За слепотата на зрящите

Submitted by admin 2 on Съб., 07/10/2017 - 08:33
Сляп човек

Пътувайки всяка сутрин с метрото, срещах едно младо сляпо момиче. Сляпо по рождение. Приближи с потропващото бастунче, застана насред перона, но не можеше да види, че има пейки наоколо. Възрастен човек го поведе към нас. После аз му помогнах да пристъпи прага на метрото. Помислих си - нали има почти половин педя между перона и мотрисата - ами ако оцели точно това празно пространство!? Седнахме заедно. Заговорихме се. Разбрах, че учи за масажист, че родителите й са починали и за нея се грижат близки, че братовчедка й взема социални пари за асистент, но не я придружава реално, защото ходи на работа - ама социалните били близки на вуйната и затова става тази далавера. Разбрах, че момичето много обича Кока-кола и ме попита дали може да се пристрасти. Пътувахме заедно не повече от 10 мин., но на мен ми се стори, че познавам това момиче отдавна. Оказа се, че живеем в един квартал. Казахме си телефоните, даже си знъннахме.

 

Слязох две спирки преди това сляпо по рождение момиче, което всъщност може да бъде добър урок за всеки - за лошотията ни, за злобата ни, за мързела ни, за оплакванията ни, за неверието и черногледството ни... Слязох и някак спонтанно сложих ръка на гърдите си, докато ходя, чувствах тежест, стана ми мъчно, сякаш в миг усетих цялата болка на тази среща. Помислих си, че това момиче никога не беше виждало света, такъв какъвто го виждам аз. Не беше виждало красотата на изгрева, нежността на залеза, изгряващата луна над морския хоризонт в ефирно лилавите отенъци... Не беше виждало красотата на местата, по които съм била и никога нямаше да ги види. То живееше в своя свят, дом, квартал, сега вече и със своята бъдеща професия. Малък свят, който задоволяваше всичките му потребности.

 

Дали ние зрящите не сме по-незрящи от това сляпо по рождение момиче?!

 

Историята не свърши дотук. Виждахме се през ден или през няколко дни. Аз я виждах, тя не и ако не й се обадех, тя нямаше да знае, че съм наблизо. Просто й подавах ръка на качване и на слизане с думите: „Здравей, тук съм.”, сядахме заедно и разговаряхме. Наложи се да пътувам рано, заедно със синовете ми, те – за училище, аз – за работа, така ги запознах. Те са милозливи деца и искаха да им разкажа за новата ни позната.

 

Поканих я у дома, да рисуваме. Едно от любимите ми лични занимания е да рисувам със сухи пастели – с трите основни цвята и техните нюанси, това е техниха, която познавам от заниманията ми с антропософска арт-терапия. Правя го от години, в моментите, когато душата ми има време да се отпусне в живота на багрите, да не бърза за никъде и да почувства собствената си тишина... Обичам да докосвам с пръсти и с длани листа, бавно да го галя, да разстилам цветовете, раждайки сами формите... Поканата се отрони спонтанно, защото в един миг я видях в представите си едновременно да докосва човешкото тяло /та тя беше свързала вече съдбата си с него чрез бъдещата професия, която учеше!/ и заедно с това листа. Бях интуитивно сигурна, че тя има много по-добра пространствена ориентация и усетливост дори от зрящите хора. Впечатляваха ме в нашите разговори будният й ум, разговорите ни на различни теми – много се радваше, че започва да учи неврология!

 

Нашата единствена среща се състоя – в един неделен слънчев октомврийски следобед, в моя двор, под асмата, тя рисува за първи път със сухи пастели – нарисува пейзаж – дъждовен, с големи разноцветни цветя. Помагах й стъпка по стъпка. Тя имаше изградени представи за цветовете. Беше изключително ценно изживяване за мен самата. Тя даваше примери за цветовете, като ги сравняваше с познати неща. Самата тя не виждаше никакви цветове, живееше на границата между тъмното и светлото, по-скоро ги усещаше като светосенки. Можеше да различи на листа само много силно нанесен контур, което реално за нея беше едно тъмно петно. Но перфектно се ориентираше в това от коя страна кои цветове и техни нюанси съм оставили, дори искаше да използва определени нюанси – напр. лимонено жълто или патешко жълто, т.е. тя никога не беше виждала тези цветове, не беше виждала лимон, не беше виждала „патешко жълто”, но явно беше изградила представи за тях. Реално нейните очи, сетивата й, отредени да опознават света, бяха заместени с богат представен живот, а също така и с точен усет за граници.

 

* * *

 

Онова, което казва д-р Рудолф Щайнер за незрящите хора може да освети много повече разбирането ни за тях:

 

„Също и слепият човек има някаква полза от очите си, тъй като очните нерви, които при слепите не служат, за да вижда, все още формират тялото му. Това как той изгежда, се дължи на нервите на главата му, отчасти на очните нерви, но също и на много от другите му нерви...”/Събр. съч. 348/

 

Върху горните думи може да се разсъждава по посока на това, че макар очните нерви да не са пряко ангажирани с виждането, т.е. с регистрирането на пряка информация от сетивния свят, те продължават да предават импулси, които идват по-скоро от представния живот, който може да се създадва чрез изучаването на света, чрез другите сетива – на слуха, на докосването, на вкуса и т.н. Очните и очедвигатените нерви продължават да се развиват, макар и по своему увредени за виждане на сетивния свят, но те не престават да бъдат медиатори на нервни импулси, които вероятно развиват другите сетива, но и непознати и надсетивни центрове, непознати на официалната наука. Знаем, че Рудолф Щайнер представя пред света 12-ет сетива, седем от тях са познати на науката, но тя не ги диференцира като сетива. Петте сетива, които познава официалната наука в никакъв случай не са достатъчни, за да бъде описано развитието на едни незрящ човек, защото онова, което ни дава Рудолф Щайнер в антропософските идеи за развитието на човека прави човешкото същество пълноценна и многопластова космическо-земна цялост. Слепият човек развива свръхсетива по отношение на света наоколо, нещо, което е възможен резултат при една слепота по рождение, както и при придобита слепота.

 

Ето какво казва още Рудолф Щайнер за ролята на светлината в живота на незрящия човек:

 

„В осветено пространство един сляп човек се чувства по-различно, отколкото в тъмно пространство. Това е слабо усещане, което той не осъзнава, но то има голямо значение за него. И слепият не би могъл вечно да живее в изба, там ще му липсва светлината. Има разлика в това, дали слепият се намира в светло помещение с жълти прозорци, или в тъмно или светло помещение със сини прозорци. Това има различно въздействие върху живота... „ /Събр. съч. 349/

 

Осветеността и светлината имат за незрящия същото значение, както за зрящия човек. Макар и незрящ, в него светлината задвижва усещания, а оттам и процеси, които макар и несъзнавани от него, въздействат върху цялостния му организъм.

 

И в следващите си думи Щайнер достига до нещо, до което официалната медицинска наука никога няма да се докосне – душевното изживяване на светлина е също толкова важно, колкото физическото й изживавене и възприемане. Незрящите хора имат именно този „карт бланш” – да развиват душата си от озаряващата ги вътрешна душевна светлина до ниво физиологични процеси.

 

„Ние също съществуваме и живеем в светлината. Но не го забелязваме, понеже в обикновеното си съзнание нямаме понятие за това, че вътрешното действие на светлината се съдържа в нашите собствени мисли, че всяка мисъл е уловена светлина – уловена светлина при физически зрящия човек, уловена светлина при физически слепия. Защото мисълта, която вътрешно схващаме в нас, която вътрешно улавяме в нас, е намираща се в нас светлина... /Събр. съч. 270/1/

 

„Този, който е осъден на известна меланхолия, поради това, че заради липсващата светлина на очите трябва да живее в мрак, пренася тази меланхолия върху определени фини структури на очите. И лесно можем да си представим, че човекът не би бил такъв, какъвто е, ако не приемаше навътре в организма си това, което именно навлиза в нас чрез душевното изживяване на светлината.

Това душевно изживяване на светлината се излива върху цялата наша вътрешна същност. То продължава вътре в нас до такава степен, че можем да си изградим представи за това, как, да речем, някои процеси в съдовете ни, някои вътрешни отделителни и други процеси протичат различно затова, защото освежаващото, ободряващото въздействие на светлинното възприятие прониква в нашия организъм, докато възприемането на мрака въздейства по друг начин върху нашите вътрешни отделителни процеси и циркулацията. Накратко, ние можем да си представим, като имаме предвид очите, как не само им дължим, че вътре в нас могат да се отразят определени процеси и същности на външния свят, но също и известна вътрешна не само душевна, но и физическа, телесна нагласа. В известно отношение ние сме това, което светлината прави от нас... /Събр. съч. 212/

 

В Евангелието на Марко, глава 10, се казва, че Исус Назарянинът изцелява слепеца Вартимей:

 

„Дохождат в Ерихон; и когато излизаше из Ерихон с учениците Си и едно голямо множество, Тимеевият син Вартимей, един сляп просяк, седеше край пътя.

И като чу, че бил Исус Назарянинът, почна да вика, казвайки: Исусе, сине Давидов, смили се за мене!

И мнозина го мъмреха, за да млъкне; но той още повече викаше: Сине Давидов, смили се за мене!

И тъй, Исус се спря и рече: Повикайте го. Викат слепеца и му казват: Дерзай, стани, вика те.

И той си хвърли дрехата и скокна и дойде при Исуса.

И проговори Исус и му каза: Какво искаш да ти сторя? Слепецът Му рече: Учителю, да прогледам.

А Исус му рече: Иди си, твоята вяра те изцели. И той веднага прогледа, и тръгна подир Него по пътя.”

 

Нека да погледнем по-дълбоко на случилото се. Освен фактът на физическото изцеление, пред нас се разиграва и друго – Учителят тук просветлява душата на своя ученик. Но Чудото нямаше да се случи, ако вярата в тази човешка душа не беше предварително проправила пътя на тази търсеща душа. Проглеждането е в Духа, затова след наглед „физическото” проглеждане, ученикът не остава само в света на сетивата, а тръгва след своя Духовен учител.

 

И ето какво казва Рудолф Щайнер:

 

„Окултизмът важи и за слепия, който никога в живота си не е виждал външен предмет, нито е имал външно светлинно възприятие чрез физическите си очи. Окултното изживяване не зависи от това, дали можем или не можем да употребяваме някой сетивен орган, защото то настъпва независимо от сетивните органи... Събр. съч. 137

 

Преди някоко години в Лаутенбах, Германия, в една антропософска социално-терапевтична общност, където бях на практика, се запознах с един напълно сляп човек. Той носеше огромно извезано сърце на гърдите си и го показваше винаги, когато се запознаваше с някого, с думите „Това е моето сърце.” Последният ни ден заедно, той ме прегърна и ми каза: „Дори, слънцето грее в сърцето ти!”. Този човек никога не беше виждал Слънцето!

 

Сляп човек

 

 

* * *

 

Какво се случи с моята незряща приятелка?

 

В една студена утрин, отново седяхме заедно в автобуса, после в метрото, бях със синовете ми. Видя ми се тъжна, угрижена и мълчалива. Още когато идва у дома, ми сподели, че има проблеми с роднините си – държат се грубо и егоистично. Не беше яла нормално от два дни, защото никой не беше я извикал за ядене. Беше закусвала, обядвала и вечеряла солети. Нищо не ми костваше и я нагостих с каквото имаме в момента. Но виждах, че напрежението в нея расте. И в онази тъмна утрин, тъй като още не се беше напълно разсъмнало, видях че долната й устна е подута, попитах я – какво става? Вечерта беше преживяла побой, заплахи за убийство, виеше й се свят, беше уплашена. Тя едва беше изчакала да се разсъмне, за да излезе оттам и да тръгне за лекции. Чудех се как да постъпя?! Тя имаше нужда от помощ в момента, а мен ме чакаше клас от 24 деца. Можех само да я посъветвам какво да предприеме и да знае, че мислено ще съм с нея. Тя разчиташе на колегите в колежа, също и на специалистите от Съюза на слепите. Разбрахме се вечерта да ми се обади. Обади се – освен подутата уста, по тялото й имало синини, а също и мозъчно сътресение. Нейният „роднина” я беше удрял по главата и по тялото. Беше настанена на безопасно място. Чухме се отново след два дни, каза ми, че никой не трябва да знае къде е, защото е свързано със сигурността й. Разбирам я.

 

Вярвам, че отново ще срещна това момиче. Вярвам, че то ще оцелее. Вярвам, че ще продължи да учи. Но как е възможно да се прояви такава жестокост към напълно беззащитен физически човек! Аз вярвам, че нейният Дух и Ангел пазител са по-силни от слепотата на зрящите!

Нека да й стискаме палци да намери Пътя си със своята зряща душа!

 

Дорина Василева,

психолог, лечебен педагог,

социален терапевт