Глава 21
ТРИ ОПИТНОСТИ В НАЧАЛОТО НА ВЕКА
Трябва да е било някъде през декември 1898 г. – финансовата криза в „Преглед“ все още не била преодоляна – когато настоятелите на социалдемократическия Работнически колеж се обръщат към Рудолф Щайнер да го попитат дали би се съгласил да преподава история. Само няколко месеца по-рано Щайнер е писал за „социалдемократическите глупости на Маркс, Енгелс и Либкнехт“ (GA 31) и публично е изказал антипатията си към социалдемократичното движение. Сега вижда, че му предстои „интересна задача“ – „да преподава на възрастни мъже и жени от работническата класа“ (GA 28). Щайнер се съгласява да поеме задачата, стига да може да преподава история по свой начин, а не да следва марксистки схеми. Настоятелите приемат това условие. От своя страна Щайнер несъмнено се е радвал на хонорара, предложен от училището, колкото и да е бил скромен. Един от учениците му описва Щайнер:
Никога повече не съм имал учител като него. Той беше мършав, небрежно облечен. Винаги облечен в стар балтон; панталоните му приличаха на тирбушони, бяха прекалено къси и износени. Отначало носеше брада тип „Ван Дайк“, след това мустаци, после беше гладко обръснат... Всички много го обичаха и аз – както повечето други – бих преминал през огън за него... Той беше мил и загрижен, по начин който никога повече не намерих в друг човек. Смешно, но аз често питах годеницата си дали той беше наистина толкова беден, колкото изглеждаше. През междучасията той винаги вадеше суха кифла от джоба си и я изяждаше с видимо удоволствие. Но ако си мислите, че го оставяха намира през междучасието, сте много далеч от истината. Цялата група се събираше около него с безкрайни въпроси. (В 111)
Йохана Мюке, която по-късно работи с Мари и Рудолф Щайнер, а по това време била секретар на съвета на Работническия колеж, разказва за първата лекция на Щайнер, която била посрещната с голямо нетърпение. В миналото уроците по история били толкова скучни, че участието в тях редовно се стапяло почти до нула.
Пред нас застана един строен, тъмнокос господин. Той имаше силен – за нас – северо-германски акцент, звучащ леко чуждестранно. Всички слушаха с огромно внимание. Когато лекцията приключи, чувахме как учениците разговарят възбудено един с друг. Един от тях, един особено активен другар и много умен човек, се приближи до мен и каза с известно удоволствие: „Не беше точно материалистическа история, но беше интересно!“
Броят на учениците в курса нараства.
Това, което за нас беше особено ново, беше начинът, по който д-р Щайнер привличаше слушателите си и ги насочваше към една жива среща с предмета. По-рано ние винаги просто слушахме лекцията и после се прибирахме у дома малко или повече удовлетворени или изтощени. Сега се разгоря оживена дискусия, с безброй въпроси. На всички въпроси бе отговорено по един щедър, сърдечен начин; всички аргументи бяха изслушани и след това обективно оборени. Скоро курсовете се проточиха до след полунощ. (GA 6) (Мюке)
През годините Щайнер води много курсове на най-различни теми. Той говори за историята на културата до настоящето, за Френската революция, за историята на индустриализма от деветнадесети век, за литература, изкуство и историята на религията; но също така и за човешката анатомия и развитието на космоса. Често е изнасял реч на празника на Деня на основателите, водил е специални лекции върху Герхарт Хауптман, Фердинанд Фреилиграт и Емил Зола и е говорел за Гьоте и за „Загадката на света“ на Хекел. Веднъж говори за „Модерните фанатици и науката“ и сравнява посоката, в която са тръгнали „Новата общност“ на братя Харт, с Wiedertaufer [„Прелетни птици“, младежко движение против индустриализацията. Бел.пр.] на Реформацията. При друг случай той разглежда един проблемен за тези среди въпрос: „Как е възможен научният социализъм?“
През 1900 г. той започва да води курсове по говорене пред публика и по писане. Тук следва примера на своя учител Карл Юлиус Шрьоер, чиито курсове по говорене пред публика е посещавал, когато е бил на двадесет и няколко години. Учениците били поканени да говорят за нещо, което било важно за тях, а Щайнер прави различни предложения, които да им помогнат да подобрят стила и реториката си. Един от участниците разказва как Щайнер взел предадения от него ръкопис и внимателно го поправил, писал бележки в полетата „в характерния му нечетлив почерк на учен, с червено мастило“ и го поощрил да продължава нататък. В края на една новела, написана от един ученик, той написал: „Безкрайно съм доволен от Вашия напредък. Новелата е готова за печат. Просто продължавайте да работите усърдно. Но обърнете внимание: пред всяка нова тема има нужда от запетайка. Например: Той й се усмихна, и тя си отиде. „Тя“ е нова тема“ (Унгер-Винкелрид).
Щайнер често води жена си и дъщерите й със себе си на неделните екскурзии на работниците. Те лагеруват сред високите треви, играят и пеят; полско-еврейските работници изпълняват традиционните си танци и се разпалват оживени дискусии.
Щайнер беше в центъра на всичко това. Ние разговаряхме или му задавахме въпроси за книги или за театъра, за античната и модерната литература... Той ни сочеше цветята, растящи насред тревата, папратите, рояците насекомите около нас... Веднъж мислехме, че сме намерили гъсеница на паунова пеперуда, но той ни обясни, че тя е на листна пеперуда, и после ни ги описа с всичките им цветове и шарки. (Мюке)
Преподаването в Работническия колеж кара Щайнер да развие нов начин на говорене и на представяне. Той трябвало да се нагоди към слушателите си, които, макар и да били жадни за знания, принадлежали към една среда със специфично отношение към езика и към това как нещата биват разбирани. Днес това почти напълно е заличено от обществените медии. Щайнер си спомня: „Мисловната нагласа на моите „ученици“ беше моя работа. Трябваше да намеря съвсем друг начин да се изразявам от този, с който бях свикнал дотогава. За да се изразя така, че да бъда разбран донякъде, трябваше да намеря начин да се впиша в техния вид понятия и преценки” (GA 28). През следващите години Щайнер многократно ще се оказва в подобни ситуации – той трябвало да приеме езика на теософите, да говори пред англичаните или холандците, и да стане разбираем за студентите по теология. Забележително е до каква степен е бил готов да намери път към интересите и образователните хоризонти на всяка публика.
Естествено, той не дразни работниците в лекциите си пред тях. Неговата аудитория се състояла предимно от хора, белязани от труда и живота, и те разсъждавали, доколкото са били образовани, материалистично. Това трябвало да бъде отправната точка на Щайнер. Той започва с фактите и взаимоотношенията, които обосновават такива възгледи, а след това се насочва към по-широк кръгозор. Колко е бил успешен този негов подход, си проличава от факта, че профсъюзът на печатарите го поканва да изнесе реч по повод юбилея на Гутенберг. Тази лекция е все още в печат (GA 31). Щайнер майсторки описва трансформацията в културния/духовния живот, предизвикана от въвеждането на това ново средство за комуникация.
Един от учениците от онова време, Емил Унгер-Винкелрейд, обобщава мнението си за работата на Щайнер: „Ако патриотичните немски академици бяха проявили толкова сърдечен интерес към младите работници, последните двадесет години щяха да бъдат много различни за Германия. Подобна многостранна личност като Щайнер със сигурност не е поел задачата да преподава заради мижавата заплата, а защото му доставяше удоволствие и учениците му го обичаха“ (Унгер-Винкелрейд)
Интересно е, че Щайнер казва горе-долу същото в своята „Автобиография“, но без патриотичния подтекст.
Имам впечатлението, че ако по онова време повече непредубедени индивиди бяха проявили интерес към работническото движение, и ако пролетариатът бе посрещнат с истинско разбиране, то това движение щеше да се развие много по-различно. Но хората бяха оставени да живеят според начина на живот в собствената им класа, а другите – в тяхната. (GA 28)
Във всеки случай, Щайнер открива „една мисия, в работата сред тези кръгове“ (GA 262) и е бил разочарован, когато марксистите започват – най-късно през 1903 г. – да агитират против неговата работа. На 7 октомври 1904 г. нещата стигат до критичната си точка по време на открита дискусия на общото събрание на училището. Рудолф Щайнер представя своите аргументи пред събранието. Той казва, че отношението му към работата му е същото, каквото е било преди пет години, когато за пръв път се присъединява към факултета, и че той оспорва абсолютната валидност на историческия материализъм. Дебатът води до разгорещена словесна битка, която завършва с приемането на резолюция със само седем гласа против, с която му се дава вот на доверие, и която гласи, че той може да продължи да води курсове там. Но интригите продължават и Щайнер се чувства принуден да си подаде оставката, което прави на 15 януари 1905 г., по време на празничната си реч по случай четиринадесетата годишнина на училището.
Пролетариатът очаква новия век с надеждата, че ще доведе до разпада на старото общество, но революцията се извършва в областта на науката, макар и това да остава до голяма степен незабелязано. През 1898 г. Мари Кюри открива радиоактивния елемент радий и го описва изчерпателно през 1902 г. На 14 декември 1900 г. Макс Планк, по време на беседа за Обществото по физика в Берлин, описва идеите, с които се полагат основите на квантовата теория. Ерата на модерната физика, която ще доведе до изследвания на естеството на атомните частици, е започнала.
Насред средната и горната средна класа цари настроение на възбуда. Първите Wandervögel в Щиглиц, от където ще се роди младежкото движение, вече са в ход. Женското движение за право на гласуване, което беше основано в края на XIX в., се разраства. Идеите за промени в начина на живот стават все по-популярни. Шведската педагожка Елен Ки обявява века на детето и поставя началото на движение за реформиране на образованието. В изкуствата импресионизмът е към своя край и от 1907 г. нататък се появяват първите експерименти на експресионизма. Във всички тези движения, включително в движението за мир, цари известно усещане, че нови времена са на път да започнат. Използвайки термин от една от многото индийски традиции, Щайнер по-късно говори за това като за края на „Кали Юга“, тъмните времена.
Рудолф Щайнер преживява прехода на века като призив за духовно пробуждане. „Струваше ми се, че преходът на века трябва да внесе нова духовна светлина за човечеството. Изглеждаше сякаш изключването на духа от човешката мисъл и действия, е стигнало до своята кулминация. Една пълна промяна в човешката еволюция изглежда беше абсолютно необходима“ (GA 28). Когато говори за новата духовна светлина, Щайнер няма предвид някакво сантиментално пробуждане за нещо ново, едно размито движение за по-добър живот, а в същото време да се гледа с презрение назад към миналото. Когато Юлиус Харт издава „Новият бог“ и „Новата общност“, провъзгласявайки появата на една нова култура, Щайнер отговаря:
Деветнадесети век бе свидетел на един изключително продуктивен културен период. Юлиус Харт прекалява като казва, че нашият век е просто един Александрийски век, един век на абстрактна наука зад гърба ни. След което отива още по-надалеч и излага предпоставките, които трябва да положат основите на културата на следващия век, на „новия бог“. (GA 32)
Щайнер не е съгласен със съвета на Мефисто: „Презирай единствено разума и науката.“ Той не желае да замени плодовете на честните изследвания за шепа лозунги, пълни със сантиментализъм, които дори не заслужават названието абстрактни. Той се заема с търсене на индивиди, които да са по-честни от повечето в стремежите си. Отначало той открива такива индивиди в Общество Джордано Бруно, което било основано през 1900 г. под ръководството на Бруно Уилс.
Обществото бе съставено от индивиди, които по стил и намерения бяха пример за онова време, индивиди, които наистина се интересуваха от всичко, от което човек можеше да се интересува тогава. И дори, по донякъде абстрактния начин, който преобладава дори днес, в Общество Джордано Бруно съществуваше и признаване на духа. (GA 258)
Обсъжданията в обществото били широки, от Хекел до Хегел, от психологията на гениите до теорията за наследствеността; някои от членовете на обществото имали решаваща роля за формирането на „Независимия университет“, училище, което е работило за популяризирането на науката.
Като цяло, водещите фигури в Общество Джордано Бруно правят всичко възможно да бъдат отворени към това, което Щайнер е можел да допринесе, макар и това не винаги да е било лесно. Идеите му били различни от тези на останалите членове. Например, той намира постоянното говорене за един единен светоглед или за монизма за болезнено абстрактно и недостатъчно обмислено. Според собствените му свидетелства, известно време Щайнер се е примирявал с генерализациите, след което прави нещо провокативно. Той изнася лекция за тази група от добронамерени хора, в която представя внимателно изградената система на Тома Аквински като един пример на последователен, внимателно изграден монизъм. „Докато изнасях лекцията, те не знаеха дали внезапно съм полудял. Нямаха ни най-малка идея какво да правят с нея. Това бяха най-искрените хора. Само един от тях се изказа и се опита да заглади нещата – поетът Волфганг Кирхбах“ (GA 258). Според него Щайнер просто се бил опитал да покаже, че монистите не били достатъчно силни да оспорят духовната мощ на Католицизма.
Въпреки този, както и други проблеми, едно от най красноречивите описания на Щайнер от онова време излиза изпод перото на един от настоятелите на обществото. Херман Фридман бил адвокат и учен, известен мислител, който по-късно написва материал за морфологията и е бил неизвестен в Германия главно защото е напуснал страната преди Първата световна война. Той си спомня за колегата настоятел Щайнер, който още тогава е започнал „да върви по свой собствен, езотеричен път.“
Сега ще пиша за Щайнер. Уважението ми към неговата личност не се базира на конкретни черти, а на връзката, която съществуваше между различни страни на неговата личност. Ако кажа, например, че е изиграл основна роля в дискусията, това не бива да се тълкува в смисъла, че я е монополизирал. И другите можеха да сторят същото, без човек да трябва да отчита тяхното величие. По отношение на теми, които той не беше повдигнал, Щайнер бе въздържан или мълчеше, но слушаше с цялото си същество, и никой не би могъл да го обвини, че не „участва“ в дискусията. Мисля, че той можеше да чува, вижда, усеща и разбира говорещия човек. Това само по себе си е забележително. Но аз наистина изпитах неговото величие в отношението между неговото почти мистично слушане – мълчанието на участващия мистик, не мълчанието от липса на интерес – отношението между това безмълвно слушане и силата на собствената му реч, как той завърташе и обръщаше темата, драмата на неговата презентация. В това отношение съществуваше динамика, едно невероятно напрежение... Понякога той изговаряше само едно кратко изречение: „Вие заставате на същата позиция като моята, просто още не сте го разбрали.“ И човек напълно му вярваше, това не бяха празни приказки или някаква стратегия, а по-скоро израз на дълбочината, с която той бе изслушал опонента си. (Фридман)
Членовете на обществото са имали положително усещане за Щайнер с неговата искреност и ентусиазъм. Но те не са го разбирали. Той, обаче, не се предава лесно и остава деен в обществото до 1905 г.
Втората група, в която Щайнер е бил активен по това време, се била формирала през 1900 г. около Людвиг Якобовски. Те наричали себе си „Die Kommenden” („Тези, които идват“) и са се събирали всеки четвъртък в кино Нолендорф на Киещрасе. Клубът процъфтява под ръководството на Якобовски. Събранията на втория етаж на киното били разноцветна смесица от поети, архитекти, музиканти, журналисти, руски студенти и светло руси скандинавки. Първо това били приятелите на Якобовски – Клара Виебиг и Анселма Хайне, – за която той пише: „абсолютно съм сигурен, че тя пие лунна светлина от цветовете на лилиите“. После на заден план е тихо слушащият Йоханес Шлаф, който, заедно с Арно Холц, е известен като един от основателите на натурализма. Също така Петер Хиле, загърнат в стар зимен балтон, който вадел от джобовете си парчета смачкана хартия, на които бил нахвърлил стихове и, отчасти импровизирайки, ги рецитирал на глас. Елзе Ласке-Шулер често придружавала Щайнер. Освен това, там били Кате Коловиц, Ханс Физнер, Лулу фон Щраус, Ернст фон Волзоген, етнологът Лео Фробениус, Ханс Освалд, природен историк, и Самюел Лубински, специалист по история на литературата.
Клубът бил едва на три месеца, когато мълвата се разнася и външни хора, любопитни относно тези сбирки на независими художници и писатели, искали да бъдат приети. Младият писател Стефан Цвайг присъствал винаги, когато идвал на посещение от Виена. Той бил отдаден най-вече на старшината на групата, четиридесет и осемгодишния Петер Хиле. Той пише, не съвсем точно, за Щайнер:
По това време (1902 г.) Рудолф Щайнер все още не беше намерил собствения си път – той все още търсеше и се учеше. Понякога ни говореше за теорията на Гьоте за цветовете, придавайки й Фаустов, Парацелзиев характер. Беше стимулиращо да го слуша човек, тъй като той беше дълбоко запознат с широк обхват от теми, в сравнение с нас, които знаехме само за литература. От лекциите му и от някои добри разговори с него аз винаги се прибирах у дома едновременно пълен с ентусиазъм, както и донякъде пренатоварен. (Цвайг)
Само девет месеца след като основава „Die Kommenden” Якобовски най-внезапно умира на 2 декември 1900 г. Бил е само на тридесет и три години. Загубата на близкия му приятел дълбоко засяга Щайнер. На първата годишнина от смъртта му, Щайнер пише на една от приятелките на Якобовски: „Днес съм с натежало сърце. Измина вече година, откакто напуснах болницата, скърбящ, неспособен да мисля трезво. Раната все още не е зараснала“ (GA 39). Щайнер чете погребалното слово за Якобовски. Той също така редактира неговите документи и „наследява“ от него ръководството на „Kommenden”.
В контраст с Общество Джордано Бруно, където дискусиите били по концептуални въпроси и философията на живота, по време на събранията на „Kommenden” е ставало въпрос за художествени представяния, четения на нови стихове и разкази. Модерирането на тези вечери било трудно, тъй като често възниквал естествен сблъсък между различните темпераменти. Веднъж, преди смъртта на Якобовски, макар че той отсъствал тази вечер, нещата тръгват на зле, когато председателят за вечерта обижда Елзе Ласке-Шулер. Това води до размяна на серия писма и накрая „Kommenden” се реформира. Пакостникът, обаче, е изключен.
Един от младите писатели, който намира пътя си до „Kommenden”, бил Ерих Мюхсам, един заклет социалист – той възприемал себе си за революционен поет и обичал да заема противоположната позиция при спорове. В своите „Неполитически спомени“ той пише за периода, когато Щайнер вече бил поел реферирането на сбирките:
Мястото, където духовете се събираха ежеседмично, за да се борят за най-доброто място на Парнас, беше кино Нолендорф на Клейстщрасе. Всеки петък „Kommenden” се събираха там – една рехава асоциация от млади поети и художници. Людвиг Якобовски беше основателят. Когато Маргарете Бютлер ме въведе в този кръг, той вече беше починал. Д-р Рудолф Щайнер реферираше вечерите... Той майсторски направляваше литературната дискусия, предизвикваше остри спорове, дирижирайки сблъсъка между обикновено доста разнородните личности, само за да сложи край на разгорещените дебати с успокоителна проповед.
Това раздразва Мюхсам, който, разбира се, е заел страна и е вярвал, че „чува фалшив подтекст“ в заключителните слова на Щайнер (Мюхсам).
Изключителният фокус върху литературата не е можел да се поддържа. Рудолф Щайнер кани различни членове да изнесат беседи. Ойген Райхел се изказва, например, няколко пъти за Готсхед, а Волфганг Кирхбах и други изглежда също са се изказвали. През октомври 1901 г. Рудолф Щайнер също започва да се изказва. Той изнася серия от беседи за историята на религията, озаглавени „От Буда до Христос“. Следващата година изнася втора серия от беседи – „От Заратустра до Ницше. Историята на човешкото развитие в светлината на техните вярвания, от древния Ориент досега, или Антропософия“ В мемоарите на присъстващите няма записан спомен за тези лекции. Лекциите просто изчезват сред публиката. Това вероятно не е изненадващо, тъй като слушателите на Щайнер били готови само да бъдат вдъхновявани от неговите презентации и да ги включват в литературните си творби. За Щайнер обаче е било важно да направи опит да разпространи своите семена, колкото може по-нашироко – сред работниците, в Общество Джордано Бруно и в рамките на “Kommеnden” – защото единствено чрез тези си опити ще може да започне да разпознава съдбата. Чрез тези екскурзии той задава въпроси на съдбата и съдбата му отговаря.
Мари Щайнер, която по това време все още е Мари фон Сивърс, преживява последната част от активността на Щайнер през зимата на 1902 – 1903 г. По това време тя вече е най-близката сътрудничка на Щайнер и го придружава на вечерните сбирки на “Kommеnden”. Тя била дъщеря на аристократична фамилия, минала през много стриктно образование, и е намирала атмосферата, в която Щайнер се чувствал като у дома си, за доста неприятна.
Това бе литературен кръг, където човек можеше да срещне най-модерната поезия – Kommеnden. Човек се чуди как по дяволите се е озовал там?... Той приличаше на маскиран принц насред гарвани... Защото крилете на тези поети бяха увиснали под тежестта на прахоляка от делничния живот, безспирната берлинска нервност пулсираше в очите им, неестетичната обстановка хвърляше сив плащ върху тях. Така изглеждаха и така четяха творбите си. Долороса и Мария Магдалена бяха любимките. Те бяха странни и потискащи. Приличаше на изкуствено осветен парник. Мъже идваха до масата. Спомням си най-вече уморената им небрежност и вътрешната пустота. (М. Щайнер. Спомени II)
Щайнер съзерцава всичко това с други очи. Само няколко дни преди това той е седял с Хартлебен и другите на „масата на крадците“. Сред „Kommеnden“ той е можел да наблюдава много бездомни души и да получи по-широка представа за живота. Това, което споменава за присъствието си като участник наблюдател сред познатите си във Виена, важи и тук: „Естествено, това не беше едно хладнокръвно, безпристрастно наблюдаване, а изпълнено с топлота и интерес – човек не се отделя от другите нарочно, за да ги наблюдава умишлено; защото той е част от тях – дружелюбен, сърдечен и учтив. Човек стои сред тях и се научава да ги познава, не за да ги наблюдава, а защото това е дарът, който животът му е дал. (GA 258).
Превод: Ати Петрова