и заедно с това капка от вечността!

И като че ли този вихър от слънчеви лъчи ме поведе още в първия ден към едно място... към двата бряста в центъра на малкото живописно градче. Има места, за които тръгваш и до които стигаш уж с една цел, която всъщност е твърде прозаична. Но стигаш там и разбираш, че именно натам е било нужно да те поведе животът ти, за да се срещнеш с някой или с нещо, а защо не и със себе си?!

 

Двата бряста

 

Първата уличка, по която свихме след като се настанихме, за да направим вечерната си разходка в това ново за нас място, ни заведе до двата бряста. Аз застанах като онемяла. Не защото не съм виждала уникални български шедьоври в дърворезбарското изкуство, а защото в цялото това творение имаше нещо по-особено. Първоначално не можех да го опиша. Просто го гледах и имах нужда да свикна с него, сетивата ми да го приемат. Поседяхме на пейката, после разгледахме твърде съвременния параклис „Св.Петка”, и пак се върнахме при брястовете. В същия момент около нас паркираха супер лъскави коли за хотела, чийто вход се намираше на метри от това въздействащо странно място.

 

Двата бряста

 

„Старият бряст” или Двата бряста /вторият израства от корените му/ са били включени в списъка за защитени природни забележителности в България. Но в далечната 2002 год. те заболяват и, за да бъдат запазени като вековен символ на града, през 2003 год. талантливият и известен дърворезбар Иван Бубев ги превръща в една... вечна творба. Дали пък тук му е мястото на този хотел, за чийто собственик местните спрягат името на роден турски политик и бизнесмен, дали точно до тази вековна природна реликва!

Двата бряста стояха някак самотно, но величествено между символа на съвременния материалистичен дух с лъскавината и разкоша си, с белия роял и вазите с рози от една страна, а от друга – с отсечения и студенеещ съвременен православен параклис. Така го почувствах, така го споделям.

 

Двата бряста

 

А те ни говореха! Да, те говореха, и разказваха... Детайлите, по-големите фрагменти и цялото изображение преплитаха в себе си фолклор и традиции, история и минало, но и нещо много повече – животворящи символи, които идват от вечността, живеят в нашето настояще и чертаят човешкото бъдеще. Вплетени изкусно в „течащият” като от небето и разстилащ се космически етер в силите на извиращата от недрата на тази плодородна земя лечебна вода, се чувстваше едно непрестанно движение и преливане, сякаш безброй много небесни потоци напояваха земната твърд. И тези два болни и почти изсъхнали бряста се издигаха величествено, живо, но някак самотно. Те живееха сами за себе си, сякаш отделно от външния свят, който ги беше ограничил до няколко метра и беше ширнал лъскавината и помпозността от едната страна, а от другата – сухостта и стерилността.

 

Двата бряста

 

Мъдростта в образа на совата в този постоянно двежещ се свят, сякаш спускащи се плавно отгоре небесни ръце... Лястовицата в своята нежност и устременост... Шестограмът със своята дълбока и вечна символика на връзката между земното и небесното... Осмограмът до инициалите на дърворезбаря...

 

Двата бряста

 

Особено ме впечатли един фрагмент, който беше център на цялата композиция – спиралаловидното движение, което „раждаше” лицето на възрастен мъж – Началото на Началата, образуващо смислова цялост с фигурата на младо момиче в най-горната част – вечното женско начало, и спускащо се като небесна капка, която опложда Сътворението... Впечатляващо!

 

Двата бряста

 

Дали сам творецът е вложил това, което аз виждам, не знам! Не знам също от къде той черпи символите на вечната мъдрост! За мен по-важното е, че вечното присъстваше на това място. То говореше на тези, които можеха да го почувстват и разберат. Животворно потичаше от двата вековни ствола, които сякаш подпираха небесната шир, като две мощни рамена на слязъл на Земята самотен великан.

Това беше мястото, което първо видях в Павел баня. Връщах се всеки ден при този великан, за да не се чувства тъй самотен и да знае, че е разбран и почувстван. Казват, че който отпие вода от чешмата с лъвската глава в началото на парка, среща любовта и никога не забравя това място. Може би!... Може би любовта да съживяваме вечното във всяка капка живот около нас, оживотворявайки по този начин собствените си мисли, чувства и дела!

 

Дорина Василева