Глава 18
РАЗКРИВА СЕ ЕДИН НОВ СВЯТ
През 1896 г. Рудолф Щайнер официално слага край на работата си в архива Гьоте-Шилер и работата си върху последните два тома на изданието на Кюрхнер „Гьотевите научни трудове“. Кариерата му на изследовател на Гьоте приключва и през зимата на 1896 – 1897 г. той я обобщава в книгата „Светогледът на Гьоте.“ Това също е краят и на академичната му кариера. Вероятно не по-късно от 1896 г. той вече се е отказал от намерението си да търси работа в университета. Животът му напълно се променя.
В своята „Автобиография“ Щайнер разказва как към края на престоя му във Ваймар душевният му живот претърпява дълбока трансформация. Без намесата на каквито и да било външни влияния, чак на тридесет и шестгодишна възраст, в Щайнер се пробужда способността да наблюдава съвсем точно сетивния свят. Преди това му е било много трудно да улавя доловимите със сетивата детайли. „Винаги с лекота успявах да разбера по-общите научни връзки, които трябва да бъдат разбрани по един чисто духовен начин. Струваше ми неимоверни усилия обаче да наблюдавам прецизно материалните предмети и най-вече да ги запаметявам. Това изцяло се промени. В мен се пробуди една нова способност да се съсредоточавам в сетивно доловимите явления“ (GA 28).
За Щайнер е било особено важно да се пробуди за сетивния свят наистина по-късно от останалите хора. В предшестващия това пробуждане период той успява да развие идейното преживяване на духовния свят по много по-чист начин, отколкото е обичайно; с настъпилото пробуждане за него става възможно да схваща сетивния свят, без той да бъде замъглен от лична субективност. „По-голямата прецизност и по-задълбоченото проникване в сетивното наблюдение откри за мен вратата към един напълно нов свят“ (GA 28). „Скоро открих, че този начин на наблюдаване на света фактически води към духовния свят. Като наблюдава физическия свят по този начин, човек напълно се отделя от себе си, а това на свой ред му позволява да се върне към духовния свят с допълнителни способности за духовно наблюдение“ (GA 28).
Ясно е, че пробуждането на съзнанието за сетивно осезаемия свят е вътрешен душевен процес. Способността на душата да преживява сега встъпва в света на сетивата – подробностите на външния свят, които са били пренебрегвани, сега биват изпитани в тяхната вещественост; езикът им става вътрешно доловим. Звуците, цветовете, думите и формите започват да говорят на един дълбок език. Фактът, че усещащият със сетивата си човек е също така и част от цялото човешко същество, че човек участва в живота на света чрез сетивата си, се превръща в реално преживяване. Сетивният свят престава да бъде просто нещо извън индивида – той се разкрива като част от човешката цялост. Връзката между идейния свят и сетивния свят придобива ново качествено усещане. Идейният свят става по-богат, а този на сетивата – по-дълбок и по-значим. Когато говорим за идея и възприятие, ударението пада върху думата и.
На практика е невъзможно да споделим с друг човек това, което изпитваме, когато се потапяме в света на сетивните възприятия, защото словото веднага ни насочва към мисли. Думите обикновено изразяват понятия. Човек всъщност може само да каже: Погледни тук, или погледни там. И така, Щайнер пише в своята „Автобиография“: „За мен това проникновение бе едно кристално ясно, душевно преживяване. Но ми беше изключително трудно да го изразя“ (GA 28). Отначало Щайнер се упражнява в чисто наблюдение. Той разказва: „Например, веднъж имах възможността всяка вечер да гледам една и съща пиеса, която театралната трупа представи петдесет пъти в града, където живеех. Всяка вечер отивах на представлението и се оставях на въздействието на неговата магия, и открих, че макар и петдесетото посещение може би да беше вече скучно, петдесет и първото не беше“ (GA 279). При такова чисто преживяване нюансите – в този случай несъвършенствата – ставали все по-ясни.
В някои от статиите на Щайнер намираме и други примери за този стремеж към точни наблюдения. Той нахвърля една кратка статия за театрално списание, под заглавието „Кое е незначително?“, в която описва как всеки привидно незначителен жест или изражение може или да допринесе към представлението, или да го направи по-слабо (GA 29). В един етюд със заглавието „За актьорството“ той се опитва да покаже как личните наблюдения, непрекъснатото изучаване на живота, може да доведе до едно лично – а не механично – изпълнение (GA 29). В „Относно ораторското изкуство“ той се опитва да разкрие тайните на изкуството на рецитирането (GA 29). Тези, както и други писания, показват усилията му да привлече вниманието на читателя към това, което не може да бъде изказано, и да ги насочи към наблюдението. Можем също така да разглеждаме тези писания като свидетелства за собственото само-образоване на Щайнер.
Тази трансформация на душата получава своя естествен израз също така в „Светогледът на Гьоте“, последната книга, която Щайнер написва във Ваймар. Не я откриваме в някакъв вид промяна в идейния подход. Щайнер винаги е отделял значително място на идеята за възприемаемия свят. Но именно по това време това, което по-рано е било идея, сега се превръща в „силно душевно преживяване“ (GA 28).
Щайнер описва този нов вид разбиране като такова, при което по-ранното идейно преживяване сега се превръща в преживяване, в което участва цялото човешко същество. „Моята ‚Философия на свободата‘ се роди от преживяването на идеите, които съставляват духовната действителност. Преживяното от цялото човешко същество съдържа духовния свят по един много по-веществен начин, от този на идейното преживяване“ (GA 28).
За щастие, в „Светогледът на Гьоте“, Щайнер ни помага да открием как качеството на преживяването се променя и се превръща в преживяване, при което цялото човешко същество участва. Там той го описва по един съвсем ясно разбираем начин:
Дори и в най-простата оценка за едно нещо или едно събитие от външния свят, можем да намерим, вътрешно свързани едно с друго, едно душевно преживяване и едно външно възприятие. Когато казвам, че едно тяло е ударило друго тяло, аз вече съм изнесъл едно вътрешно преживяване във външния свят. Аз виждам едно тяло в движение; то удря друго тяло; в следствие от това, второто тяло също е приведено в движение. Съдържанието на възприятието не може да ми каже нищо повече от това. Но аз не съм удовлетворен от това. Защото имам усещането, че в това явление се съдържа нещо повече от това, което получавам просто от възприятието. Аз започвам да търся някое вътрешно преживяване, което да поясни възприятието ми. Знам, че самият аз мога да задвижа едно тяло, ако приложа към него сила, като го ударя. Аз прилагам този опит към явлението и казвам, че едно тяло удря другото. (GA 6)*
Човешкият опит не се ограничава, разбира се, до подобни примитивни преживявания като сила и сблъсък. Тези телесни преживявания са „съвсем повърхностни и незначителни“ (GA 6). Те принадлежат към общия опит на всички хора и са сходни за всеки човек. Преживяванията на индивидите при срещата им със света са най-различни. Ние изпитваме растението, което пониква и разцъфва, напрежението в тялото на ловуващо животно и най-вече многообразните различия между сродните ни човешки същества. Освен това, навсякъде изпитваме общо взето като цялостни човешки същества това, което става в другите хора. Просто трябва да обърнем внимание на това, което се случва вътре в нас, когато се потопим в това чрез гледане, слушане и споделяне преживяното от друг човек, когато сме напълно отворени за света, който ни заобикаля. Забелязваме, че светът говори вътре в нас, че явленията се разкриват чрез нас.
Рудолф Щайнер е разбирал и Гьоте в същия смисъл. Той пише: „Да знае истината за Гьоте, означава да живее в истината. А да се живеем в истината, означава просто да наблюдаваме, когато гледаме всяко отделно нещо какво вътрешно преживяване имаме, заставайки пред това нещо“ (GA 6). По този начин сетивното се проявява в одушевеното физическо човешко същество, тъй като всеки от нас всъщност живее потопен в този свят. Индивидът бива изграден и отхранен от света и е неразделна част от вселената, а не просто наблюдател. Човекът е един микрокосмос, способен да споделя преживяванията на макрокосмоса в различни степени.
Например, ако един индивид слуша как друг човек говори за неговите или нейните идеи и ги пресъздаде в рамките на собствените си концептуални способности, човек остава в рамките на собствения си свят. Но ако индивидът активно преживее другия човек с цялото си същество и остави неговия или нейния глас, с неговия ритъм и мелодия, да му въздейства, тогава другият човек е изпитан като едно въплътено, доловимо със сетивата същество, и ще може да усети как другият обхваща тялото си със силите на своята душа. Това, което е доловимо със сетивата, се превръща в пряко проявление на душевно-духовната същност на другото човешко същество. Щайнер описва това в някои от лекциите си на тема образование:
Когато се научим да слушаме гласа на детето, независимо дали е хармоничен и приятен, или груб и дисхармоничен, с разбирането, че това е свързано с движението на белите дробове и с кръвообращението – движения, които вибрират вътрешно в целия човек чак до върховете на пръстите му – ние разбираме, че този говор изразява нещо, изпълнено с душевни качества. И сега се появява нещо като „висше същество“, намерило израз в образа на връзката на речта с физическите процеси на кръвообращението и дишането. (GA 310)
Всичко, което може да се възприеме със сетивата, се разкрива като пряко изражение на това, което всъщност е духовно. Като знаем това, става ясно какво трябва да се направи и как можем да помогнем.
Още през 1887 г. Щайнер говори за „осъзнаване на идеята в реалността” като за истинското общение между хората. Към 1897 г. това прозрение узрява до лично преживяване и Щайнер насочва вниманието си към историческото развитие на философските схващания, които отричат разкриването на духовното в това, което се възприема със сетивата, и които омаловажават сетивния свят до обикновена илюзия. Той счита Платон за главен поддръжник на този начин на мислене – един начин на мислене, базиращ се на недоверие към сетивния свят, и който продължава да съществува и до ден днешен. В „Светогледът на Гьоте“ има обширни пасажи относно Светогледът на Платон и последствията от платоническия светоглед. В тези изложения откриваме един разгорещен Рудолф Щайнер, готов за битка. Той заема твърда позиция против Платонизма и всичко, което произтича от него. Този нов пламенен глас също е симптом на душевната трансформация, за която Щайнер говори.
Той пише следното за Платоническия светоглед: „Платоническото гледище разкъсва картината за световната цялост на две части – на една мисловна картина за един привиден свят и на един свят от идеи, към който единствено се счита, че може да принадлежи истинската вечна действителност.“ Въпреки че фактически светът се разкрива пред човека под формата на понятие и възприятие, и че човек се сдобива със знание за света и по двата пътя, Платон отрича истината на сетивните възприятия, понеже те постоянно се променяли. Те не били „вечни“. И така, възниква въпросът за връзката между вечния свят на идеите и светът на привидното, принадлежащ на сетивата.
[Платон] задава на Западния свят една напълно излишна загадка. От векове насам безкрайно количество мъдрост бе насочено към въпроса: Какво е отношението на идеите, които се проявяват вътре в човека, към нещата, които възприемаме във външния свят? Голяма част от същността на всички платонически философии се състои от опити да се реши този въпрос, който всъщност не съществува. Тези замислени мислители постоянно пропускат това, на което здравият разум ни учи във всеки един миг – че езикът на възприятията и този на мисленето се комбинират, за да разкрият пред нас пълната действителност. Вместо да насочат вниманието си към начина, по който природата говори на човека, те създават изкуствени понятия за връзката между света на идеите и преживяното. И за да бъде съвсем парализирано виждането за тази връзка, Платонизмът бе съчетан с Християнството. Това религиозно гледище, с вярата му в живота след смъртта и отхвърлянето на сетивния свят, е просто популярна форма на Платонизъм. (GA 6, 1-во издание).
Концепцията на Аристотел е била за Щайнер, по това време, противоположният образ на нездравословния Платонизъм. Аристотел е бил истински учен, който се е доверявал на своите наблюдения и е изучавал многообразните детайли на външните прояви. Той не си е представял една идеална република, управлявана от философи, а си е задавал въпроса как функционира реалният гръцки полис.
Той е виждал природата като едно единно същество, което се е състояло от идеи, както и от това, което е било доловимо със сетивата. Идеите могат да имат независимо съществуване единствено в сферата на човешкото съзнание. Но в света на независимото те не притежават реалност. Само душата може да ги разграничи от възприемаемите неща, заедно с които те образуват това, което е реално. Ако Западната философия беше се свързала с един правилно разбран Аристотелизъм, тя щеше да бъде предпазена от погрешните криволичещи пътища, които е следвала вместо това. (GA 6, 1-во изд.)
По този начин, със силни, но прости щрихи, Щайнер обрисува картината на развитието на Западната мисъл. Той е пристрастен изцяло. Накрая започва да говори за философа Имануел Кант, който, чрез внимателния си аскетичен подход към живота, успява да остане настрана не само от каквато и да било възможна авантюра, но също и от това да трябва да се вглежда прекалено отблизо в света, и който прекарва целия си живот на едно място, изучавайки света чрез книгите.
В Кант, Платонизмът доведе до появата на гнила ябълка. Платон се отвръща от света на възприятията и съсредоточава вниманието си върху света на вечните идеи, защото според него сетивният свят изглежда не е способен да изрази истинската същност на нещата. Кант обаче отрича, че идеите са способни да ни дадат представа за същината на света, ако единственото, което остава, са качествата вечност и необходимост.... Кант е доволен, когато може да потвърди само тези качества на идеите. Няма вече нужда те да изразяват същинската природа на света. (GA 6, 1-во изд.)
В по-късни издания Щайнер редактира и смекчава тези пасажи. За нас тук представляват те биографична стойност. Енергичността на тези изказвания ни подсказва кое е било важно за Щайнер по онова време. Първо, една подходяща оценка за стойността на възприятието – на целия възприемаем свят – който се изразява толкова ясно пред наблюдаващия индивид. Тук той хвали Гьоте, който „усеща себе си тясно свързан с природата. Той вижда себе си като жива част от природата. Той вижда това, което се заражда в духа му, като нещо създадено от природата“ (GA 6). Щайнер изтъква Гьоте като художник, който живее като практичен, активен в света човек, който дава израз на този свят чрез творчеството си. Второ, а това е било особено важно за Щайнер, този свят е една обединена цялост, която ни говори както чрез идеите, така и чрез възприятията. Така че Гьотевото разбиране за нещата не е описано като абстрактно, нито като отражение или логическо разсъждаване. То не е чисто идейна дейност, а по-скоро една активна среща със света, при която опитът постоянно бива разширяван и задълбочаван. Като градинар- ботаник в пътуванията му и работата му на геолог, както и чрез рисуване и провеждане на експерименти, Гьоте активно открива света. „Той е трябвало да потопи духа си в преживяното, за да може да стигне до идеите. За него взаимността на идеите и възприятията е било един вид духовно дишане“ пише Рудолф Щайнер, а после цитира Гьоте: „Движението на махалото властва над времето. Взаимните движения на идеята и на опита господстват над света на морала и науката“ (GA 6).
От гледна точка на биографията му, описанието на Щайнер на тази страна на работата на Гьоте има и друг аспект. Досега Щайнер е бил учен. Като такъв той без съмнение е бил активен и продуктивен, но финансово зависим – първо от стипендии, след това като частен учител на децата Шпехт и накрая като служител на архива на Гьоте и Шилер. Сега той усеща силен порив да бъде независим. Времето му във Ваймар приключва, когато той решава да стане издател и редактор на берлинския „Журнал за литература“. Това е предприемаческа крачка. Сега ще разчита на себе си. Тази крачка е още един симптом на неговото променящо се отношение към света.
Новото отношение към света, което се проявява вътрешно в откриването му на сетивния свят, се корени в една дълбока трансформация на цялото му същество. Щайнер обобщава тази промяна в своята „Автобиография“.
Усещах как една страна от идейния елемент на вътрешния ми живот започва да отстъпва и бива заменена от един волеви елемент. Това можеше да се случи само когато волята се въздържи от всякакви субективни импулси по отношение на развитието на познанието. Волята нарастваше право пропорционално с намаляването на идейния елемент. Волята превзе също така и духовното познание, което по-рано беше съпровождано почти изцяло от идейния елемент. (GA 28)
Тази нова ориентация, която бе трансформирала цялото същество на Щайнер, се случва на няколко нива. В познанието идейните прозрения престават да бъдат основни, макар и предизвикателството да се формират идеи да продължава да заема централно място в по-нататъшната му работа, защото постигнатото знание трябва да бъде формулирано под формата на идеи. Обаче формирането на идеи и прозрения е задача на артистично активната воля. Тази воля получава своя израз в различните форми на ежедневната медитативна практика, чрез която идеите получават нова форма съответно техният състав и жест, и биват преосмислени в рамките на разнообразните им контексти. В Глава 22 на своята „Автобиография“, в която той описва трансформацията на душата си, Щайнер също за пръв път пише обстойно за своята вътрешна медитативна дейност.
Работата от подобно естество напредва бавно. Волята се пробужда и узрява по един органичен начин – нов слой се наслагва с всяка измината година. Това волево качество не е нещо, което се изчерпва с някое внезапно външно действие. Стъпка по стъпка, тя позволява да се появи един нов индивид – познанието посредством волята е само-познание, само-трансформация. Щайнер пише за това в своята „Автобиография“. „Също така мислех: Целият свят, с изключение на човека, е мистерия – истинската „световна мистерия“. А човешките същества – самите те са отговорът. Следователно, бих могъл да си помисля: Човешкото същество може във всеки един момент да говори за тази вселенска мистерия, но никога не може да каже по-голяма част от отговора, от тази, която е научил за себе си като човешко същество“ (GA 28).
На практика узряването на волята се проявява по друг начин. Който прочете кореспонденцията на Щайнер с Йозеф Кюршнер, сигурно ще намери за смущаваща неспособността на Щайнер да спазва срокове, както и начина, по който постоянно се опитва да успокои нещастния си редактор с обещания, които после не спазва. Към 1892 г. Кюршнер съвсем се е предал и пише на Щайнер: „Изминаха вече две години, откакто получих първата телеграма от Вас в отговор на моето писмо: ‚Ръкописът ще бъде при вас в събота.‘ Оттогава изминаха осемдесет и седем седмици и аз получих около четири такива телеграми, но все още на съм видял нито една страница от последния том с научните трудове на Гьоте“ (GA 39).
През Ваймарския период Щайнер е приличал на много от познатите си, на „Австрийски безделник“ (Хофман). Сега, в ранната пролет на 1897 г., той приключва с всичките си ангажименти. С това той слага край на още една глава от живота си. После решава да поеме „Журнала за литература“, вестник, който е трябвало да бъде готов и изпращан на абонатите ежеседмично. Той изгражда едно външно скеле, което да подкрепи тренирането на волята. Най-късно до 1900 г. освен навременното публикуване на „Журнала“, виждаме Щайнер да спазва всичките си срокове и задължения и да се справя с огромно количество работа.
Има и трети аспект. Рудолф Щайнер го споменава в своята „Автобиография“ в началото на Глава 53. „Трябва да завърша тази втора глава в живота си с трансформацията, (която описах), в душевния ми живот. Съдбата ми пое в съвсем нова посока“ (GА 28). Щайнер пише, че до около 1896 г. работата, която е вършел в архива на Гьоте и с обучението на момчетата Шпехт, възниквала от „прозренията на собствената ми душа“. Външните очаквания, свързани с работата му, никога не били в конфликт със собствените му вътрешни намерения. След 1897 г. Щайнер насочва вниманието си към един съвсем нов спектър от предизвикателства. Като редактор на „Журнала“ той е трябвало да се съобразява, поне донякъде, с вкуса и очакванията на абонатите. Също така е трябвало да изпълнява желанията на „Свободното литературно общество“ и, в началото на 1899 г., да изпълни очакванията на „Работническото образователно училище“. По-късно той ще се присъедини към „Die Kommenden” (Идващите), Обществото Джордано Бруно и „Независимия университет“, основан от членове на това общество и от теософите. Във всеки от тези случаи, през периода след трансформацията на душата, Щайнер си е позволил да бъде направляван от задачите, които са се появявали насреща му. Това довело до един напълно различен стил на живот – той е трябвало да се занимава директно с потока на културното развитие, в който е живеел. „Такова беше състоянието на душевния ми живот; и аз намерих за необходимо да внеса една съвсем нова нотка във външната си дейност. Вече не беше възможно да поддържам толкова тясна връзка между факторите, които определяха външната ми съдба и насоките, които възникваха вътрешно от преживяването ми на духовния свят“ (GA 28).
Щайнер много ясно илюстрира тази промяна. „Така че имах читатели на „Прегледа“, чиито културни нужди аз трябваше да разбирам. А членовете на Независимото литературно общество очакваха нещо много конкретно – точно това, което винаги им бе предлагано. Във всеки случай, те въобще не са очаквали този вид неща, които можех да им предложа от най-съкровената си същност“ (GA 28).
Освободената воля поема истински земни задачи. Тя не следва маниакално своите собствени цели. Истинската воля не потъва в мисионерска страст. Тя се вслушва в света, слуша гласа на съдбата и се научава да се справя със задачите, които светът й поднася. Това качество на волята се нуждае от известна гъвкавост и не може да попада в капана на упоритата ригидност на бруталния идеалист. Волята, която се остави да бъде водена от съдбата, може да развие собствена целенасоченост, защото задачите никога не са строго определени. Но тази воля винаги работи с наличните хора. Тя не се оплаква, че нямало по-добри, по-перфектни, по-проницателни колеги, с които да работи. Това би било загуба на време. Водена от идеята за морално въображение, тя намира смисъл в това да помага да излязат на повърхността скритите плодове от тези срещи. И така, „душевната промяна“ в Рудолф Щайнер през тридесет и шестата му година води до повратна точка в съдбата.
Тази промяна не се появява внезапно. Тя започва през 1897 г. Едва в хода на следващите години Щайнер си дава сметка, че срещите, довели до тази повратна точка, са имали определено значение. В своята „Автобиография“ той признава лицата, които са го приближили към уникалната му задача, и през 1924 г. пише: „Имах подобни преживявания с много от хората в този кръг и осъзнах, че срещата ми с тях е била част от моята съдба или карма (GA 28).
По този начин Рудолф Щайнер споменава във връзка с повратната точка и времето си във Ваймар, през което той бил „следвал съвременните събития“ като външен наблюдател (GA 185). Сега той иска да се потопи в този поток. Тук той започва да среща препятствията и противоречията в живота. Преместването от идиличния Ваймар в Берлин е симптоматично. Щайнер навлиза в един нов свят. Едва сега истинският диалог със света такъв, какъвто е, започва. През 1900 г. Щайнер отбелязва, че през 1897 г., навлизайки в берлинския живот, той вече не е „млад, но [е] все още неопитен“ (GA 39).
По време на договарянето, което довежда до това Щайнер да стане редактор на „Прегледа“, неговият приемник Ото Нойман-Хофер бил поискал Ото Ерих Хартлебен да се присъедини към Щайнер като съредактор. Щайнер и Хартлебен били приятели от известно време. Те се запознали по време на едно от честванията на Гьоте във Ваймар и Хартлебен помогнал на Щайнер да издаде един молитвеник на Гьоте. Като дава името си на авторитетното, но финансово затруднено списание „Преглед“, Хартлебен, който по това време е част от литературния авангард, е трябвало да осигури бъдещия му успех. Лично за Рудолф Щайнер, сътрудничеството с Хартлебен му помага да се запознае отблизо с кръга от млади художници и писатели, живеещи в германската столица, и е било въведение във вълнуващия вихър от онези години. И това е било „факт от съдбата или кармата“ (GA 28).
* * *
* Именно този пасаж пояснява промяната в мисленето на Щайнер. Този параграф принадлежи в началото на днешната Глава 3 на „Интуитивното мислене като път към духа“, където Щайнер започва с примера как една билярдна топка прехвърля движението си на друга и после казва, че от това наблюдение не може да се предвиди движението на топката, която е ударена. После продължава: „Но ситуацията се променя, ако аз започна да мисля за съдържанието на моето наблюдение. Целта на мисленето ми е да си създам понятия за процеса, който наблюдавам. Аз свързвам понятието за една еластична сфера с някои други понятия от механиката и взимам предвид особените обстоятелства, които преобладават в дадения случай.“ (GA 4) Щайнер изброява ред понятия: сфера, еластичност, движение, удар, скорост и т.н., които трябва да бъдат свързани едно с друго. Така се изгражда една мисловна структура. После, през 1897 г., той просто казва: „Аз търся вътрешното преживяване, което да ми обясни възприятието.“ Не се говори за дълго наблюдение и изграждане на понятия и свързването на понятията едно с друго.
Превод: Ати Петрова