Кулминацията на Антропософията е кулминация в душата на всеки човек!

Submitted by admin 2 on Пет., 30/03/2018 - 09:17
Арх.Михаил

Скъпи приятели,

Днес преди 93 год. Рудолф Щайнер преминава Прага на Духовния свят!

Днес след 93 год. някои "антропософи" в България инициират дискусии, чийто основен замисъл всъщност поставя под въпрос изобщо смисъла на Антропософията в нейното минало, настояще и бъдеще за човечеството.

Тъй като от години съм поела в посока, която неотменно върви в терапевтичните антропософски направления, в областта на Антропософската медицина, в областта на изкуствата, бих искала да споделя виждането си във връзка със състояла се двудневна среща в Стара Загора през изминалия уикенд на тема: "Кулминацията на Антропософията". Изслушах и изгледах това, което е пуснато като видео-записи до момента, както и приятели ми споделят личните си впечатления. За съжаление нямам физическо време, което да отделя оттук-нататък за следващи записи. На мен това ми е напълно достатъчно.

Моята лична антропософска дейност от последните 10 години е известна на хората, които имат интереси в тези области - антропософски лечебен педагог и социален терапевт, автор на собствени изследвания и статии в терапевтичните и педагогическата области, както и в областта на приказките: "Космическо-земният път на пеперудата и човешката душа", "Човешките ръце - нашите етерни очи", "Бъдещето на човечеството", "Табличното умножение и деление във Валдорфската педагогика - методи, подходи и педагогическо въздействие". Била съм инициатор със съмишленици на валдорфски презентации и буквално дадохме първоначален импулс към Валдорфската педагогика в Пловдив и Велико Търново, организатор съм и лектор в антропософски терапевтично-насочени обучения - по антропософска терапия с пеене, предстои по антропософско ритмично втриване, под ръководството на д-р Марина Рошкова, в което по нейна покана имам лекция за окултната роля на човешките ръце. В моето лично антропософско пространство "Изис-София - антропософски път към здравословен живот" сме се приютявали и продължаваме в годините групи по психологическа астрология, лечебна педагогика и социална терапия, антропософска терапия с пеене. От няколко години поддържам антропософска група във Фейсбук, както и група по Антропософска медицина. Това прерасна в сайта, в който в момента се развива тази област в нет-пространството, благодарение на техническата и духовно-душевна подкрепа на приятели. Това прерасна и в Работна група по Антропософска медицина, която ритмично работи в този импулс всеки месец.

С една дума - смело мога да твърдя, че от години знам какво правя и защо го правя. Поела съм огромна отговорност да го правя и ми трябват много сили, борбеност, упоритост, вяра и светлина вътре в мен, за да го правя! Отговорна съм и пред хората, с които заедно вървим по Пътя. Правя го заедно с всичките ми други ангажименти - на уважаван учител, на психолог, на майка на тинейджъри, на съпруга и просто на жена и човек, с всичките мои качества, особености и реакции.

Много вода изтече в моя живот по отношение на Антропософията - в отношението ми към Ръководството на АОБ, към самото ми членство в АОБ - повече от година съвсем съзнателно пожелах да стана член на Генералното Антропософско общество в Дорнах; в отношението ми дори към определени персони, които инициираха и участваха в тази среща. Тази среща, която инициираха Вл.Комаров, М.Атанасов и Р.Радев, ако е под шевството на Ръководството на АОБ /моля, не разбирайте, че думите ми са насочени към редовите членове на тази институция в България, ни най-малко!/, е наистина жалко. Също е много жалко, ако и западната антропософия, както се оказва, от години дипли същата тема. Отдавна съм приела, обаче, че всеки прави това, което е по силите му в тази област, и не може да бъде изкуствено ръчкан за нещо повече, отколкото му позволяват възможностите, а и личната карма.

Въпреки това, когато става дума за директни удари срещу Антропософията, човек не трябва да замълчава и да подминава случващото се!

Подобна среща, уводи, умозрения, изводи, бъркане в живота на Щайнер, Ита - била ли, не била ли посветена от него, реално говори за едно истинско недоверие, и най-лошото - неверие в Антропософията и в това, което тя носи като импулс в света, и в частност в България.

Нима точното датиране на нещо толкова съкровено, пречи на хората в живота им да осъществяват този импулс? Или служи за оправдание на липсата на импулс в други, които уж се занимават с Антропософия?

Намирам всичко това за много жалко, защото така хората се подвеждат и се насочват към същото това неверие и колебание - имало ли е кулминация, има ли, ще има ли в бъдеще... Ами ако няма?!
ТОВА Е ВСЪЩНОСТ НЕВЕРИЕ И НЕДОВЕРИЕ КЪМ САМОТО СЪЩЕСТВО НА АНТРОПОСОФИЯТА!

Дали тези съвременни умозрителни философи /защото за съжаление за мен те не са антропософи, а философстват и умозрителстват, нищо друго не правят!/ си дават сметка на какво подлагат с цялата тази "дискусионна среща" уж за доброто на Антропософията, самото същество на Антропософията, а "храната" от човешките страсти, страхове, неверие и недоверие за противодействащите сили - духовни и земни?! Дават ли си сметка!

Това ли е начинът да се "популяризира" Антропософията чрез подобни огромни колебания в нейния смисъл.

Защото реално това е квинтесенцията на тази среща!

Моето лично мнение е, че: КУЛМИНАЦИЯТА НА АНТРОПОСОФИЯТА МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ В ДУШАТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧОВЕК!

Кой е толкова "виждащ", че в днешно време смее да твърди такива нелепи небивалици - има ли инкарнирани платоници или не - в света и в България!

Спрете, мили български "антропософи", непрестанно да експлоатирате имената на свидните наши скъпи първи антропософи, които вече са преминали Прага! Те дали биха желали да правите помени за тях и да ги пускате в нета! На тях ли служи това или на вас!

Там, в човешката душа е мястото на истинската кулминация - зараждане, развитие, връх и спад, не външно и демонстративно, с паради от антропософи и от философстващи "антропософи"! Дори, напротив - тихо, кротко, в човешката душа, в малки групи, е нужно да се случва тази истински дълбоко-съкровена кулминация!

 

София

 

И вярвам, че точно с това, което се опитвам да правя, го вървя този път. Никога, нито за миг не съм изпитвала неверие в Антропософията или в нейното случване.

За мен тя е начин на мислене и световъзприемане, защото светът е Дух! Материята е Дух, всяко цъфнало клонче е Дух, всяка детска прегръдка е Дух, всяка прозвучала музикална хармония е Дух! Нима човек може да се колебае, да не вярва в това, като той самият е Дух!

Това е дълбокият смисъл на целия импулс, свален от Рудолф Щайнер от Духовния свят и дарен на човечеството. И е жалко, че подобни души, инкарнирани в България, след еди-колко си земни години антропософски интереси, явно истински дълбоко и съкровено не са усетили истинската мисия на делото на Щайнер и неговите най-близки съмишленици, а и не само не са го усетили, а реално подвеждат истински търсещите и наивни техни слушатели.

Дано повече будност и истинско доверие към самата Антропософия да има в слушателите ви, а не вяра в земните авторитети и витиеватите лекторски похвати!

Дорина Василева

* * *

 

Рудолф Щайнер

 

Из "Моята среща с Рудолф Щайнер"
Фридрих Рителмайер

"Само върху едно бях напълно сигурен, впрочем едва след смъртта на д-р Щайнер: той страдаше дълбоко от неспособността на някои антропософи да го разбират правилно и да защищават идеите му. Противниците го обсипваха с обиди и подигравки, а антропософите мълчаха невъзмутими и се опиваха от лекциите. Ставаше дума не за неговата личност, а за недостойните нападки срещу труда и делото на Рудолф Щайнер.
И той добре виждаше, че антропософите не забелязват това. Те се бяха укрепили в антропософския замък и не забелязваха, че горите около замъка са в огън. Веднъж казах тези думи в присъствието на д-р Щайнер и той ги подкрепи, намирайки ги за сполучливи и точни. Но през онези години той не можеше да говори, а само да чака - това, което щеше да се роди у другите в тяхното мислене и свобода. "Като една отворена рана", така изглеждаше тогава Рудолф Щайнер според думите на един мой приятел. Едва сега могат да бъдат разбрани добротата и спокойствието, с които той работеше над своята автобиография. И мислех си: ето как човек може да подкрепи дори тази забележителна книга - просто като покаже на публиката истинския и верен образ на Рудолф Щайнер...
През последните месеци аз имах щастието да разговарям още три пъти с д-р Щайнер. Сега поводът даде самият той. Когато през май 1924 година пристигнах в Дорнах, след една от лекциите д-р Щайнер се приближи до мен. Сякаш самият дух на добротата се изправи пред лицето ми. И винаги след това, щом поисквах да си представя как изглежда добротата, аз неизменно си спомнях неговия лик, озарен от войнствена нежност и безкрайна доброта. За моя изненада, в тези разговори често откривах, че д-р Щайнер с готовност и облекчение споделя с мен част от онези проблеми, които в редиците на Антропософското Общество му създаваха тежки грижи. Ограничените способности на някои от неговите последователи му действаха направо зле. И все пак веднага съумяваше, все едно, че нищо не се е случило, да ми посвети цялото си внимание. Тъй като през последните месеци не бях добре със здравето, той настояваше да му разкажа най-подробно всичко, което съдържаха моите изживявания. Аз упорито отказвах, защото нещата ми изглеждаха маловажни. И все пак накрая той отгатна всичко.
Едва след неговата смърт прозрях, че последният ни личен разговор всъщност е бил едно сбогуване, един истински прощален час, който съзнанието ми тогава пропусна да отбележи. Каза ми няколко думи за самия мен, за мои качества и особености, които според него бяха ускорили голямата ни среща в сегашния живот. Нерушим и свят дълг за мен е, че мога и трябва да изговоря тези думи пред всички. Благодарих му, че макар и отдалеч, ми помага с каквото може, на мен - болния човек. С лека усмивка и осиян от съвършена доброта, той поклати глава: "Не, скъпи д-р Рителмайер, аз Ви благодаря, че ми дадохте възможност да Ви помогна." Тези бяха последните думи, които Рудолф Щайнер отправи към мен в този земен живот. Те бяха един величествен апотеоз на нашата съдбовна среща и по-красив от него не бих могъл да си представя. Това беше разговор с цялото човечество, чийто единствен представител в този миг бях самият аз, и дали някога страдащото човечество щеше да му даде "възможност" да помогне?
Измеренията на неговия живот и неговото дело бяха смайващи и изумителни. Въпреки продължителното стомашно-чревно заболяване, през следващите две и половина седмици той изнесе 70 лекции. Една лекция дневно пред медици и теолози, една лекция дневно пред хора на изкуството, една лекция само пред теолози, една лекция пред членове на Антропософското Общество, на всеки втори ден по една лекция пред строителите на Гьотеанума. И всички те вляха нови и разтърсващи истини в съответните области на живота. Изглеждаше така, сякаш д-р Щайнер навсякъде успяваше да извърши пробив в граничните сфери на свръхсетивния свят, след което върху слушателите се изливаха с грохот потоците на новото свръхчовешко познание. Впрочем тези лекции са вече издадени. И едва бъдещите поколения ще имат задачата да се произнесат за истинската им стойност. А всеки от тогавашните дни в Дорнах представляваше такова събитие, че би могъл да стане обект на самостоятелно проучване. Аз не спирах да си задавам въпроса: нима някога в световната история се е случвало нещо подобно? Ослепителна духовност ли трябва на човека, за да го види или по-скоро заслепяваща глупост, за да го пропусне?
Въпреки пристъпите на слабост, Рудолф Щайнер явно се чувстваше добре по време на лекциите и те дори го ободряваха. Но да се справи покрай тях и с още 200 аудиенции на всевъзможни молители - д-р Щайнер никога не би споменал тази подробност, но портиерът ги записваше точно - това вече беше свръхсилите му. И въпреки това хората постоянно и безогледно го изполваха за свои лични работи.
Още преди години, във връзка с моята пасторска дейност, д-р Щайнер беше казал на съпругата ми: "Той трябва да отклонява разговорите си с повечето от тези хора. Всичко което те му казват, той предварително го носи в себе си. В противен случай, неизбежно би се разболял." Кой можеше да предположи, че за едно истинско духовно изследване, за една истинска духовна подкрепа са необходими много повече вътрешни жертви, отколкото обикновено се приема с идеята за "любовта". По време на последното си боледуване Рудолф Щайнер сам потвърди: това, което изглежда, че го довършва, не са лекциите, а многото лични разговори. Макар че преди години, когато един член на ръководството помоли антропософите да засвидетелствуват любовта си към д-р Щайнер като не го ангажират с личните си грижи, той се усмихна и каза: "След като имате нужда от мен, единствената любов, която можете да ми засвидетелствате, е да ме търсите и ден и нощ." Обаче последните думи на това изречение не бяха приети с достатъчна сериозност. В един дълбок и религиозен смисъл, бих могъл да обобщя: д-р Щайнер умря заради човешките "грехове". Неговата безкористна и самопожертвувателна помощ го отведе в лоното на смъртта.
Половин година по-късно аз стоях изправен до неговия саркофаг. Никой от нас не вярваше, че Рудолф Щайнер ще бъде сразен от болестта. Но ето че сега тленната обвивка, току-що напусната от устремения напред търсещ и съзидателен дух, почиваше спокойно на смъртния одър под нозете на почти завършената Христова статуя. В лицето на мъртвия всеки можеше да види какво беше извоювал Духът от тялото на човека в продължение на един велик и необозрим живот. Духовното величие и съвършената чистота на това лице надхвърляха всяко сравнение. Може би някога посмъртната маска ще убеди много хора в това, което сега напразно се опитвам да опиша. Погледът ми постоянно се издигаше от изоставеното земно тяло към високата Христова статуя, чийто устрем опираше в зорите на новия ден. Ученикът беше паднал в нозете на Учителя. И все пак ученикът се носеше в неудържим напор към бъдещия свят, а Христос го закриляше с нежност и сила. Мисията на Ученика беше завършена. В аурата на космическия Христос сияеха новите и божествени цели на мирозданието.
Г-жа Щайнер пожела да ръководя погребението според ритуала на Християнската Общност. В голямата и украсена зала, където д-р Щайнер изнасяше повечето от лекциите си, беше толкова тихо, че се чуваше ръмящия навън дъжд. Лекият вятър довя от прозорците една капка и тя остана да блести като диамант на челото му до самия край на церемонията. Стотици свещи отразяваха светлината си в този лъчист диамант - също както и сияйните откровения на висшите светове се отразяваха в освободения вече от тленното тяло божествен Дух. С така украсеното чело той напусна физическия свят.
Щом траурната церемония свърши, една мисъл мощно озари душата ми: "Добре, неговото дело е вече завършено. Но то стои като един нерешен въпрос пред цялото човечество. И това дело ще възтържествува едва тогава, когато всички, които му принадлежат, обединят силите си в едно цяло."