Документ 9
Зигфрид Пикерт
От лекция на 13.10.1976 г.
Следният разказ е взет от магнетофонен запис на лекцията на Пикерт, по време на конференция за лечебна педагогика в Дорнах. Текстът бе редактиран стилистично от Зигфрид Пикерт за настоящата документация.
Е. Зелманс
Сега хората с право питат – особено онези, които не са нейни съвременници – какво е било да работиш с Ита Вегман всеки ден?
Ако се опитаме да опишем тази личност, как са я възприемали, със сигурност е невъзможно да се обрисува една проста цялостна картина. Бихме могли да опишем хубаво нейното същество като “доброта и искряща жизненост”. Но макар и човек да изпитваше тези нейни две качества при най-различни обстоятелства, еднакво вярно е, че що се отнася до всекидневните работи, тя имаше много строги изисквания. Тя не притежаваше удобна приветливост, нито пък някакъв трогателен подход – както изискваше максимума от себе си, така го изискваше и от хората, които работеха в нейното обкръжение.
Но позволете ми да опиша още няколко външни впечатления – първото ми външно впечатление. По онова време, след пожара в Гьотеанума, Щтрохшейн работеше тук на обекта през 1923 г. като пазач. Аз не бях дежурен, а се отбих при приятеля си Щтрохшейн на неговия пост. Внезапно той каза: “Познаваш ли това младо момиче – това е д-р Вегман!” По онова време аз не я познавах. Видях един човек, на 47 години по това време, който бързаше в посока към Терапевтичния институт с лека, но не въздушна стъпка. Това бе първото ми впечатление: младо момиче!
По-късно имах късмета – нуждаех се от възстановяване и следователно бях на разположение – да мога лично да направя някои услуги за д-р Вегман, по времето когато тя се възстановяваше в Швейцария в Кантон Валис, след сериозно боледуване през 1934 г. И макар и аз да бях малко изтощен, беше ми позволено при нужда да бъда неин шофьор – нещо, което правех с огромно удоволствие защото, разбира се, беше много интересно преживяване. Има една случка, например, за която мога да разкажа: естествено, внимавах да шофирам разумно и внимателно. Но често тя не беше доволна от скоростта ми: "Защо не караш малко по-бързо. За какво друго са колите!”
Така веднъж пътувахме от Тичино до Милано. Помня го, защото посетихме много места с произведения на изкуството – с група хора и Ита Вегман. Накрая пристигнахме в една църква пълна от горе до долу с изкуство, върху всяка повърхност, с картини от Стария и Новия завет. Предложиха ни много подробен тур с екскурзовод – една възрастна жена, която наистина имаше вътрешна връзка с този свят от образи, ни разведе през тях – а ние, хората, които придружавахме Ита Вегман, вече се чувствахме пренаситени, още преди Старият завет да бъде завършен, така че седнахме тихо на църковните пейки. Но Ита Вегман неуморно довърши целия тур, от уважение към този човек, който положи толкова усилия да опише всичко, което се намираше там.
Тя наистина умееше да долавя характера на другите хора. И дори да не беше брилянтен оратор и да нямаше интерес да изнася прекрасни лекции, тя умееше да говори с хората по такъв начин, че думите й проникваха до самата им сърцевина и никога не се губеха, никога не се забравяха.
Друго събитие: Ита Вегман посещава дом за лечебна педагогика. Тя ставаше много рано, искаше да е сигурна, че ще я събудят; това беше един от навиците ѝ, от който околните понякога се оплакваха, че тя следи непременно будилникът ѝ да я събуди. В седем часа сутринта тя вече работеше с медицинските сестри в клиниката. Така че тя минаваше през института много рано сутрин, докато повечето от останалите хора все още спяха спокойно, както вероятно и трябва. Тя влизаше от една стая в друга, за да види какво става там. А после стигаше до кухнята. Там срещнала човек, който вече усилено работел по своите задачи. В този ранен час тя поговорила накратко с този човек, но така, че той запазил ентусиазма си за упоритата си работа през много години и десетилетия, в памет на начина, по който Ита Вегман се обърнала към него тогава.
Подобни спонтанни реакции биха накарали човек да си помисли: това не е ли по-скоро наивитет? Но наивността е всъщност нещо прекрасно, свързано с малките деца, с нещата, които влияят на физическия ни живот още от преди раждането.
После, пак по време на посещението във Валис, имаше още една картина на подобна спонтанна реакция. По време на една разходка видяхме красива градина, пълна с цъфнали планински цветя – една великолепна картина; а Ита Вегман бе тъй развълнувана от тази гледка, че влезе направо в добре оградената градина и описа великолепието на цветята с толкова живи слова, че собственичката на къщата я чу и дойде – отначало с известна изненада, но след това толкова трогната от спонтанната радост от това, което природата е създала в нейната градина, че изрази весела благодарност за посещението.
Важен въпрос, който понякога се задава и от тези, които сега са тук: какво е да се занимаваш с толкова сериозни и възвишени задачи? Имаше ли време и за малко забавление? Е, нека да кажа за една вечер, която прекарахме една вечер тук с участието на Зонненхоф и Савиньи – Ита Вегман щеше много да се зарадва, че сред нас може да съществува такова веселие, толкова жива атмосфера. Чувството за хумор бе качество, което тя притежаваше. То беше пряка част от нейните сериозни езотерични занимания, точно както казваше Рудолф Щайнер – че хуморът е необходим на езотериката, за да балансира дълбоката, тежка сериозност, която се прилага в областта на езотериката.„
Всички, които са имали преживявания с Ита Вегман, помнят златния й смях, който можеше да се чуе при всякакъв вид ситуации. Например, можеше да забележи група деца на около четири или пет години да си играят и изведнъж да се разсмее със златния си смях: “Я виж, той е същият като Дядо”, (който й е създавал много трудности със своя инат), можеше да отбележи относно държанието на племенника си към другите. Така тя успяваше да открие смешното в една такава случка, а това със сигурност й помагаше да се справя по-лесно с ината на възрастните хора.
Има много примери за това как Ита Вегман умееше да дава ефективна утеха в трудни житейски ситуации. Млади родители, които бяха загубили първото си дете след седем дни, на които тя говореше утешителни думи, уверявайки ги, че догодина ще им се роди здраво дете (това наистина се случи и тя стана кръстница на детето). Тя умееше да освети такива и други болезнени ситуации със златната сила на словото и сърцето.
И тогава също имаше и проблеми между хората и в живота – казвам „и тогава”, защото подозирам, че днес положението като цяло не е много по-различно. Тя полагаше много усилия да се намесва, с желанието да внася ред и да помага, като разговаряше с групи от хора, с отделни хора, с умението си да обрисува другия човек, предполагаемия нарушител: "Опитайте се да си представите своя ближен". Тя умееше да дава много добри съвети в това отношение или просто казваше – когато някой се оплакваше от друг: “Този човек явно има нужда от много любов!” Много просто изречение, но изречено с всичката мощ на едно добро и мъдро сърце.
А имаше много, много неща, които имаха подобен ефект върху хората. Имаше един израз, който често я чувахме да казва. Начинът, по който говореше, притежаваше особен тон, нещо между немски и холандски, и английски, но това, което искаше да каже, винаги беше ясно разбираемо, въпреки този изтънчен, смесен тон. Често казваше, когато нещата ставаха неспокойни и хората се вълнуваха (подчертавам: по онова време, не знам какво е положението днес) от някакви дребни, нелепи неща: "Знаете ли, по принцип смятам, че всичко това е изключително глупаво!” И начинът, по който тя го казваше, разсейваше много черни и надвиснали облаци и слънцето отново започваше да грее сред хората, които я заобикаляха.
Ако се замисля за способността й да предлага ефективна утеха, това също е нещо, към което Рудолф Щайнер насочваше вниманието ни по време на курса по лечебна педагогика. Струва ми се, че подобна способност да се дава ефективна утеха, също съществува под различна форма в това, което бе развито като ритмичен масаж. Това е ефективна, утешаваща помощ, стигаща чак до физическото ниво. Прилагането на курса по лечебна педагогика означава да оказваме практическа помощ по духовен начин в ситуации от ежедневието. Това дължим на нея, а то после можеше да бъде прилагано по различни начини от нейните приятели. Именно така тя стимулираше нещата, които днес са част от нашата работа. За мен е невъзможно тук да ги изброя всичките. Моля да ми простите, ако не мога сега, тази вечер, директно да изредя неща, които наистина са от значение. Всички знаем какво се появи в областта на художествената терапия с живописта, например, и с дърворезбата, която я интересуваше много в нашия хамбомски контекст, с лирата и музиката и – и с всички други неща, които днес приемаме за даденост като лечебна практика в широкото поле на нашата лечебно-педагогическа работа. То е свързано по най-различни начини с онова, което бе материализирано от тази велика личност чрез връзката ѝ с Рудолф Щайнер.
Само още един пример за това, което засия там в своето начало, и как тя поемаше инициатива: чрез специални връзки, на един от нас бе представена възможност (това бе през 1920-те) да изнесе лекция в женския затвор – много впечатляващо бе да можеш да говориш пред тези жени, които имаха дълги присъди, много от тях доживотни – да можеш да им говориш за майката и детето и за навлизането в земното битие от времето преди раждането, и за всички неща, за които постепенно може да се говори в подобна ситуация. Една жена се разплака горчиво и след това все пак й бе дадена възможност да продължи разговора в килията си. Тя имаше изключително трудна, трагична съдба. Една майка, която бе удавила собственото си дете по най-ужасен начин в бъчва с дъждовна вода. Тя седеше и каза: “Знаете ли, детето ми ме посещава тук, но не е сърдито.” Разказах на Ита Вегман за това и тя бе тъй развълнувана, че каза: “Трябва да продължиш с това, не бива да остане само еднократен опит.” Веднага след това бях поканен да говоря за социалните аспекти на лечебно-педагогическата работа по време на коледното събитие през 1928 г. тук, в голямата зала, във връзка със социалния импулс, дошъл от този женски затвор, а също и във връзка с нашия приятел Луис Вербек, който по това време вече беше починал и който се бе опитал да развие цялото си състрадателно същество в тази посока. Е, нещата, които възникнаха за кратко по това време, останаха недовършени. Толкова много бяха нуждите в областта на това, което бяхме започнали в по-тясната, конкретно лечебно-педагогическа рамка, че по онова време нямахме възможност да продължим да ги развиваме. Това остана като ярък спомен. А днес, в нашето антропософско движение, подобна социална дейност все пак се развива по съвсем различен начин. И ми се струва, че трябва да придобием усет за това, което се случва там, в дълбините, което е все още в зародишна форма, което чака да бъде поето тук или там от този или онзи човек, и в това отношение все още има огромни задачи, които трябва да бъдат предприети във връзка с импулса на съдбата на живота на Ита Вегман.
Все пак трябва да кажа нещо за значението на специалната терапевтична медицинска работа на Ита Вегман, за връзката й с многото хора, които се присъединяваха към нея, за връзката й с антропософията. Наистина искам да кажа само едно нещо, да го кажа съвсем ясно: цялата работа на Ита Вегман е била предприета с цел да се увеличи, да се укрепи силата на антропософията, самата тя да се постави на разположение на мисията на Рудолф Щайнер за човечеството да въведе антропософията в света, не само по общ начин, но и във всеки конкретен случай, и по-специално идеите за кармата и прераждането да навлязат в човешката цивилизация. И не само в индивидуален смисъл, а както е изложено в основните лекции на Коледната конференция – "Световната история в светлината на антропософията" – световната история от антропософска гледна точка, представяща пътя на човешките индивиди през историята и как историята се създава чрез действията на индивидите. Можем да открием, че този мотив се повтаря в много лекции за кармата от 1924 г. – начинът, по който се създава историята, и как историята трябва да се разбира от гледна точка на кармата на човешките същества; начинът, по който потоците се борят един с друг. Борбата на Аристотел, Александър с арабизма като събитие от световноисторическо значение – това е контекстът, в който трябва да мислим за безпрецедентната отдаденост на Ита Вегман. В това отношение наистина може да се каже, че в нея е живял мощен огън, който безкомпромисно се е поставил в служба на всичко, което Рудолф Щайнер е донесъл на човешките същества като послание на Михаил.
И така, скъпи приятели, позволете ми да завърша тези недостатъчни бележки, недостатъчни по отношение на това, което би трябвало да се появи като разбиране в душите на всички нас, принадлежащи на антропософското движение. Но позволете ми да приключа. Бих искал да завърша усилията си да представя Ита Вегман пред вас като модел за защита на инициативата в лечебната педагогика, с едно изказване на Рудолф Щайнер, което насочва вниманието ни към Михаил. Този стих ни беше предаден от Мари Щайнер и съм дълбоко убеден, че в него живее и най-съкровеният импулс в живота на Ита Вегман:
Победоносен дух,
възпламени слабостта
в колебаещите се души.
Изгори копнежа на егото за себе си,
разпали състрадание,
за да може безкористността –
жизненият поток на човечеството –
да властва като източник
на възраждането на духа.
Превод: Ати Петрова