Днес знаем, че за познанието на човека не е достатъчно да се съберат само външните, количествените факти. Тогава по някакъв начин се започва да се експериментира и „случайно“ се намира средството или някаква процедура, които изгонват болестните симптоми.
Човекът обаче като едно телесно, душевно-духовно и социално същество, би трябвало да се разгледа още по съвсем друг начин, ако искаме да го обхванем като болно, неуспяло, нуждаещо се от помощ същество. Диагностициращият би трябвало да разполага с повече качествени методи, да може да се постави в жизнената ситуация, да получи усещане за протичащите вътрешно душевни вълнения, да се съобрази с възрастта, сънищата, мечтите, индивидуалните хранителни нужди, вътрешните и външните движения, душевните реакции и много други. Всичко това може да се изяви като картина на комплексни взаимовръзки, като жизнена, съответно болестна картина на един човек, чието съдържание „интуитивно“ трябва да бъде обхванато.
Със своето мислене, чувстване и волеви сили терапевтът взима участие в целостта на другия човек - как той е изграден от времето, обкръжението и от съдбата му, какво е станало или не е станало от него, какво той още би искал да бъде, как тялото и душата му се е разболяла и как е възможно в неговата всеобщност като човек отново да бъде поставен в съответната му индивидуална цялост, как трябва той да бъде излекуван. Интуитивността се отнася до способността с помощта на собствени подлежащи още на развитие душевни сили да се навлезе, съответно да се потъне в един външен процес и да се извлекат навън вътрешните, първоначално несъзнавани от пациента, скрити взаимовръзки и знания, също както от една река при гмурване в нея могат да се извадят на повърхността непознати съкровища. Това би могло и така да се изрази: Терапевтът поставя собственото си същество настрана, става безкористен (selbstlos, selbst-los, selbst = себе, los = липса, лишаване бел.пр.) и облича душевно-физическото облекло на стоящия срещу него, гмурва се в него и отвътре узнава, точно интуитивно, като човек на изкуството, защо външното се е разболяло.
...При зависимостите имаме работа с едно комплексно телесно-душевно-социално явление, придружено от масивни подтиснати чувства и изживявания от ранно детство, които чрез наркотиците още повече се изострят. Човек, така да се каже, има една „субективна“ и една „обективна“ болест. Субективната е на вътрешно-душевния застой, на протеста, парализата на волята и хаотизираните и парализирани душевни сили, а обективната е на отравянето и с това „окупацията“ от конкретни разрушителни сили чрез известни отрови... отровите са само външни знаци на лежащи надълбоко проблеми... Те именно са като преградна стена, която се изправя пред вътрешния човек, изолира го и все по вече физически-телесно го отделят от неговата душа, от неговото себе.
„Най-лошото, което може да се случи на човек по отношение на телесното и душевното му здраве е, когато неговата телесно-физическа организация се отдели от душевно-духовното му същество.“ /Рудолф Щайнер, „Духовни науки и жизнените изисквания на съвремието“, Базел 1920. /
Чрез дрогите индивидуалното /Азът/ се приспива и с това тялото се превръща в автоматичен, обособил се самостоятелен консуматор на вещества. Поради засиленото ангажиране на душевните сили настъпва една специфична форма на душевна парализа, която бива последвана от известен „морален упадък“.
Дрогите, като физическа бариера, пред затрупаното себе, пред „фрагментиращите“ азови сили, трябва най-напред да се отстранят, за да могат жизнените сили и душата отново да работят върху тялото: Това се постига чрез основно прочистване от отравянето и чрез лечение на тялото.
Как да се призове даден човек към активност, когато той е забетониран, съответно затворен?
...Физическите органи на тялото и цялостната обмяна на веществата играят много по-голяма роля при появяването и лекуването на душевни аномалии, отколкото човек предполага.
...Зависимият е най-често човек, който се намира в един специален, много важен период на развитие на душата си: най-често между 14 и 28 години, т.е. между раждането на своята същинска индивидуална душевност и първите крачки на своето индивидуално узряване. Поради най-често съществуващата душевна и социална незрялост той се нуждае и търси още един истински авторитет (макар, че външно изглежда другояче). Той, който толкова рано се е разочаровал от живота, който болезнено се е затворил в себе си, който се е опитал да избяга от майката-Земя още в началото на земната си зрялост през времето на пубертета, той естествено в действителност търси майчинската закрила под формата на обич, приютеност, закрила, вяра и доверие, които да укрепят самочувствието му, тъй като те развиват вътрешната космическа частица на човека. Тази „майка“ трябва да стане терапевтът... в пациента е скрито важно знание, което лекарят трябва да извади наяве и да го подреди, за да може пациентът да го осъзнае. Съ-човешкото излиза на преден план. Това което дълбоко вълнува пациента, може да бъде разбрано от лекаря само ако той го остави да прозвучи в самия себе си!
С това са направени първите крачки към една интуитивна медицина, към духовна любов в терапията. От нея терапевтът на наркотично болните, който пред себе си има един човек, разболял се от безлюбието на съвременните условия, черпи своите терапевтични идеи. Самият терапевт трябва да се превърне в лечебно средство, неговият силен аз трябва заместващо да носи за известно време затрупаната същност на другия и с огъня си да разгори бавното изгасване на волята на своя пациент и като истински образец за подражание да помогне да се превърнат в тяхната противоположност отрицанието на живота и саморазрушителният инстинкт. В случай, че на това място се каже, че това е мислено много идеалистично, би трябвало да се отговори: Та какво би била една медицина без идеали, без обич? Да, тя би била единствено една технически перфектна печка без горивен материал...
Начинът и видът на наркотичната терапия, кога, къде и колко дълго, се определят по преценка на лекаря, съответно терапевта и се избират според съответното състояние и волята за лечение на засегнатия. Няма лечебното средство важащо за всички или пък абсолютната терапия. Редом с медицинско-психологичните методи от най-голяма важност е винаги личността, която ги прилага. Това води до един важен въпрос, който се поставя във всички терапии, особено при наркотичната терапия: Кое е това, което оздравява? „Обективните“ методи, които човек може да научи от лекции и от книгите или човекът, индивидуалната личност, която владее тези методи? Двете страни трябва да се развият едновременно.
...Колкото консумацията на отровата е по-продължителна, толкова е по-трудно да се събудят силите на правилната самопреценка, морала и съвестта. Ако пациентът още не е пропаднал прекалено дълбоко в дрогите, външни събития биха могли да помогнат да се отвори „вътрешният стъклен ковчег“ и да се изплюе парчето „отровна ябълка“ (виж стр. 104). Смяна на обкръжението, влюбване, болест, катастрофа биха могли да бъдат съществени помощници в развитието, които да допринесат, да се създаде чувство за отговорност спрямо света. Ако една клинична терапия, съответно терапия в същото обкръжение без постоянно придружителство и наблюдение повече не е възможна, трябва да се търси специфично терапевтично заведение, за да може пациентът за по-дълго време да постигне своето оздравяване чрез социални, медицински и психологични методи. Колкото по-дълго след 20-тата година е траяла консумацията на отровата, толкова по-трудно е да се апелира към собствената инициатива на пациента. Много често тогава са възможни само поведенческо-терапевтични мерки.
АНТРОПОСОФСКАТА ГЛЕДНА ТОЧКА КЪМ ПАТОЛОГИЧНАТА КАРТИНА
Би трябвало да имаме предвид, че един зависим от дрогите пациент още преди взимането на дроги притежава открити или още скрити душевни, телесни или причинени от човешкото му обкръжение и жизнените условия нарушения. Днес консумирането на дроги най-често започва във времето на пубертета, когато душата започва да се разгръща поради съприкосновението си със света и когато се търси индивидуално равновесие между вън и вътре. От това произлиза застой на развитието, едно болестно самофиксиране и хаотизиране на душевните сили. Душевните способности постепенно се ангажират само с целта да се получат от някъде дрогите. Душевно-духовните обвивки, инструментите на личността все повече се осакатяват. Мислене, чувстване и воля се размесват в един невъобразим хаос. Чувства се взимат за мисли, мислене и воля загубват връзката помежду си. Светът, в който трябва да се живее става все по-неразбираем и с това заплашителен, появява се страх и желание за бягство от света. Чрез твърде ранното и интензивно свързване с подобните на себе си (клики) и същевременното отблъскване на света на възрастните се нарушава способността за социалност. Чрез отровата жизнените сили се извличат от органите, в резултат на което се появява порьозност в душевността и в тялото. Също и кореспонденцията между душата и света, която се осъществява чрез сетивата, дълбоко се разстройва. Поради това по-късно се повяват разстройства в мисленето и в сетивното възприемане. Чувството за реалност се изгубва. Склонността към илюзионни усещания прави човека високомерен. Създава се душевен вакуум, който се запълва с лъжи, разрушителни и саморазрушаващи сили и често с криминалност. Така насреща застава един човек, който е заседнал в своята веществообменноволева система във възрастта на малкото дете, когато „консумирането на външния свят“ е преобладаващо, душата е още силно свързана с тялото и се задоволява главно чрез материални (сетивни б. пр.) изживявания. Чисто душевно такъв човек остава в периода на пубертета, също като в един сън („Спящата принцеса“).
Чрез интравенозните отровни инжекции, като хероина и кокаина, физическото тяло се отцепва от душевните сили, това означава, че то склерозира и топлинният организъм се разрушава. Тялото в известна степен бива мумифицирано и се мъкне като някакво бреме. Външният приведен-старчески образ на наркомана и цветът на кожата му са ясни знаци за това. Също и най-топлият орган на обмяната на веществата, черният дроб, а като следствие и мозъкът също биват засегнати.
В решителните години от развитието на зрялата способност за преценка (между 14 и 21 години) „действителността“ повече или по-малко се разбира като чисто вътрешно усещане. Органичните жизнени сили са употребени за „раздуване“ на съзнанието, като чрез това те подтискат и осакатяват волята и насочват хората в посоката на една фалшива, „чувствена“ мистика. Ако обобщим:
- органите на тялото са отслабени и частично тежко засегнати (особено черен дроб, бъбреци, мозък);
- топлината в тялото и топлинният орган черният дроб при инжектиране на отровите са особено засегнати; заболяванията на черния дроб и депресиите имат една вътрешна взаимовръзка;
- всички телесни и жизнени ритми при зависимия са тежко нарушени. Денят се превръща в нощ, нощта в ден;
- настъпва едно „механизиране“ на душевния живот. Поради това се развива невротично фиксиране, натиск към дейности, хора и места;
- душевният живот не се развива съответно на възрастта; поради това остава да съществува известна инфантилност; на преден план изпъкват чувствен хаос и волева слабост, паралелно с „надути“ мисловни натрупвания;
- душевната и телесната обвивка, като инструменти на аза, не успяват да се развият правилно, което означихме като „осакатяване на обвивките“;
- поради това около 20-тата година, началото на пълнолетието, индивидуалността се ражда осакатена; Азът на човека се развива правилно само ако интересът към света преобладава пред интереса към самия себе си.
Парадоксът на нашето себе, като център на нашата вътрешна същност е този, че то расте толкова повече, колкото повече се изгубва в другото, в чуждото, колкото повече изхождайки от личното се разширява в общочовешкото, в свръхличното. Това е способността да се обича.
Ако се изрази с една картина: Един напълнен съд (нашият аз) при изсипване (поради обич и интерес към света) не ще се изпразни, а ще става все по-пълен и с това по-богат. Тази основна характерна черта на безкористността и самоотдаването трябва да проникне цялата наркотична терапия като душевно-терапевтичен флуид и да се конкретизира във всички дейности, т.е. да стане средата, с която се заобикаля пациента.
Засилване и подпомагане развитието на вътрешния човек, както и същевременно телесно-душевно освобождаване от отровите естествено са двете основни страни на наркотичната терапия.
Трябва всяка терапия и особено наркотичната терапия, която е задължена да активира жизнената воля на всички равнища, да застане върху три стълба:
- укрепване на вътрешния човек чрез интелектуално-духовни дейности;
- укрепване на отношенията с други хора и с това засилване на характера и укрепване на душевността, които създават същинския мост от душа към душа;
- реализиране на идеали чрез активна дейност навън в света (на мястото на безсмислеността, една изпълнена със смисъл дейност).
Дрогите и отровите, с тяхното разрушаващо и чрез това освобождаващо духовните сили действие, са като „медии (посредници)“, които допускат една чужда духовност в човека, а неговата собствена духовна същност изблъскват навън. Земята, като място за развитие на личността се отрича. Вътрешното същество на човека постепенно се разкъсва, мисленето, чувстването и волята се изтръгват от тяхната вътрешна хармония. Поради това се разкъсват връзките между тялото, душата и аза (себе-то).
Още в старата медицина съвсем точно се е знаело, че човек има четири области в единното си съществуване. При хората това са: телесно-физическите сили /ФТ/, намиращите се във взаимна връзка с Космоса жизнени сили /ЕТ/, които ден и нощ опазват човешкия живот, неговата душевност /АТ/ и неговата безсмъртна същност, която в предишните изложения нарекохме аза. Петата степен на съществуване при Парацелз е наречена „ens dei“ (божествена същност), квинтесенцията, божественото влияние в съдбата, която витае над нас. Не се ли намират тези сили помежду си в хармония, или не им се даде съответната „храна“ и грижа, то физическият дом, тялото, останало без закрила, може да бъде завзето от всякакви материални и душевни сили („демони“, съответно „разбойници“) и да бъде разрушено.
...Поради консумирането на дрогите, тялото, душевността и личността не могат правилно да се развият... Поради увреждането на телесните обвивки, азът, същинското ядро в човека около 18-19-та годишна възраст може само несъвършено да бъде роден. /Съкровената божествена духовна същност, която винаги е съвършена, се нуждае от един носител на Земята, който е нашият аз. Носителят може да бъде осакатен поради описаните в книгата причини, но съкровената божествена същност не може да бъде повлияна, тя може само да бъде възпрепятствана истински да се прояви на Земята бел. пр./
Тези обвивки се създават и оформят правилно или неправилно чрез обкръжението и педагогическите мерки през първите три седемлетия - следователно между първата и двадесет и първата година. През първото седемлетие преобладава работата отвън върху тялото и органите. Тук важи закономерността на подражанието. Възможността за правилното здравословно подражание води до засилване на тялото и създава предпоставките за добър душевен фундамент за през второто седемлетие. Тогава започва метаморфозата на жизнените сили и на мисловните сили, които обаче все още не могат да бъдат индивидуални, а чак чрез душевните сили - например на някой учител - отвън трябва да се консолидират. За това е от особено важно значение обичаният авторитет, който да даде на душата подкрепа, вяра и насока. Чак след пубертета, между 14 и 21 години, се събужда индивидуалната духовност в самостоятелната преценка. Тя се нуждае от идеали, от „идеи с волев характер“, от лично участие в световните събития.
Чак тогава азът може да използва като инструмент изградените до сега обвивки и да ги усъвършенства по-нататък. Поради осакатяване на обвивките - все едно от какво породено - не е възможно правилното развитие и освобождаването на аза за самостоятелна дейност. Това се опитва да се извърши по-късно изкуствено чрез различни вещества, появява се една саморазрушителна тенденция срещу собствените обвивки.
...Терапевтичният процес при зависимостите... може да се опита в подходящо обкръжение терапевтично също и след 20-тата година - най-добре естествено преди това - още веднъж да се изживеят трите необходими основни степени на човешкото развитие: правилното подражание“, „любимият авторитет“ и „свободното изграждане на преценки“ с надеждата, че осакатените“ обвивки чрез това ще могат да оздравеят сами по себе си и окованите азови сили, които не можем директно да повлияем, косвено ще бъдат призовани към воля за живот и към дейност в света и от собствен подтик ще могат да намерят пътя на индивидуалната съдба. В това се основава рационалността на наркотичната терапия. С това педагогическият принцип се прави лечебен принцип.
Терапията трябва да е одушевена от вярата, че външната картина на пристрастения не отговаря на неговата истинска същност. Това убеждение вече е нещо като лечебно средство за зависимия от дрогите, който е под властта на чужди сили.
Три терапевтични епохи
ПЪРВА ТЕРАПЕВТИЧНА ЕПОХА – ПРОЧИСТВАНЕ НА ФИЗИЧЕСКОТО ТЯЛО
Селското стопанство е найподходящата среда за оздравяване на зависимия от дрогите. Ежедневните необходимости идват реално отвън и не е нужно да се измислят. Подобни на семейство малки групи (принципът на братството), един здравословен денонощен ритъм, съпреживяване на смяната на сезоните във връзка с практическа дейност стоят на преден план. Подреденият ритъм в природата въздейства оздравяващо върху пациента, който е изпаднал от всякакви жизнени ритми. Защото ритъмът е живот и здраве! Важно е и сетивното занимание и грижа за природата, които по един естествен начин възпитават самоотверженост.
В началото пациентът има по-лесен достъп към растенията и животните отколкото към хората. Това отношение към „света“ трябва интензивно да се поощрява. Животните, с техните здрави, невинни душевни сили имат голямото предимство, че могат да оздравят станалите едностранчиви и осакатени частите на човешката душевност, това ще рече да ги освободят от отровата. Заниманията с овце и крави - и двата вида са животни, в които преобладава обмяната на веществата - както и топлината на един кравешки обор е особено подходяща среда за замръзнали душевно хора.
Също и на лекуването на „измъченото“ тяло трябва да се обърне особено внимание. Една душа не може да се чувства добре и правилно да се закотви в ограбения телесен дом... трябва да се премахнат физическите пречки и да активира способността за самостоятелна преценка, топлината в човека.
- физиотерапевтични процедури като масажи с растителни масла,
- сауна,
- компреси на черния дроб,
- двигателна терапия,
- хомеопатична конституционна терапия
- прочистване на организма от отровите,
- биологично-динамично хранене с възможно минимално консумиране на месо,
Чрез външно и вътрешно прилагане на топлина (за това се препоръчва също интензивна чернодробна терапия) тялото трябва да се направи отново пропускливо за духовните и жизнените сили; космичните сили в човека трябва отново да се ангажират с тялото.
- медът играе превъзходна диетична роля. Ние можем с чиста съвест да го обявим за „антидрога“ и важен профилактичен фактор срещу пристрастяването и неговите последици. Произведен като цветова субстанция от слънчевото същество пчелата, по отношение на човека той има общо с разтварящите, затоплящи веществообменни сили. Със самоотверженост (дори чрез отказа от инстинкта за възпроизвеждане) и с работливост пчелата произвежда меда и го затваря в шестоъгълните килийки, картината на хармонично проникващите се небесни и земни сили (да помислим за снежните кристали, цветята с форма на звезди или кристалите на силициевата киселина). Медът е така да се каже, нещо като кристализирала обич, обичта от своя страна е „медът на социалността“. Космосът отново се ангажира с човека и неговите органи. На децата мед се дава заедно с мляко. При лекуване от дрогите се дава по една чаена лъжица на ден или чист мед, или с мляко плюс съединения на силициевата киселина. Той е една важна диетична помощ.
- Ако не може да се понася, трябва да се подготви обмяната на веществата с фосфорни или серни хомеопатични субстанции. Така зависимият от дрогите ще бъде поставен в такава ситуация, в една страна, в която тече „мляко и мед“.
- Важно конституционно средство срещу зависимост от дроги, съответно алкохол е хомеопатизираното олово и неговите съединения. Това е важна минерална субстанция, която дълбоко навлиза в топлинния организъм и регулира съотношението между „несвободната“ дейност на обмяната на веществата и свободната душевно-духовна дейност.
- За генерално прочистване от отровите може да се даде брезов въглен,
- за възстановяването на цялостната обмяна на веществата - Aufbaukalk 1 или 2 (фирма Weleda), който се дава при всяко хранене.
- Едно важно конституционно средство е метеоритното желязо (Ferum sidereum), което спомага да се закотви индивидуалността по-добре в тялото и „импулса за свобода да се осъществи в тялото“.
- В началото диетата не трябва да претоварва обмяната на веществата, затова трябва предпазливо да се започне с храненето със зърнени храни. Опити с овесна каша показаха, че още след няколко седмици топлинният организъм чувствително се подобрява. Овесът, „огненото зърно“ съдържа много фосфорни съединения, които имат особено отношение към топлината в организма. Топлината, която трябва да се усеща чак до душевните и социалните взаимоотношения (уют, интерес, задушевност), в този случай е от изключителна важност.
Колкото повече ритъм се намира в дадено нещо, толкова то е по-здравословно. Това важи както за сън и будност и смяната на сезоните, така също и за отделните органични ритми на кръвообращението и на обмяната на веществата, което в китайското лечебно изкуство се нарича „органният часовник“. Общият ритъм за оживяване на жизнените сили е извънредно важен точно за един зависим от дрогите пациент. Човешкият организъм през различните часове на деня по различен начин - интензивно или по-малко интензивно е свързан с душевните сили, това означава, че душата се ангажира в работа върху определени органи, което ние изживяваме като вътрешна хармония.
Работи ли се обаче с естествените душевни ритми в подреждането на деня, то само чрез това вече започва един оздравителен процес. Душата сутрин навлиза по-силно в областта на главата, затова сутрин можем и по-ясно да мислим и да поемаме по-добре интелектуално. Около обяд и след обяд душата навлиза повече в системата на крайниците: тогава времето е подходящо за физическа работа и занимания с изкуството. Вечер душата се оттегля в ритмичната система, в нашата чувственост. Затова през вечерните часове се нуждаем от компания, изпълнена с фантазия дейност и уютност. Това е и причината, поради която вечер не бива да се водят обезпокоителни групови разговори.
Денят, с моментите с особена тежест, би могъл да се организира примерно така:
- сутрин мисловна работа или упражнения за наблюдение,
- през късния преди обед работа или артистични занимания,
- вечер задушевно общуване, разговори, четене, разказване и т.н..
Точно в задушевността седи противоположната сила на отвлечения от света интелект от една страна и станалите едностранчиви волевите сили от друга страна.
- Важни са сутрешният поглед върху предстоящото протичане на деня и вечерният поглед върху вече протеклия ден, без затваряне в себе си, за да могат да се обективира деня с неговите събития, които трябва да се направят съзнателно разбираеми и прозрачни.
- Отделните биографии трябва да се разгледат, проблеми да могат открито да се дискутират; откритостта е изобщо един от най-важните критерии в наркотичната терапия.
- Другарските отношения и приятелства между пациентите са много важни, дори и когато понякога се превърнат в любовни афери. Също трябва да бъде научено и породените от това тъга и болка от раздялата да могат да се изстрадат.
Терапевтът трябва да помогне всичко да бъде проникнато от съзнание, понеже това има изчистващо от отровите въздействие за хаотизираните душевни сили. Особено важно е физическото мобилизиране, движението, за да се активират волевите сили и човек да се изведе извън себе си.
Работата е волева дейност, дейност произлизаща от самия себе си, която ние в идеалния случай безкористно поставяме на разположение на света и на хората. Всеки вид съмнение, раздвоение или депресии се премахва само чрез „действие“ (Гьоте). Волята се свързва със света, така човек се откъсва от себе си. Тогава той вижда и успехът на своята работа.
Редовната физическа работа е важна и в един друг смисъл: Тя обвързва душевни сили, които не могат вече да станат самостоятелни в усамотен душевен живот, с външните крайници. Ние познаваме станалите самостоятелни и отлагащи се в душата сили на умуването и мътенето, на меланхоличното настроение. Активираме ли обаче нашите крайници чрез туризъм, разходки, игра, движение, то провеждаме тези сили в света, което действа оздравяващо. Чрез дрогите в яснотата на мислите се е промъкнало чувственото усещане на обмяната на веществата, което на едно друго място описахме като „натрупани мисловни маси“.
На рафинираната страст, човек да се грижи само за собствената душа и да й се наслаждава, може да се помогне само чрез радост и удоволствие от света и природата и чрез работа с ръцете. От субективната мистика ще се развие едно здраво, обективно чувство за живеещата в света духовност. Защото волята на зависимия е дефектна и поради това води към една действаща навътре, душевно „подтисната воля“, към известни комплекси и страст към изкуствено предизвикани мрачни състояния.
ВТОРА ТЕРАПЕВТИЧНА ЕПОХА - ДУШЕВНОТО ЛЕЧЕНИЕ ЧРЕЗ ИЗКУСТВОТО („ОБИЧАНИЯТ АВТОРИТЕТ“)
Душата се развива правилно и свободно само чрез фантазия, изобретателност, творческа дейност - в Шилеров смисъл, чрез „инстинкта за играта“. През втората степен на терапията, затова трябва да се наблегне на творческите душевни сили и на естетиката. Цялото ежедневие трябва да получи една артистична насока. Изкуството на храненето, готвенето, на разговора, на воденето на живота и практическите изкуства като рисуване, театър и музика да застанат в центъра на дневните събития. Тази терапевтична епоха, от опит се знае, е и най-дългата, защото душевните сили на средата, характерът, задушевността най-много са корумпирани. Поради разнообразието на различните изкуства, при пациентите могат да бъдат открити индивидуални надарености и да бъдат поощрени.
Подтиснати таланти изведнъж се появяват на дневна светлина.
Затиснатите душевни сили се освобождават и удоволствието от дейността е поощрено. Важно е работата да се прави за другите хора, също и изкуството не би трябвало да е самоцел. Затова по възможност да няма измислени работни терапии или поощряване на нарцизма чрез психодрами. Дейността трябва да стане обективна, човекът трябва да се научи да се подчинява на закономерностите на тон, цвят, движение и говор, както това би станало пред един „обичан авторитет“. Това постепенно изгонва самофиксирането, болестния нарцизъм и прави човека безкористен и отворен към света.
Така в театралната игра например по идеален начин се обединяват важни терапевтични критерии, които не е нужно да се измислят теоретично: Тя засилва самочувствието и сигурността в себе си, освобождава човека от стереотипните говорни и двигателни движения, поощрява социалното общуване, устойчивостта и издръжливостта, паметта и чувството да се създаде радост у другите и прави душевните движения гъвкави, като с това те по-добре овладяват телесните движения. Допълнително изживяването на успеха при едно театрално представление винаги е балсам за душата. Ставащото гъвкаво тяло сега все повече може да се изживее като инструмент на вътрешни духовни процеси, които човек учи да осъществи навън. С това той все повече се изтръгва от болестното самофиксиране.
В тази втора терапевтична степен продължава да се работи върху физически и душевни проблеми, но също и върху обективни биографии на велики съвременници. Това помага обективно да се разгледа и собствената биография, докато заниманието само със себе си никога не може да доведе до истинско оздравяване.
Общо взето терапевтичната среда винаги е само медиум, чрез който пациентът може да изгради едно отношение към аза на съответния терапевт. Под някаква форма той трябва да бъде впечатлен от него, макар и понякога известно време да стане зависим от терапевта. Този контакт от душа към душа е важно събуждащо изживяване за пациента особено при срещите по време на разговорите и изгражда доверие от човек към човек.
Сега още няколко практични указания за оздравяване на самите душевни сили, които се състоят от мислене чувстване и воля. Това изложение не се отнася само за втората степен на терапията, то в различни вариации може да се използва във всички терапевтични степени.
С нашето мислене обхващаме обективната взаимосвързаност в света и я правим наша душевна собственост, това означава, че чрез това ние разбираме света. Затова относно света можем да се разбираме и с другите хора. Мисълта получава по този начин нещо универсално, нещо свързващо хората. Ние се учим да изграждаме логиката на фактите въз основа на феномените в света. Мисленето може да бъде правилно само когато изпитваме преданост към външния свят и постигнем разбиране относно процесите му. - Наблюдателни упражнения върху ежедневни феномени, като растенията, времето, облаците или други природни феномени са идеални възможности за обогатяване на терапията.
Нашето чувстване стои в размяната между нас самите и света. Ние дишаме, така да се каже, душевно - вдишване, издишване. Съответствието между нас и света означаваме като нашия уют. Тази взаимна хармония като душевен въздух между душата и света ни дава приятност и уютност, това ще рече, светът се обръщаме към него. Това общо изживяване усилва това, което наричаме наш душевен център, наша душевност.
Чувстването се изгражда здравословно, когато душата се отвори към света и покаже интерес и съчувствие. Едно вътрешно душевно прочистване и превръщане на интереса към себе си в интерес към света се извършва чрез изживяване на страхопочитание и съчувствие от явленията в света. Така болестното самолюбие се превръща в правилното чувство на интерес към света. От едностранчивата чувственост се изгражда правилното чувстване, едно душевно трептене с нещата. Защото всяка форма на притъпяване на отношението към света и подтискане на душевността води до слабост на волята. Нека помислим за меланхолика или за депресивния: Той може да оздравее от болестното си самофиксиране, когато му се разказват трагични истории или дори те му се представят. Тогава може да излезе навън от себе си.
Какво става с волята? Тя ни извежда отново в света чрез нашата дейност, това значи чрез системата на крайниците. Така например чрез нашата активност ние превръщаме идеали във факти и така подготвяме бъдещето. Който постоянно се бори срещу събитията на живота и с това срещу съдбата си, става все по-слабоволев. Най-често човек се приема такъв, какъвто е, но иска животът, партньорът, професията и средата винаги да бъдат други. Така се поражда гняв, отричане, нетърпение и самосъжаление. Това всичко са душевни сили, които са насочени срещу живота. Тук съществува само една терапия: Примирение и невъзмутимост спрямо външните факти на света, приемане на събитията и вътрешна воля да се направи нещо от дадените обстоятелства, човек да промени самия себе си, а не да остане такъв, какъвто е. Чрез това човек се изчиства от отровата“ Така той се учи да живее с живота, а не срещу живота. Пречките са тук, за да бъдат преодолени. Колкото по-многообразни са волевите изяви, борбата, търсенето в света, също и в практическия живот, толкова по-добре се изгражда и волята. Тя прониква системата на крайниците и на веществообмяната и чрез многообразието на движенията и храненето допълнително се активира.
Дрогите довеждат до своенравие и егоцентричност. Изпада се в един дяволски кръг от надменност и надценяване, винаги се мисли, че трябва да се изпъкне пред другите с външно показване, с наркомански маниери и че наркоманът е роден за нещо по-добро. Това обаче все повече изолира човека и го прави сърдит и хипохондричен. Чак когато се свалят вътрешния „орден и емблема“ и по нормален начин се опита да се живее с хората като човек с човека, душата с нейните волеви сили може да се разгърне правилно. Артистичната дейност с нейното многообразие е една съществена помощ за това.
ТРЕТА ТЕРАПЕВТИЧНА ЕПОХА -УЧЕНЕ ОТ ЖИВОТА. ИДЕАЛ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ („СВОБОДНО ИЗГРАЖДАНЕ НА ПРЕЦЕНКИ“)
Също и насоката на вътрешните склонности на един човек трябва да стои пред очите на терапевта като вътрешна бъдеща картина... Когато човек иска да направи нещо за възпитанието на другия, трябва да види накъде са насочени неговите склонности и желания. Колкото е възможно по-бързо трябва да му се даде възможност да задоволи някои от тях, да постигне някои цели и ако човекът се е заблуждавал, достатъчно рано да може да види своята грешка, а ако улучи това, което е подходящо за него, толкова по-усърдно той ще се занимава с него и толкова по-старателно ще се образова.“
В същността на тази трета терапевтична степен трябва да стоят многостранни срещи със света.
- срещи с хора,
- разбиране на съдбовните събития,
- обществено-политически взаимовръзки,
- мотиви за работа, учение и живот,
- възприемане и анализиране на световните събития.
- добре е да се проведат педагогически занимания и да се попълнят дефицитите в образованието на пациента,
- да се събуди интерес към духовния живот.
Педагогическите занимания в известна степен би трябвало да започнат още по време на първата терапевтична степен, защото едва от истинското разбиране на света може да се премине към разбиране на самия себе си.
През третата терапевтична степен пациентите могат да живеят в жилищни общности извън лечебното заведение и да се опитат с помощта на терапевта да се справят с живота. Идеалното са най-различните занаятчийски работилници, които разпращат продавачи или майстори по различни обекти и така може да се влезе в контакт с различни хора и да се видят различни ситуации и условия на живот. Някои заведения имат мебелна работилница, дърводелница, кафе, ресторант или млекопреработвателна работилница. Така се поощряват социалните и политическите функции на човека - обществения човек.
Човек свиква активно да взима участие в световната цялост, в „общата човешка истина“. От някогашните „обвити в памук чувства“, „неправилно саморъководство“, и „фасадна личност“ може да се стане изпълнен с отговорност съвременник. Той израства от групата, която известно време му е била опора и същевременно огледало, и става човек, чийто аз е потопен в здравословни душевни и телесни взаимовръзки и така заедно със световните събития може да расте и да се развива по-нататък.
Един аз е винаги там, където човекът проявява дейност по собствена инициатива и открива общочовешкото, което го свързва с всички хора. Това се нарича също и надличностното.
Терапевтът никога не трябва да се движи по определена схема, той винаги трябва да бъде отворен за ново хрумване, за индивидуална интуиция.
Една наркотична клиника е мястото, където се намират хора с тежки отравяния и хаотични душевни сили. Поради това, че те не са се закотвили достатъчно здраво в тялото, смучат личностните и жизнените сили от околната среда („душевен вампиризъм“). Голямо число еднакви болести събрани на едно място, винаги засилва тенденцията за психично и физично заразяване и чрез едностранното натрупване изчерпва терапевтите. Затова също и при наркотичната терапия идеалното е да се образуват малки групи, които да се смесят с други пациенти, например с телесни увреждания, за да се създаде известно равновесие. Освен това така естествено се получава, че при наркотичните пациенти се активират социалните импулси. Също и провеждането на различните терапевтични епохи на различни места има смисъл. При това е особено важен непрекъснатият контакт с външния свят. Едно наркотично заведение не бива да стане модерна колония от прокажени. Затова многообразните взаимоотношения със света са от много голямо значение. Гости отвън са една абсолютна необходимост. Защото всичко, което днес се изолира от целостта на света става едностранно и се разболява. Това, което не може да се постигне отвътре, трябва да се опита отвън чрез съответното подходящо за душевното и духовно засилване оформление на околната среда. Колкото повече оздравителни сили се намират наоколо, толкова по-скоро се привеждат в ред силите на хаотизирания душевен живот и азът отново става господар в дома. Това имахме предвид, като казахме, че мисленето, чувстването и волята поотделно трябва да се заангажират чрез дневния ритъм.
Азът обаче, който в края на краищата трябва да подреди душевните сили, може да бъде здрав и силен, когато открие около себе си съответстващото му духовно и надличностно, общочовешко измерение. Тогава той се чувства свързан със света чрез духовна, съответно истински човечна дейност в ежедневието. Чрез сетивата и практическата работа се осъзнават още намиращи се в подсъзнанието душевни подтици, които са във връзка с общочовешки ценности и цели.
Това свързване с целостта на света дарява човека с една по-висша форма на здраве, понеже неговият аз взима участие в световните процеси. Грижата за общочовешкото, като противоположност към прекалено личното, егоистичното в една наркотична клиника трябва да стане лекуващо основно настроение, това ще рече среда, която изпълва цялото ежедневие, защото във всеки град, на всяко място, във всеки институт се създава една присъща му индивидуална душа, един флуид, една „астралност“70, която се образува от живеещите там хора и от тяхната дейност, която обаче отново повлиява самите хора. Абстрактните идеи винаги се отблъскват от душата като една безжизнена храна; изпълнените с живот картини обаче се възприемат от душата като истинска храна.
От едно пътуване през Токсана преди няколко години донесох впечатления за тамошните малки градчета, които са така уютни, приветливи и „лекуващи“. Там почувствах, че един истински град би трябвало да бъде изграден както човешкия организъм: Градската стена (кожата), уличките (кръвоносните съдове), които водят към „сърцето“ на града - площада с катедралата в средата, - към живата кръв на града и към полюса на почивката, към екстравертното и интравертното. Какво представлява един град и с това също и един организъм без вълнуващата се кръв, без хората по улиците и площадите? Какво е един град без средата, без неговото сърце - това ще рече кладенец, централен площад, катедрала? Какво е един град без песен или говор, без тон и аромат? Какво е той без комуникация, без възможности за разговори и срещи, които са дадени чрез кафенетата? Същото важи и за един организъм.
Както старите китайци правят, по ливадите и нивите да се поставят звънчета, та при лек полъх на въздуха те да започнат да звънтят. Грижата за вътрешния човек и за външната околност би трябвало в еднаква степен да бъдат основната задача („молитва и работа“). В едно терапевтично заведение в Хавай приятели използваха стари мандала-форми, за да оформят градината. Цялото оформление служи за това, да се привлекат здрави жизнени сили от околността и да се влеят в отровената среда. Към това принадлежи и празнуването на християнските годишни празници, съзнателно организиране протичането на деня и редовна духовна работа. Колкото повече пеене, музика и танци има в едно такова заведение, толкова това е по-добре за душевното здраве. Особено внимателно трябва да се подберат картините по стените. Картините на Рафаел имат особено лечебно въздействие. Особено внимание трябва да се обърне на сетивните възприятия, понеже пациентите с години са имали фалшиви възприятия. Сетивата отварят портите на света пред душата на човека. По време на терапията е важно да се интегрират проблемите за раждането, болестта и смъртта, за да се оставят пациентите да почувстват, че тези компоненти са необходими за човешкото узряване. Всяко разбиране, всяка идея, която се осъзнае е едно засилване, един вид „причастие“. Истинското религиозно чувство в една наркотична клиника би трябвало да бъде страхопочитанието, което изобщо трябва да бъде събудено при повечето от пациентите. Страхопочитанието преодолява страха от вътрешната празнота („horor vacui“) като човек признава висшите закони, без да трябва да предаде самия себе си. Чрез всеки вид „жертва“ нашият аз всъщност става по-силен и по-голям.
Как би могло да се изпълни отново с душевна и жизнена субстанция вътрешната празнота, която са причинили ограбващите организма отрови? Това, струва ми се е решаващият въпрос при наркотичната терапия. Как от страх произлиза истинско страхопочитание, благоговение? Само когато човек признае и опознае, че светът и вътрешното същество е изпълнено с духовна субстанция.
В „Педагогическата провинция“ в книгата „Години на странстване на Вилхелм Майстора“, Гьоте нарече това трите страхопочитания, които трябва да се изучат:
- страхопочитание към това, което е над нас и което е във връзка с божественото влияние в историята и в човешкото развитие;
- към това, което е до нас, нашето непосредствено човешко обкръжение, което трябва да третираме етично и с познание за човешката същност;
- и това, което е под нас, което така да се каже е „по-нисше“, което обаче подпомага развитието на цялото наше човешко съществуване - природните царства, минералното, растителното и животинското. Чрез това изживяваме същинското християнство.
По време на третата терапевтична степен има разнообразни възможности чрез курсове и семинари да се даде на пациентите познание за природата, човека и историята. „Учейки да се работи, работейки да се учи“ (Р:Щайнер) - това е девизът. Би било добре и учители да се въвлекат в третата терапевтична степен. От трите подлежащи на изучаване страхопочитания произлиза и
- четвъртото най-важното: Страхопочитание пред самия себе си, което без надценяване и надменност ни кара да изживеем нашето истинско същество, нашата вечна същност и нашите задачи в целостта на света. На това място не е нужно специално да се подчертае, че един „идеален“ терапевт би трябвало да е човек, който да притежава известна доза самопознание и жизнен опит и не само абстрактно да знае, а да живее като образец на това, което казва.
Този който се е разболял от живота, може само чрез самия живот отново да бъде излекуван. Да се доведе това до съзнанието на човека чрез личния пример е централната задача в наркотичната терапия.
Намерението на трите терапевтични степени е: Да се накара човека още веднъж да премине през правилните закономерности на развитието на „обвивките“ с надеждата, че неговата индивидуална азова същност ще навакса разгръщането и развитието си. Този аз обаче може да расте само чрез любов и познание и то само когато с дейност и познание вземе участие в събитията на времето. Не го ли направи, тогава той отслабва себе си и с това цялото си тяло. Произлизащата от това „душевна отрова“ е това, което хората усещат и което ги тласка към саморазрушение, към отровните дроги и към отравяне и на социалните отношения и против самия себе си. Това да бъде разбрано е една от големите заслуги на Рудолф Щайнер. Поради правилната характеристика на днешните феномени, вътрешните и външните слабости, нека да завършим с неговите думи:
„...От това произлизат културните болести, декадентноста на културата, всички душевни празноти, хипохондрия, лудости, недоволства, чудачества и т.н., също и всички атакуващи, агресивни и отричащи културата инстинкти. Защото или се възприема културата на определената епоха, или се произвежда съответната отрова, която се натрупва и може да се разтвори и разнесе само с приемането на съответната култура. Поради това обаче, че тази отрова се наслоява, се развиват инстинкти точно срещу необходимата съответна култура. Отровните въздействия са винаги същевременно и агресивни инстинкти. Това ясно е изразено в народния език на Средна Европа. Много диалекти не казват, че един човек е гневен, а че той се трови, което отговаря на едно дълбоко усещане на действителните факти. За един избухлив човек например в Австрия казват, че той е, gachgiftig‘ това значи бързо става отровен, той веднага се разгневява. А че има различни диференцирани степени, можете да забележите при змийската отрова, която има висока степен на отровност и носи в себе си агресивността. Но в една по-умерена степен човек събира в себе си такава отровност, която дори може да бъде и силно концентрирана, когато се противи да приеме това, което би разтворило отровата. Точно в нашата епоха повечето хора се възпротивяват да приемат съответстващата на нашата епоха форма на духовен живот.“ Рудолф Щайнер, „Космическа и човешка история“, Дорнах 1966, Сс 174.
* * *
ДОПЪЛНЕНИЕ ОТ РЕДАКТОРСКИЯ ЕКИП
Терапевтичният път, през който е нужно да премине един зависим е дълъг, той е процес в години, заедно със семейството му, с група от лекар, терапевти, социални работници в общностна работа с него. Най-важното е да се активира неговият Аз към съзнателност, търсене на нови реалистични житейски смисли и посоки. По отношение на втората и третата терапевтична епоха могат да се включат, според интересите на самия зависим, определени антропософски терапевтични практики, които да подпомагат здравословното разгръщане на душевните му и азови сили.
Успешно би могла да се включи и антропософска терапия с пеене, която може да предложи на пациент, който е с афинитет към музикалното и певческото изкуство, работа на различни нива - на ниво отваряне и подкрепяне на мисленето, чувстването и волята. Чрез определени дихателни и вокални упражнения се работи с трите вида етер - светлинния, топлинния и жизнения, като се активират съответните телесни, душевни и азови сили. Всичко е въпрос на индивидуален усет от страна на терапевта да съумее правилно да "разчете" потребностите и способностите на своя пациент. Във всички случаи изкуството на гласа би донесло променени позитивни усещания на цялото тяло, би повдигнало душата и би насочило Аза в смислена посока - човек проявява активността да чуе собствения си глас, а оттам крачката да чуе истински мисли и чувства на душата си, т.е. на най-вътрешното си същество, е малка.
Освен социално-терапевтичните пространства в общност, с обща територия на живот, на работа, на отношения и на развитие - алтернатива, която се дава в антропософски насочените социални общности (кемпхили, които засега има само извън България), една добра алтернатива за преодоляване на зависимостта, напр. в България, в различни градове, е Обществото на анонимните алкохолици /по отношение на алкохолната зависимост/, който стъпва върху 12-степенен модел на преодоляване на зависимостта http://aa-bg.dir.bg/_wm/library/?df=8
В посока на общностна, социална, психологическа и терапевтична работа със зависими младежи, както и с техните семейства, от години предлага и общността "БИЛАНИ", край София: http://bilani.bg/site/bg