Разказ на една майка: из "Коя беше Ита Вегман", том 2; Документ 8

Submitted by admin 2 on Вт., 07/07/2026 - 08:13
Ита Вегман

Документ 8

М. Й. Крюк фон Потурцин

Разказ на една майка

От: Hefte des Ita Wegman Fonds. Arlesheim 1950 (Брошури на фонда Ita Wegman. Арлесхайм 1950 г. бел.пр.)

В един отчаян ден, когато въпреки младостта ми ми хрумна мисълта, че великите и мъдри хора винаги са били и велики лечители, аз загърнах малкия си син и заминах за Арлесхайм. Всички лекари бяха поклатили глави и всеки имаше различно мнение, но д-р Щайнер щеше да знае какво му е.

Но бях забравила, че времената бяха се променили. За всичко се изискваше държавен печат и тази практика по никакъв начин не можеше да бъде пренебрегвана. В клиниката в Арлесхайм – о, това не беше клиника, която още от входа да мирише на дезинфекция и деловитост, а вила, заобиколена от зеленина, кабинет за прегледи, в който влизаш като в познато, уютно студио – бях приета от д-р Вегман. Познавах я само на външен вид, а тя въобще не знаеше коя съм аз, но ме посрещна приятелски и огледа сина ми сякаш, му е майка. Всяка жена, чието дете е болно, притежава повече от пет сетива при подобни наблюдения. Веднага усетих, че детето ми е в безопасност и тогава тя просто каза: “Не мога да Ви кажа нещо повече от останалите доктори – д-р Щайнер ще трябва да ни посъветва в този случай.” В този момент бях свидетел на скромността на едно велико и силно човешко същество, което признава друго, по-велико от него.

 

Ита Вегман

 

Отново се озовахме в малкия кабинет и д-р Вегман стоеше и наблюдаваше какво става, също както и аз. Д-р Щайнер се наведе над детето в малкия бял вързоп, в своя черен костюм, пое малката ръчица в своята, постави другата на сърцето си, замислено повдигна глава, а очите му, с космическия си взор, гледаха право напред. Сетивата ми бяха помръкнали от болка, очите ми – от сълзи, но този образ пред мен, осъзнах в изблик на вдъхновение, беше исторически, беше нещо, заради което си струваше цялата болка. И тогава той бавно заговори: "Виждам какво не е наред с него, виждам какво не е наред с него". Може би душата на детето, което бях родила, беше слязла на Земята само за този единствен миг? Изведнъж се изпълних с безкрайно спокойствие, с увереността, че силите се грижат за съдбата на сина ми, която е отвъд живота и смъртта, и че това, което той преживява сега, е нещо по-голямо от моята или неговата болка. Стените на малкия кабинет сякаш се разпаднаха и големият свят нахлу вътре. Насред пълната тишина, която навярно трая само няколко минути – ми се стори, че съм свидетел как човешко същество може да общува с ангел и затаих дъх от страх да не наруша момента.

Така се запознах с Клиниката и Терапевтичния институт – нещо от аурата на това преживяване остана завинаги в мен – когато влизах в малката стая за прегледи, по стълбищата и стаите, дори когато личността на д-р Щайнер вече не присъстваше физически и само д-р Вегман даваше съвети на хората, които изпитваха физически, душевни или духовни страдания. Често го посещавах – поради много от странните епизоди в живота ми и при многото случаи на заминаване, бях изпращана с точни и поразителни думи. Така веднъж, на излизане от малката стая, изгубила всякакво желание да пиша през годините на немската цензура, след мен бяха извикани думите: "Предете малко – не, не тъкане – предене. Тогава отново ще започнете да пишете!” Или пък друг път – предния ден бях вдигнала доста висока температура и все още бях леко нестабилна на краката си, когато дойдох да обсъждам някакъв практически въпрос – на прага на стаята ме посрещна смях с дълбока убеденост: "Болна ли? Не, да сте болна, това изобщо не сте Вие!” Това беше вярно тогава и все още е вярно.

Веднъж обаче все пак ме приеха, чувствайки се ужасно и с яркожълт вид. Бях пътувала една нощ и един ден от Южна Италия и паднах в леглото на една синя стая. Да, тя беше уместно синя ако беше жълта, имах чувството, че щях да умра. А д-р Вегман я нямаше нещо, което почти ме радваше с оглед на мнението й за мен и болестите. Свободата, която ми беше дадена въпреки всичко, ми помогна да се съживя по това време, лекарите все още отчитаха човешкото достойнство, което толкова лесно се губи при болест. Даваха ми пикантна храна, защото смятаха, че така е по-добре за мен да запазя апетита си, и ми позволяваха да рисувам. Изведнъж ме обзе силното желание да пренеса впечатленията от храмовете в Паестум от червено и жълто в синьо. Не бяха произведения на изкуството, но преди да се усетя, повече или по-малко се бях възстановила и след осем дни ме изпратиха у дома.

Едно нещо знам със сигурност: в тази къща, разположена сред зеленина, изгубих антипатията си към термина "клиника", която изпитвам от самото си раждане. И когато това почтено "товарно животно", каквото е физическото тяло, се нуждае от помощ, господарят му е щастливец, ако то го пренесе през този праг.

 

Превод: Ати Петрова