Глава 17
ЗА И ПРОТИВ НИЦШЕ
Отношението на Щайнер към Ницше може да бъде разглеждано през различни призми. Филолозите винаги ще са склонни да считат Щайнер за слаб филологичен тълкувател на Ницше. Истинските вярващи ще са склонни да отхвърлят срещата с духа на Ницше, считайки я за миг на изкушение. Сериозните моралисти ще обрисуват младия Щайнер като „Ницше-глупак“. Макар че всяка от тези гледни точки е оправдана за своите последователи, никой от тях не разбира истинското значение на Ницше за Щайнер. Щайнер не го е считал за филологичен проблем, обект на усърдни тълкования, нито пък е бил за него дявол или изкусител – той е бил един забележителен духовен пример от края на 19 век, който Щайнер е нямало как да избегне. В своята „Автобиография“, написана през 1924 г., той повтаря оригиналните си думи, които е написал около тридесет години по-рано: „Аз съм един от онези читатели на Ницше, които щом прочетат една страница, знаят с абсолютна сигурност, че ще прочетат всяка страница и ще изслушат всяка дума, която някога е изговарял“ (GA 28).
От самото начало проучването на мислите на Ницше е било за Щайнер едно духовно проучване – едно дишане, едно поемане навътре и отхвърляне, един опит и една борба. Значително различаващите се забележки и оценки в много книги и статии, свидетелстват за тази духовна борба. Различията в мненията, които Щайнер пише и изнася в лекции, изглеждат неразрешими. Различните пътеки започват да придобиват някакъв смисъл единствено когато ги разгледаме като следи от едно постоянно движение, един биографичен път. Във всеки случай, не изглежда Щайнер да е имал намерение да предлага едно чисто историческо описание на развитието на Ницше, нито просто да тълкува неговите трудове. Щайнер си позволява всеки път да тръгне от това, което е било важно за самия него, и да изрази какво е означавало за него.
В Глава 18 от своята „Автобиография“ Щайнер пише за последен път за отношението си към Ницше. Заслужава си да обърнем внимание на този пасаж, защото, въпреки всичките му коментари през годините, Щайнер отново заявява положителното си отношение към Ницше.
Бях удивен от свободната лекота на неговите идеи. И открих, че това свободно движение е позволило в него да се развият много идеи като тези, които аз бях изпитал, макар и получени по един много по-различен път. Поради това сродство през 1895 г. можах да напиша: „Още през 1886 г. читателят ще открие как в книгата ми ‚Гьотевата теория за познанието‘, аз изразявам същия вид убеждения като тези, изразени от Ницше в някои от неговите книги“. (GA 28)
Това, което Щайнер вижда в Ницше, е една сродна предразположеност, една предразположеност, която впоследствие се насочва към търсенето на духовна свобода, която да преодолее предразсъдъците и да освободи способността на човека да вижда истинското духовно положение по това време. Той се възхищава на интелектуалната честност на „бореца против неговото време“, който е преживял в собственото си сърце проблемите на своето време много по-ясно от други хора. Но Щайнер отива още по-далеч в диагнозата си за Ницше. „За Ницше беше съвсем естествено да извади от дълбините на душата си всичко, което е мислел и усещал по един чисто духовен начин. Да създаде един универсален образ на базата на духовните процеси, които е изпитал в душата си, беше в неговата природа“ (GA 28).
Според Щайнер именно този начин на усещане на света, когато се сблъсква с научните гледища на своето време, е довело до трагичния обрат в живота на Ницше – той довежда научния позитивизъм до неговата крайност. Единственото нещо в околния свят, което Ницше със своята склонност към личните, духовни преживявания, намира за достойно да бъде взето насериозно, е било позитивизмът. За Щайнер Ницше е бил сякаш човек, който, въпреки качествените си духовни преживявания, не е могъл да открие подходящо идейно съдържание за вътрешните си склонности. „Духовността на Ницше имаше свое място в собствените ми духовни преживявания. Това преживяване за духа можеше да се присъедини към борбата на Ницше и да разбере неговата трагедия – но какво общо има това с мислите, формирани от Ницше на базата на позитивизма!“ (GA 28). Щайнер е привлечен към естеството на преживяванията на Ницше, но не към неговите идеи.
Щайнер все още е живеел във Виена, вероятно около 1889 г., когато за пръв път прочита „Отвъд доброто и злото: прелюдия към една философия на бъдещето“. Това оказва дълбоко, противоречиво въздействие върху него. Впечатлен е от стила и дръзките идеи, но начинът, по който Ницше подхожда към най-дълбоките въпроси, го отблъсква. Минават три години преди Щайнер да започне да пише за Ницше. В една рецензия от 1892 г. на три книги от вече замлъкналия мислител, който живеел в Наумбург, на няма и час разстояние от Ваймар, обгрижван от майка си, намираме следи от едно задълбочено проучване на Щайнер на творчеството на Ницше.
Тази рецензия наподобява ходене по въже. Мисълта на Ницше „се базира на напълно оправдани философски принципи“ (GA 31). Щайнер защитава Ницше по отношение на неговите критици и тълкуватели, и някои от мислите му са цитирани с известно дистанциране от страна на автора, но това, което е забележително, е личното мнение на Щайнер. „За мен беше въпрос на чест да го следвам теоретично навсякъде. Понякога имах усещането, че мозъкът ми губи почвата под краката си; друг път сякаш най-деликатните нишки на същия започваха да се размърдват – аз вярвах, че усещам съпротивлението им, когато трябваше да изоставят земите, наследени от техните предци.“ Ницше е бил изцяло погълнат от проблемите, в които „понякога съвсем безсмислено“ се е задълбавал. Това го превръща в медицински проблем. Читателите на Ницше се нуждаели от „седмици насред здравословния планински въздух и много студени вани, а не теоретични опровержения“, за да си възвърнат формата (GA 31).
В края на статията като вид диагноза намираме една духовна енцефалограма. „Нервите на Ницше бяха придобили известно еластично съпротивление – те отскачаха обратно с лекотата на перца при сблъскването си с някой предмет. Ницше все повече се превръщаше в електрически нервен апарат. Сблъсква се с нещо земно, отделя електрическа искра, отскача и бива запокитен в някой друг твърд ъгъл и т.н. Така се появяват по-късните му творби. Непоносимото състояние продължи да се влошава, докато той полудя“ (GA 31).
Най-критичните забележки на Щайнер по това време са предназначени за нарастващия кръг от последователи на Ницше: „дендитата на Ницше“, „стадото на Ницше“ и „Ницшевите маймуни“ (GA 31). Една рецензия на четвъртата част на „Заратустра“ е насочена директно към последователите на Ницше и приключва със саркастично парафразиране на „последния грях“ на Заратустра: „И така Заратустра се изправи седнал“ (GA 31).
В една друга литературна рецензия Щайнер леко намеква за духовната си връзка с Ницше, макар че патологичният характер на гениалността на Ницше все още е на преден план.
Привлекателността на идеите на Ницше се дължи на ненормалната мантия, в която се появяват. Понякога забелязваме някои неща поради външния им вид, но иначе бихме ги подминали. Идеите на Ницше ме впечатлиха със следното. Съдържанието им не ми се вижда да е нещо ново. Аз вече ги бях формирал в себе си, преди да се запозная с него. Струваше ми се, че те сякаш са изкривени, превърнати в карикатури, докато са минавали през духа на Ницше. Една сама по себе си читава мисловна последователност трябваше да се промъкне през цепнатина в скалата и това прекратяваше спокойния й ход. Ницше никога не е представлявал философски проблем за мен – той винаги е бил психологичен проблем. (GA 31)
Повече от година след тази рецензия от 1892 г. Щайнер не обсъжда повече Ницше. По това време той работи върху завършването на „Интуитивното мислене като път към духа“, където Ницше не се споменава. Веднага след завършването на книгата си Щайнер се захваща с изданието за Шопенхауер, което Издателство „Кота“ отчаяно чака. Сигурно Ницше е щял да остане настрана и по-дълго време, ако не се беше появила Елизабет Фьорстер-Ницше в архива Гьоте-Шилер през май 1894 г. Тя е имала намерение да открие архив на Ницше и е искала да види как е организиран архивът Гьоте-Шилер. Представили я на сътрудниците – Едуард фон Хелен, Юлиюс Вале, Франц Фердинанд Хайтмюлер, Аугуст Фрезениус и Рудолф Щайнер – и тя ги поканва да я посетят в Наумбург.
Тогава една малка група, която включвала Габриеле Ройтер, заминава за Наумбург на 26 май 1894 г., за да разгледат документите на „несравнимия човек“. Габриеле Ройтер разказва, че по време на пътуването с влак Хайтмюлер внезапно бил обзет от угризения на съвестта: Какво щял да си помисли починалият му баща за посещението на сина си при онзи, който е отрекъл Бога?
Те били посрещнати приятелски в удобната, старомодна енорийска къща в Наумбург, и са могли да се дивят на ръкописите на Ницше, докато г-жа Фьорстер-Ницше им разказва надълго, често просълзена, за своя „толкова обичан брат“. Рудолф Щайнер си спомня: „На,времето тя предизвика в мен силна симпатия с многостранната си и очарователна личност“ (GA 28). Те били поканени да дойдат пак по-късно това лято, а Фриц Кьогел, издателят на Ницше по това време, прочита „Антихрист“ на Ницше от ръкописа му, с топлия си, жив глас – един незабравим за гостите момент. Този текст направил дълбоко впечатление на Щайнер и през декември на същата година той пише на Паулине Шпехт: „Една от най-важните книги, написани от векове насам! Всяко изречение наново пробуждаше собствените ми чувства. В момента не мога да намеря подходящи думи да опиша до каква степен тази книга предизвика в мен удоволствие“ (GA 39).
По време на посещенията до Наумбург не са се обсъждали само Ницше и архивни въпроси.
Разговаряхме за второто издание на творчеството на Ницше. Бях поканен на два пъти в Наумбург. После наеха д-р фон Хелен, който тогава беше архиварят на архива Гьоте-Шилер, а на мен ми казаха, че съм прекалено независим, за да мога да работя с настоящия редактор. Това смути не само мен, но и другите хора, които следяха процеса. От самото начало аз бях считан за предопределения човек да издаде творчеството на Ницше. (GA 39)
До каква степен този резултат е разгневил Щайнер си проличава от едно писмо до Карл Юлиюс Шрьоер: „Без съмнение си чул, че д-р Едуард фон дер Хелен напусна архива на Гьоте. Сега той издава Ницше със същите вътрешни убеждения, т.е. никакви, с които до 1 октомври работеше върху документите на Гьоте“ (GA 39). Щайнер не само е искал да избяга от ниско платената работа в архива на Гьоте – Ницше действително го е интересувал повече от „дебелия министър с двойната му брадичка“ (GA 188). Надявал се е да има повече свобода в архива на Ницше – и вероятно не е бил съвсем безразличен към по-добрата заплата.
Всъщност Щайнер е имал късмет. Малко след назначаването си фон дер Хелен влиза в конфликт с Фриц Кьогел, първият издател на Ницше, и през януари 1895 г. той решава да напусне архива на Ницше. Елизабет Фьорстер-Ницше веднага информира Щайнер. Отново го кани многократно в Наумбург. Щайнер обаче, наясно със съдбата на фон дер Хелен, се колебае да следва нейните желания.
Щайнер завършва „Фридрих Ницше, борец за свобода“ през април 1895 г. Не е ясно как се е появила тази книга. Щайнер разказва как Елизабет Фьорстер-Ницше „по време на първото ми от много посещения, ме заведе в стаята на Ницше.“ Дълбокото впечатление, което Ницше оставя в него, го вдъхновило да напише книгата (GA 28). Това без съмнение е грешка на паметта. Щайнер, който многократно твърди, че е видял Ницше само веднъж, го е видял на 22 януари 1896 г. Веднага след тази визита, която се провежда заедно с майката на Ницше – а не Елизабет Фьорстер-Ницше – той записва своите впечатления: „22 януари 1896 г. Току-що видях Ницше…“ (Рудолф Щайнер, проучвания, VI). Книгата на Щайнер за Ницше, която е публикувана през май 1895 г., е била написана година преди Щайнер да се срещне с него. Твърдението на Щайнер, изказано по време на една лекция (8 август 1892г.), че книгата му е била написана преди издаването на „Антихрист“, също е неточно. Той цитира „Антихрист“ в книгата си, но сигурно не е можел да обясни на антропософската си публика до каква степен го е развълнувала творбата на Ницше, след като току-що е обяснил как Ариман, духът на мрака, е бил включен в тази творба като неин „писател“. Във всеки случай тези две грешки сочат към съществуващ проблем.
В предисловието Щайнер специално благодари на Елизабет Фьорстер-Ницше за нейната дружелюбност и добавя: „Следните мисли произтичат от атмосферата, която с удоволствие изпитах през часовете, прекарани в архива на Ницше в Наумбург.“ Тези прекалено приятелски думи, които, с изключение на четенията на Ecce Homo в края на 1895 г., надали отразяват вярно действителните посещения; а също и това, че Щайнер споменава Фриц Кьогел като „отличния издател на творчеството на Ницше“, водят до въпроса дали тази книга не е била опит от страна на Щайнер да бъде избран за издател на творчеството на Ницше, след като вече е бил станал известен като специалист по Ницше.
Съвсем е възможно Щайнер да е започнал написването на книгата от 110 страници през февруари 1895 г., след като чува за оставката на фон дер Хелен, и я завършва през следващите два и половина месеца. Ако разгледаме книгата като опит на Щайнер да се представи като сроден с Ницше, с надеждата да бъде следващият редактор, тогава наистина изумителното премълчаване на по-ранните му критики, както и това, че не споменава нищо за патологията на Ницше, стават разбираеми, макар и това да не може да бъде обяснение. Възможно е също така, на базата на „Антихрист“ и на задълбоченото си изучаване на творчеството на Ницше, Щайнер да е преодолял временно критичната си позиция. Каквото и да е било, от 1900 г. нататък Щайнер отново заема критична позиция по отношение на Ницше.
В книгата си за Ницше Щайнер обаче се опитва да представи колкото се може по-прозрачно какво е намерил за оправдано в идеите на Ницше, с особено ударение върху борбата на Ницше против тенденциите на неговото време. Това е ключът към разбирането на книгата. Ницше завършва шеста част от своите „Ненавременни медитации II: за употребата и злоупотребата с историята на живота“ с думите: „И ако търсите биографии, то престанете да търсите тези с рефрена ‚Г-н еди-кой си и неговото време‘, а търсете заглавията, които гласят: ‚борец против своето време‘.“ Щайнер поема тази идея на Ницше и показва как той се е противопоставял на общоприетите мнения, норми и предразсъдъци, както и на популярните вярвания, и ги е отразявал обратно.
Източникът на Щайнеровото тълкувание на Ницше може да бъде намерен там, където Щайнер се е чувствал в съгласие с Ницше – по отношение на автономността на независимата личност. В „Интуитивното мислене като път към духа“ Щайнер твърди, че индивидът има пълна свобода за самоопределение и себереализация, което той вярва, че е намерил отново в „Свръхчовек“ на Ницше. Индивидът определя собствената си истина и собствения си морал, има доверие в собствените си сили. Това е било в противоречие с духа на онова време, което се е възползвало от желанието на слабите да се подчиняват. Такова покорство жадува за правила и закони, за нагаждане и универсалност. По-слабите се стремят да вършат всичко като останалите. Хората от безличното стадо се подчиняват на общи морални ценности, на обществена съвест и на върховенството на науката. Те подчиняват преценките си на статистики и експерименти. Но тези, които се подчиняват, отричат, че те са тези, които чуват гласа на съвестта, които решават как да приведат морала в действие. Те искат да мислят това, което всички останали мислят. Те искат да служат на една „по-висша“ идея или истина. Дори водещите мислители нямат смелостта да бъдат себе си. Те искат да са „обективни“ и само да изразяват това, което е подкрепено от чистия разум. „Подобни хора искат да се отрекат от личността си, за да настояват, че техните изрази са тези на един върховен дух“ (GA 5). Обратно на това, Заратустра – или Ницше – „няма желание да предписва какви трябва да бъдат хората – той ще разгледа всеки един само сам по себе си, и ще каже на всеки: Разчитай на себе си, следвай само себе си, постави се над добродетели, мъдрост и познание“ (GA 5). И с думите на една индивидуалистична „Философия на свободата“ Щайнер пише: „Самите хора са създателите на истината. „Свободният дух“ стига до осъзнаването за собственото си сътворяване на истина. Индивидът престава да гледа на истината като нещо, на което се подчинява, а гледа на нея като на собствено творение“ (GA 5).
Това разбиране за истината и познанието води непременно до един нов възглед за живота, който намира своя смисъл в собствената реализация на независимия дух.
Силните индивиди търсят своята задача в живота чрез откриването на творческия си аз. Това търсене на себе си ги разграничава от слабите индивиди, които търсят моралността чрез саможертвена покорност пред това, което наричат „добро“. Слабите проповядват себеотрицанието като най-висша добродетел, но тяхното себеотрицание е просто следствие от липсата им на творчески сили. Ако те притежаваха някаква творческа същност, те щяха да пожелаят да я проявят. Силните обичат войните, защото се нуждаят от войни, за да дадат израз на своето творчество в противодействие на враждебните на тях сили. (GA 5)
Така Щайнер тълкува Ницше в светлината на философията на Макс Щирнер и същевременно обяснява собствената си „Философия на свободата“. Същественото в това тълкувание се изяснява обаче само ако вземем под внимание по кои теми Щайнер противоречи на Ницше. Според Щайнер Ницше подценява значението на съзнанието за човешкия характер. Ницше разглежда съзнанието като крайния и най-скорошен етап в органичната еволюция. То му се е струвало най-малко усъвършенстваното и най-безсилното нещо в животните и хората. Той е считал, че съзнанието трябва да се ръководи от здрави, несъзнателни инстинкти колкото се може по-дълго. („Веселата наука“, книга 1).
Щайнер отвръща: „Да наистина, Дионисиевите индивиди не са роби на традицията, нито на „волята на отвъдното“ – те са роби на собствените си инстинкти.“ Единствените човешки същества, които са свободни, са тези, които могат да създават собствени задачи и цели посредством моралното въображение. „Моралното въображение не присъства в презентациите на Ницше.“ Т.е. за Щайнер – който по никакъв начин не иска да отрича значението на инстинктите – истината е, че „човешките същества са свободни дотолкова, доколкото умеят да създават в собственото си съзнание мисловни мотиви за своите действия“ (GA 5). За човешкото поведение, което не протича по време на сън, съзнанието е абсолютно необходимо при всяко човешко взаимоотношение и дори за работа върху силните инстинкти. Щайнер продължава с обяснението на следното, като разглежда успешното общуване между хората. „Факт, базиращ се на опита, е, че тези мисловни мотиви, които човешките същества създават от самите себе си, все пак са като цяло до известна степен последователни в отделните индивиди“ (GA 5). Това съответствие или последователност сред индивидите не е резултат от някакви предписани норми или морални закони, а е резултат от опита, както се вижда, когато по-късно погледнем назад какво е било поведението на хората. От този опит следва, че „свободният човек е оправдан в предположението си, че в човешкото общество хармонията сама се получава, когато обществото се състои от свободни индивиди“ (GA 5). Действително, съзнанието е задължително за човешкото същество, а свободата може да възникне единствено от свободното създаване на мисловни мотиви и от събуждането на моралното въображение. За Щайнер първичната природа на човешките същества е преди всичко свободното създаване на мисли, а не животинските инстинкти. „Свободният индивид по никакъв начин не се придържа към мнение, което позволява животинските инстинкти да господстват напълно свободно и така да се премахнат всякакви закони и ред“ (GA 5).
Следователно Рудолф Щайнер се застъпва за свободния дух и намира инстинктите на човека в духовните импулси. Така че инстинктът за образование, желанието да се задават въпроси, което се проявява още при малките деца, е не по-малко основен инстинкт от желанието да се яде. Импулсът да се образоваме явно е силен стремеж, който мотивира поведението на човека. Нещо подобно виждаме и в сферата на морала.
Моралните инстинкти, например, са особено ниво на инстинкти. Дори ако ги разглеждаме само като по-висши форми на сетивни инстинкти, независимо от това те се проявяват в определена форма в човешкия живот. Това се проявява във възможността индивидът да проведе действие, което не може пряко да бъде свързано със сетивни инстинкти, а само с такива импулси, които могат да бъдат определени като висша форма на инстинкт. Самите индивиди създават импулси за собствените си действия, които не могат да бъдат резултат от собствените им сетивни импулси, а могат да са следствие единствено от съзнателното мислене. (GA 5)
И така, Аполон триумфира (за разлика от Ницше) над Дионисий. Тук биологичното, Дарвиново-Ницшево тълкувание, което обявява боготворенето на русокосия грубиян в култа на биологично по-силния, е прекъснат от това, което Щайнер казва в друга връзка: „Моят етичен индивидуализъм беше едно чисто вътрешно преживяване на човешкото същество“ (GA 28). Индивидуализмът на Щайнер фактически иска да подчертае значението на силата на индивида. Обаче тази сила не бива да води до войната на всички срещу всички, а тъй като силният индивид е отворен към другите и към други неща, това би трябвало да доведе до разбирателство. Изказванията в книгата за Ницше очевидно не са предвидени за деца, а по-скоро – както Новалис пише в писмо до Фридрих Шлегел – за „членовете от майсторския клас на ложата на морала“.
Книгата на Щайнер е посрещната със смесени отзиви. Елизабет Фьорстер-Ницше естествено е била доста пленена от нея, след като цялата е била толкова положително настроена към Ницше. Появяват се голям брой както положителни, така и критични рецензии. Второто издание излиза сравнително скоро. Роза Майредер дава глас на може би най-точната оценка на книгата в писмо до Рудолф Щайнер. Всичко в книгата, пише тя:
...което е родено от твоя дух, ми се струва отлично. Стига Рудолф Щайнер да говори за Рудолф Щайнер, стига да разяснява Ницше, за да разкрие Щайнер, аз мога да слушам с пълно одобрение. Но като тълкувание на Ницше мога да приема книгата в най-ограничен смисъл. За мен тя почти изцяло е тълкувание на Рудолф Щайнер с помощта на Фридрих Ницше. Може би това е било намерението ти, но ми се струва, че щеше да е по-добре, ако трети човек се бе заел с това. Една независима духовна личност по необходимост трябва да изнасили друга духовна личност в процеса на собственото си само-осъществяване. Ето защо превеждането и тълкуването е задача за не-креативни индивиди. (813/1895 г., Хофман)
Фриц Кьогел има сходно виждане за положението. Препратките към Макс Щирнер го смущават и той има усещането, че Ницше е представен като прозаичен човек, че е бил рационализиран и опростен. „Въпреки това“, пише той в писмо до Йозеф Хофмилер, „аз мисля, че положителното влияние на тази книжка ще надделее над вредата. Тя разсейва много от предразсъдъците и недоразуменията и не разглежда Ницше отвън с тъй изкривените гледища, както правят всички други, с изключение на Петер Гаст“ (Хофман).
Чак шест месеца след публикуването на книгата Щайнер най-сетне откликва на молбата на Елизабет Фьорстер-Ницше да я посети в Наумбург. Той прекарва там около 10 дни, каталогизирайки книгите на Ницше и подреждайки библиотеката му. По време на посещението си Щайнер се запознава с постоянно менящите се нейни настроения и променливи възгледи. Той скоро си дава сметка, че човек трябва много да внимава как се изразява в този дом. „Там човек изпитваше една несигурност, от която всяка дума се вкисваше. И като се добави, че всичко това се случваше там, където останалите писания на най-великия мислител на тези времена бяха съхранявани, сърцето все повече натежаваше“ (GA 39).
Този период обаче също така оставя у Щайнер едно впечатление, което ще го съпровожда през целия му по-нататъшен живот. Той посещава Ницше, когато е бил болен на легло. Веднага след това гостуване, той отбелязва:
22 януари, 1896 г.. Току-що видях Ницше. Той лежеше на канапето като изтощен мислител, който, полегнал, продължава да съзерцава отдавна занимаващ го проблем. Не можах да го погледна в очите. …О, това великолепно чело, разкриващо както мислителя, така и твореца. Свеж цвят връз цялото му лице. Той излъчваше около себе си спокойствието на мъдростта. На човек му се струваше, че целият огромен свят на мисълта дреме зад неговото чело. Хрумна ми мисълта: ‚Той е в пълно съзнание, той вижда и чува всичко, което се случва около него. Той просто не може да се изразява.‘ Бях обхванат от усещането за едно величие, отстранено сега от земята. (Рудолф Щайнер, проучвания, VI)
Много години по-късно споменът на Рудолф Щайнер за този момент придобива духовно прозрачен характер. „С вътрешния си поглед аз видях душата на Ницше да витае над главата му. Тя беше безкрайно красива с духовната си светлина, свободно отдаваща се на духовните светове, за които така беше копняла, но които не успя да открие, преди болестта да замъгли ума му.“ (GA 28). Едно сравнение между двете описания ни показва как ранните впечатления се превръщат в насока за духовни изследвания. Силното впечатление, което това прави върху Щайнер през 1896 г., едва по-късно разкрива своето духовно значение.
На 1 август 1896 г. архивът на Ницше се премества във Ваймар. Елизабет Фьорстер-Ницше засилва усилията си да убеди Щайнер да работи за нея. Тя моли Щайнер да изнесе лекции по философия за нея. Тази молба го смущава, той усеща, че Кьогел е игнориран. Преди да се съгласи, той провежда разговор с Кьогел, който не е можел да направи нищо друго освен ще-не ще да се съгласи. След преместването във Ваймар отношенията между Кьогел и Елизабет Фьорстер-Ницше стават все по напрегнати. Накрая, когато Кьогел съобщава за своя годеж, нещата стигат до своята кулминация и Елизабет Фьорстер-Ницше кани Щайнер да стане младши редактор в архива. Това вкарва Щайнер в ужасна дилема. Той е бил запознат с правното положение. Тя е била подписала договор с Кьогел и не е можела да наема младши редактор без негово разрешение и това на издателя. Отношенията му с Кьогел са били такава, че той в никакъв случай не е искал да му забива нож в гърба. От друга страна, много му се е искало да работи върху издаването на документите на Ницше. Той пише до Ана Юнике малко преди Елизабет Фьорстер-Ницше да му предложи най-накрая длъжността:
Кьогел и фрау Елизабет Фьорстер-Ницше все повече се отчуждават един от друг. Тя очевидно полага усилия да го изхвърли на улицата. Имаше ужасни сценки. Засега също така е много ясно, че тя би искала да продължа да работя по изданието за Ницше. Ние би трябвало, т.е. ти и аз, да помислим за тази възможност. Мога да ти опиша как стоят нещата. Мисля, че изданието може да бъде завършено за два-три месеца. (GA 39)
Като изключим факта, че изчисленията на Щайнер колко време ще му трябва да завърши изданието, са били много неточни – щяло е да отнеме много повече време – той наистина е бил склонен да приеме предложението на фрау Фьорстер-Ницше. Обаче когато тя действително прави предложението, по време на частен разговор, той успява само да изтъкне пред нея колко неуместни са били действията й и я кара да обещае да не споменава нито дума за разговора им. Тя прави точно обратното. Това води до серия драматични сблъсъци, първо между Кьогел и Щайнер, а после, след като Кьогел си дава сметка за ситуацията – между Елизабет Фьорстер-Ницше от една страна и Кьогел и Щайнер от другата. Кьогел обобщава събитията в едно писмо: „Фрау Ф. направи невъзможно за Рудолф Щайнер, който според мен е най-добрата алтернатива да работи тук, след като се опита да го настрои срещу мен. Понеже Щайнер е верен приятел, той устоя на интригите на Фрау Ф. срещу мен“ (Хофман).
Въпреки тези преживявания, договарянията относно възможната връзка между Щайнер и архива продължават до 1898 г. В последното си писмо до Фрау Фьорстер-Ницше Щайнер оформя окончателния си отказ със следните думи:
Вие най-добре знаете, най-уважаема Госпожо, че аз никога не съм настоявал да ми се даде тази за мен много привлекателна задача, и че никога не съм сторил нищо, дори по време на неприятностите, да накарам някого да се отстрани. Повярвайте ми: най-трудното нещо в живота е да не можеш да изпълниш задачата, към която се чувстваш призован. Но човек трябва да знае кога да се примири, когато човек, както е в тази ситуация, е напълно неразбран. А последното Ви писмо ми показва, че вие дълбоко не ме разбирате. … Виждам нещата да се случват така, както, за съжаление, трябва. Допуснах грешки, които ще ме преследват в бъдеще. Но това е моята съдба. Не мога нищо да направя, за да я променя. (Рудолф Щайнер, проучвания, VI)
Махалото се завръща обратно. По време на лекция през февруари 1898 г. Щайнер говори безкритично за Ницше. Но в есе, публикувано през ноември 1899 г., тонът е различен. Той описва последния етап в работата на Ницше.
Ницше обяви война на идеализма. Той боготвореше здравата природа. Той се опита да впише научни вярвания в душата си. Но той успя да ги поеме само в един слаб, болнав организъм. Собствената му личност не беше носител, не беше плодоносна почва за „Свръхчовек“. Той можа да го постави пред света като един идеал и можа да говори за това с ентусиазъм, но той усещаше колко дълбок бе контрастът, когато го сравняваше със себе си. Мечтата за свръхчовека е неговата философия – собственият му душевен живот, повлиян от разочарованието, че собственият му живот не може да се мери с идеала за свръхчовека, това е изворът на настроението, от което се раждат лиричните му творби. (GA 33)
След като Щайнер започва да преодолява това, което се бе превърнало в едностранчиво позитивно мнение за Ницше, и след като престава да чувства за свой дълг да поддържа образа на „най-великия дух на нашето време“, на него започва да му става ясно какво всъщност се бе случило във връзка с архива на Ницше. През февруари 1900 г. издаването на книгата на Ернст Хорнефер „Ученията на Ницше за вечното завръщане и ранното им публикуване“ кара Щайнер да напише ред статии, в които говори за това „в чии ръце се намират документите на Ницше“. Първите разкрития за задкулисната ситуация в архива на Ницше навреждат повече на Щайнер, отколкото на архива. На читателите на „Журнал за литература“ не им се е нравела враждата, която се води на неговите страници. А Щайнер не е имал подкрепа в своите обвинения. Кьогел е мълчал. Експозето на Ерих Фридрих Подах от 1932 г. е имало същата съдба. Едва през 1956 г., с публикуването във „Филологически преглед“ на изданието, посветено на Ницше, от Карл Шлекта, интересуващи се учени започват да си дават сметка наистина в чии ръце са били документите на Ницше.
Преди смъртта на Ницше, Щайнер пише две статии, в които се дистанцира от едностранчивата си оценка за Ницше. В тези статии Щайнер прилага идеите на психопатологията, такава, каквато я разбира той, към живота и творчеството на Ницше. Заглавието на първата статия – „Философията на Фридрих Ницше като психопатологичен проблем“, показва, че тук няма да става дума само за телесното заболяване на Ницше. Проблемът е философията на Ницше, а не неговото тяло. На втора страница намираме изречението: „Една характеристика, която срещаме навсякъде в творчеството на Ницше, е липсата на внимание към обективната действителност“ (GA 5).
През 1895 г. Щайнер възпява въпроса, поставен от Ницше, „защо не вместо това неистината“ като „ненадмината по своята дързост“ идея (GA 5); през 1900 г. той го вижда като симптом на битката против истината (GA 5). Прекалено агресивният подход към философията се превръща в „разрушителен устрем, който, в оценките му за някои гледища и вярвания, го кара да прехвърли границата за приемлива критика“ (GA 5). А афористичният, асоциативен стил на Ницше се превръща в израз на „несвързаността на мисловните му образи“ (GA 5). В края на статията си Щайнер все пак признава, че „Ницше беше гений, независимо от заболяването си“ (GA 5).
След тази ниска точка в оценката на Щайнер за Ницше, махалото се завръща и в по-късни антропософски лекции Щайнер често говори за трагедията и величието на Ницше.
Животът на Ницше беше една ужасна трагедия. Не мисля, че е възможно наистина да се разбере природата на човешката цивилизация през последната трета на деветнадесети век и как това повлиява на двадесети век, ако човек не е изпитал трагедията, която се разгръща в душата на Ницше, която преживя толкова силно пътя на тази цивилизация. Факт е, че всички катастрофи, които виждаме и преживяваме сега, са предизвикани от това, което Ницше нарече нечестността на модерната цивилизация. (GA 221)
През 1900 г. Щайнер, след като е вдишвал Ницше толкова години, е трябвало да спре и да издиша дълбоко. Той дори може да пише в един некролог, че Ницше „стоеше настрани от истинския съвременен живот, от големите нужди на времето.“ Следователно не може да бъде разглеждан като мислител, характерен за своето време, и той завършва некролога с думите: „Един забележителен мислител почина на 25 август, но не един от духовете, които ще ни водят към бъдещето“ (GA 31). По различен, но свързан с това начин Щайнер пише за Ницше в последните редове на втория том на „Световна и индивидуална философия“ (по-късно: „Загадките на философията“): „Светогледът на Ницше е агностичен, лично преживян като индивидуално преживяване и като индивидуална съдба“. Във второто издание на книгата му през 1914 г. Щайнер поправя този пасаж, за да изтъкне кое в мисленето на Ницше е обосновано (GA 18).
Превод: Ати Петрова