„АЗ НЕ ПРЕПОДАВАМ, АЗ РАЗКАЗВАМ…“
На 7 май, 1902 г., в Общество „Джордано Бруно“ в Берлин се провежда съществена дискусия относно истината и науката и тяхното място в един продуктивен възглед за живота. Рудолф Щайнер изнася встъпителната реч. Той изостря по начало провокативната си теза като заявява, че най-продуктивните учени преминават отвъд дадените факти, като ги извиват и тълкуват по различни начини, за да може науката да напредва. След оживена дискусия, той закрива събранието, като отбелязва какво всъщност е имал предвид: „Форумът, който ще решава кой подход е оправдан, трябва да бъде един форум, съставен от индивиди – от самостоятелни личности.“ Само това, което е плодоносно и което подкрепя еволюцията, е истинно. Творческата личност внася нещо ново в живота – нещо извън просто даденото. Въпросът е дали това, което се сътворява, е плодоносно или не. „По тази причина въпросът дали един светоглед а валиден или не трябва да се решава на арената на живота, а не на арената на познанието“ (GA 51).
Тези мисли дават на „Интуитивното мислене като път към духа“ една перспектива, която трябва да се има предвид, ако човек иска да отдаде дължимото на тази работа. Това е „книга за живота“, а не философия в общоприетото значение на думата, която анализира творчеството на по-ранни мислители в светлината на съвременните епистемологични проблеми. Обратно на Кант, чието творчество се занимава с проблемите, които Хюм изтъква, или Фихте, който се опитва да доразвие работата на Кант, работата на Щайнер е само слабо свързана с другите съществуващи философии. Той не принадлежи към философска „школа“ и това затруднява останалите философии да приемат работата му сериозно, тъй като тя не се занимава с конкретни философски въпроси, а по-скоро с тези два екзистенциални въпроса: Какво е мястото на човешкото същество в света? Могат ли индивидите да мислят за себе си като за свободни, поне отчасти, хора?
В едно свое писмо Щайнер нарича книгата си „биографията не една устремена към свободата душа“ и казва, че „всяко изречение“ трябва да бъде прието като „лично преживяване“. После, следвайки примера на Монтен, той добавя: „Аз не преподавам; аз разказвам за това, което съм преживял вътрешно. Разказвам го по начина, по който съм го преживял”(GA 39). Тези твърдения не улесняват тълкованието на книгата, понеже читателят отначало въобще не забелязва нейния биографичен, основан на опита характер. Сякаш въобще нищо лично не се споменава. Тя изглежда да се фокусира върху теоретични въпроси, а не върху биографията на един индивид, устремен към свободата. За едно истинско разбиране на книгата е необходимо да открием онова пространство, в което въпросите, повдигнати в книгата, се превръщат в живи, лични въпроси. За тази цел, човек трябва да преразгледа, във всичките им подробности, общоприетите идеи за индивидуалните действия.
Една такава идея е, че индивидът е изправен пред света като едно самотно, изолирано същество. Крайната позиция на подобен подход, базираща се на работата на Кант, е, че изолираният субект, ограничен от границите на собствената си субективност, може да знае единствено за собствените си мисловни образи. Индивидът седи сам в кулата от слонова кост на собствения си субективизъм – това, което знае за света, е само собствената му интерпретация на кодираните впечатления, които е получил. „Светът е моят мисловен образ“ – това е била основната теза на философите по това време, независимо дали са били неокантианци или последователи на Шопенхауер. В общи линии тази идея, подкрепена от изследванията на физиологията на сетивата, си проправя път до съзнанието на обществеността като идеята, че „всичко е субективно“, придружена от известна несигурност.
Тази мисъл обаче става драматична, ако човек я обмисли сериозно: аз седя в кулата на своята субективност и единствената представа за света, която имам, са илюзорни мисловни образи. За хора, чувствителни към философията, подобен мисловен образ е едновременно с това и „личен опит“. Днес, благодарение на влиянието на медиите, тази илюзия се е превърнала в истинската представа за света, макар и неизпитвана съзнателно. Теорията от деветнадесети век се е превърнала във факт за хората днес и по време на този процес се е превърнала също така в екзистенциален въпрос. По думите на Никлас Лухман: „Това, което знаем за нашето общество, което знаем за света, в който живеем, ние го знаем чрез масовите медии“ (Luhmann).
Първият въпрос, който възниква, е за истинността и реалността на познанието ни. Мога ли да постигна истинско отношение към света чрез мисълта, преживяванията и познанието? Валидни ли са прозренията ми? Как и къде да намеря пътя към действителността?
Втората общоприета идея на двадесети век се отнася до човешките действия. Има много вариации на една централна тема, която твърди, че всяко човешко същество съществува в рамките на непрекъсната верига от ефекти, и че човешките действия се причиняват от външни фактори. Първата причина за действие е генетична в зависимост на личните ви предпочитания, тя може да се основава или на нашето образование и социална среда, формирана в безсъзнателните дълбини на душата ни, или пък да се основава на физиологията. Свободата е илюзия, която възниква, защото не можем да доловим конците, които ни движат всички нас. Един безсмислен, постоянно движещ се космически процес определя нашето съществувание. Тази идея е разпространена в голяма част на обществения ни живот: Човек нищо не може да направи.
Хората, които разпространяват подобни идеи, не се замислят, че всеки организъм дължи своето съществувание на факта, че може да се предпазва от външни влияния и да следва собствените си закони. Освен това, белег на човешката изобретателност е победата над причинността и способността по този начин да предизвикаме ефекти, които следват собствената ни мисъл. Днес, отричането на свободата и отговорността е омагьосало всичките ни идеи за социални взаимодействия.
Така, че вторият въпрос, който предполага положителен отговор на първия въпрос, е: Мога ли да открия вътре в себе си една свободно създадена отправна точка за самоопределени, независими действия?
В този смисъл „Интуитивната мисъл като път към духа“ се занимава с най-дълбоките екзистенциални въпроси. Тези въпроси трябва, разбира се, да бъдат изследвани с идейна яснота или, ако предпочитате, с научна прецизност. Но не бива да си мислим, че те могат да бъдат разглеждани единствено теоретично, сякаш се намираме в идейна лаборатория. Едно действително поясняване на въпросите може да се провежда единствено във форума на живота. Творчеството на Щайнер е една истинска екзистенциална философия, която намира своето потвърждение в живота, и която, на свой ред, дава посока на живота на индивида.
По отношение на действията, въпросите, които възникват са: Къде да поставя лоста? Кога имам дори шанса да започна да си представям едно независимо действие? Както в живота, така и във философията, отправната точка е индивидуалната биография. Има аспекти в човешкия живот, на които можем да влияем само периферно – например, храносмилането и дишането сами се регулират. Различен, но и в някои отношения подобен, е емоционалният ни живот. При определени обстоятелства тези аспекти сякаш са независими от нас. Можем да се опитаме да ги преодолеем, но поначало те просто са там. По същия начин, ние влизаме във взаимна връзка с околната среда, която не можем напълно да контролираме. Като физически човеци, ние сме „в непосредствен контакт с чисто физическата природа“ (GA 30). Можем да открием и други области в живота ни, където това също важи.
Когато действаме със съзнателна цел, ситуацията е съвсем различна. Тук съществува възможността решенията ни да бъдат ръководени от собствените ни прозрения. Прозренията могат да бъдат придобити съзнателно, да бъдат разширени и изпробвани. Всеки от нас може да си даде сметка как придобива прозрения и как това се осъществява, и може да продължава да задава въпроси, да претегля различни възможности, и накрая да приеме определен подход като мотив за действие. В този процес ние сме преки участници в насочването на действията си. Именно тук възниква възможността за свобода – именно тук трябва да започнем да проучваме въпроса способни ли сме или не да освободим също така и главите си (GA 4).
Как взимаме решения? Защо не действаме непосредствено инстинктивно? Ако някой пожелае да си поясни тези въпроси, той се изправя пред въпроса за човешкото съзнание. В едно есе, написано по времето, когато се заражда „Интуитивното мислене като път към духа“, Щайнер дава израз на един съвсем нов анализ на естеството на съзнанието.
Да погледнем съдържанието на заобикалящия ни свят. То е едно непрекъснато цяло. Ако се обърнем към която и да е точка на света, който изпитваме, откриваме, че тя е свързана с други неща във всички посоки. Нищо не съществува в изолация, нищо не съществува само по себе си. Едно впечатление се свързва с други. Можем да го премахнем от собствения ни опит, но само изкуствено – в действителност то е свързано с пълната реалност, която ни заобикаля. …Нашата конституция е такава, че не можем да схванем света като цяло, като едно единствено възприятие. …Можем да насочим вниманието си само в една посока и да възприемем като отделно това, което в природата е свързано. Очите ни могат да възприемат само един цвят от многообразната съвкупност от цветове; нашият интелект – отделни понятия от единната структура от идеи. (GA 30)
Това отделяне на детайла от цялото определя нашето съзнание. То е едно постоянно фокусиране на вниманието. Като фокусираме вниманието си, ние отделяме нещата. Взимаме една подробност от дифузната тоталност и я диференцираме от всичко друго. Това е съзнанието. Съзнанието се проявява като човешка дейност, която ни изтръгва от непрекъснатия поток на вселената. То е великият прекъсвач на вселенския поток. В ежедневието, уникалната природа на съзнанието се проявява във факта, че можем да спрем и да се замислим за нещата. В същото време възниква желанието да поставим това, което сме изолирали, обратно в единното цяло. От една страна, съзнанието се проявява като конкретен изолиран фокус, едно отделяне, една диференциация, и все пак то поражда вътре в нас едно търсене, въпроси относно цялото. Т.е. когато задаваме въпроси, ние усещаме себе си като застанали срещу света. „Вселената ни се вижда като две противоположни части: Аз и Света. Ние изграждаме бариера между себе си и света веднага щом ни осени съзнанието“ (GA 4).
Като се вземе това под внимание, съзнанието вече не изглежда да е случайно човешко вътрешно пространство, от което трябва да открием път към света, нито пък изглежда да е нещо, в което светът е като снимка в камера обскура. То по-скоро е нещо, което е винаги в света, нещо, което е свързано с различните аспекти на света, една двустранна дейност на диференциране и търсене. Именно чрез тази двустранна дейност ние трябва да открием това, което не ни е било дадено. Отделянето, което възниква от акта на фокусиране и диференциране, предизвиква едно ново обединяване, което се гради чрез ясно преживени етапи. Решението е един конкретен момент в този процес на обединяване – то е духовно съзнателната крачка, с която ние се поставяме в действие в света.
За по-нататъшното обсъждане ще е важно лично да изпитаме описанието на съзнанието като дейност, както това е описано по-горе. Чрез един такъв опит, човек осъзнава присъствието на съзнателна дейност в света. Спонтанното възникване на въпроси принадлежи към тази дейност, както и търсенето на връзки между неща, които изглеждат отделни. В това търсене присъства едно вродено знание за единната природа на цялото. То възниква от факта, че човек всъщност живее в рамките на цялото, и че диференцирането е само цената, която заплащаме за съзнанието си.
Чрез питащото търсене на връзки ние явно изпитваме една дейност, чрез която самите ние раждаме нещо. Чуваме звук и се питаме откъде идва и какво го е предизвикало. Начинът, по който усещаме звука, ни предлага различни идейни възможности, които можем да претеглим. Ние ги изпробваме, когато звукът се повтори, и накрая решаваме в какъв контекст да го поставим. Ние знаем, че това е било наша дейност. Наричаме я „мислене“. Знаем, че всякакви поправки на мислите ни по-нататък са възможни единствено чрез мислене.
Щайнер нарича уникалния начин, по който осъзнаваме мислите си, „интуиция“. Интуициите живеят в нас и ние в тях. Ние знаем какво имаме предвид, когато схващаме едно понятие чрез мисълта си. Веднъж щом сме схванали понятието, ние можем да го доразвием за себе си, като го свържем с други понятия. Например, можем да свържем понятието енергия, което първоначално изглежда напълно абстрактно, с производство, с източник на енергия, с трансформация на енергия и други понятия, като по този начин придаваме на първоначалната интуиция конкретен контекст и повече яснота. Мисленето придава значение, съдържание и определение на нашите мисли и на самото себе си. То е автономно и човек не може да поставя под въпрос неговата независимост, тъй като всяко поставяне под въпрос е само по себе си мислене (GА 4). В мисленето откриваме мястото, където възможността за самоопределение се появява за пръв път.
Тази възможност се превръща в реалност само когато мисловната дейност не се изчерпва в пресяването на различни понятийни възможности, които да приложим към дадено възприятие – така тя остава една напълно случайна дейност. Тя се превръща в реалност, когато приложим мисловното ни съзнание и към възникващите в нас мисли, и когато разглеждаме вътрешната им цялостност със същата прецизност, с която разглеждаме тълкуването ни на възприятия. По този начин, прозренията ни се превръщат в идеен контекст, който самите ние сме създали. В глава 5 на „Интуитивното мислене като път към духа“ Щайнер използва образа на пробуждането, за да опише това осъзнаване на собственото ни мислене (GA 4).
Биографичният момент, в който съзнанието за автономността на познавателния акт се появява, се постига на етапи, започвайки от едно ново разбиране за съзнанието и кулминиращ с пробуждането в мисленето. Ние преживяваме онова съзнание, което разделя света на детайли и ни поставя пред един свят от възприятия, които изглеждат хаотични. Нещата в света не ни казват какво трябва да мислим за тях. Връзките между отделните детайли, потиснати от нашето съзнание, се създават чрез собствената ни мисловна дейност (GA 4). Тази дейност е свободна дотолкова, доколкото тя е нещо, което можем да контролираме. А ние знаем, че можем да разглеждаме един и същ факт от различни гледни точки. Поставяме дадено възприятие в един или друг концептуален контекст и решаваме кой от тях ще изберем. Следователно познанието не е простото представяне на нещо, което е завършено само по себе си, а по-скоро завършването на незавършения свят от възприятия, довеждайки го до една значима реалност. Фактите не се налагат над индивида. Фактите получават дефиниция чрез мисълта.
Трябва да признаем, че тук има една диференциация, която трябва да се осъзнае. Когато говорим за концептуализацията на природни явления или предмети, то понятието се определя от предмета или от явлението.
За познанието, понятието дърво се определя от възприятието за дърво. Изправени пред конкретно възприятие, можем да изберем само едно много конкретно понятие от общата понятийна система. Връзката между едно понятие и едно възприятие се определя непряко и обективно чрез мисленето за възприятието. (GA 4)
По отношение на волята ни, това е различно. Посоката на едно волево действие се получава чрез интуиция, която не е нужно да принадлежи непременно към света на възприятията. Естеството на връзката между възприятие и понятие в природния свят не е такова, че второто непременно да се определя от първото. Ако това беше така, нямаше да съществува възможността да се греши. Второ, мисленето е флуиден процес, който вае понятията, дава им нови контури и е способно да погледне нещо от различни гледни точки и да го поставя в различни взаимоотношения. Връзката между възприятие и понятие е дадена в смисъла, че когато видим океана, не си мислим за „дъб“.
Щайнер е бил много наясно с последствията от тази идея за автономността на познанието. Той пише:
Идейното съдържание, което, за да могат човешките същества да притежават пълната действителност, те трябва да свържат с възприятието чрез мислене, не може да бъде фиксирано веднъж завинаги и да бъде дарено на човечеството в завършен вид. Индивидите трябва да получат своите понятия чрез собствените си индивидуални интуиции. Как трябва да мисли индивида, не може да произлиза от някакво общо понятие. Всеки индивид трябва съвсем сам да определя стандарта. (GA 4)
Тези думи характеризират свободата на познанието. Мисленето на един индивид, който умее да разграничава в развитието на понятията си, може да бъде свободно. Може ли това да бъде вярно и за човешките действия?
Хората са много различни един от друг. Някои са склонни да наблюдават нещата отблизо и в дълбочина. Клонящите повече към емоционалното, получават богато разграничени впечатления. Някои индивиди, развили богат, подвижен мисловен свят, могат да виждат света чрез висши идеали. В много случаи не ни удовлетворява да свързваме възприятията си с един-единствен идеен контекст. Ние ги свързваме със себе си и с всичко, свързано с тях. И именно тук се появяват чувствата, които ни се явяват под формата на възприятия (GA 4).
В мисленето ние се стремим да изработваме универсални връзки, докато чувствата ни насочват към собственото ни индивидуално същество. Тези два полюса на нашето същество се преплитат по най-различни начини.
Животът ни е едно постоянно колебание между индивидуалното ни съществуване и живеенето с универсалния световен процес. Колкото по-нагоре се издигаме към универсалното естество на мисленето, където индивидуалното продължава да ни интересува само като пример, пример за понятие, толкова повече оставяме настрана характера си като конкретни същества – като напълно конкретни, отделни личности. Колкото повече се спускаме в дълбините на собствения ни живот и позволяваме на чувствата ни да откликват на преживяното във външния свят, толкова повече се отделяме от универсалното съществуване. Истинският индивид е човек, който ще стигне най-нависоко със своите чувства в света на идеалите. Има хора, за които дори най-универсалните идеи, които влизат в главите им, все пак запазват специален оттенък, който ги свързва недвусмислено с техния носител. (GА 4)
Когато в дадена ситуация, подобен индивид получи интуиция, тя изцяло го изпълва. Всичките му духовни и психически сили са поставени в услуга на интуицията – например, да се помага. Наблюдението се насочва към откриване причините за ситуацията, да се търсят препятствия, вреди и пр. Индивидът изпитва състрадание и си задава въпроса: „Какво може наистина да помогне в тази ситуация?“ В този момент човек започва да си представя всевъзможни полезни действия.
Тук свободата се превръща в нещо конкретно. Когато отправим силите на въображението си към някоя външна ситуация, ние се свързваме със сетивния свят. Чрез тези сили ние изработваме нови, независими картини на действие. Ако имахме само идеални интуиции, щяхме да се окажем безпомощни, когато се изправим пред света – щяхме да сме способни само да наблюдаваме и оценяваме. Силите на въображението ни показват в какво можем да се превърнем. Безспорно, за да се действа, трябва да разбираме също как работят нещата, но именно чрез силите на въображението се създава мостът, който ни свързва със света. Тези сили са деца на космоса.
Разглеждайки силите на въображението, Щайнер подхваща една тема, по която за пръв път е говорил в лекцията си „Гьоте като баща на новата естетика“. Творческият индивид открива отправната си точка в осезаемата реалност. Той се свързва със сетивния свят чрез силите на въображението. Благодарение именно на тези сили той е способен да изпита света, да усети какво спи в недрата му като тенденция или като проблем. Чрез този опит неговото въображение започва да открива скритите жестове и фигури, които търсят свой израз. По този начин нещо ново, нещо по-високо от непосредствено достижимата реалност придобива живот чрез човешкото същество. Човекът дължи тези свои способности на факта, че духовни сили, свързани с природните сили, могат да получат свой израз вътре в неговото същество. Човешкият дух не се проявява единствено в това, което обикновено считаме за мислене, той не се разкрива само под формата на идеи, но също така и в духовните подтици, които се надигат в нас.
Щайнер нарича онова качество на въображението, което ни дава способността да действаме морално, „морално въображение“. Изложението за това морално въображение е нещо съвсем ново в „Интуитивното мислене като път към духа“.
Етичните идеи се раждат от човешкото морално въображение. Тяхното осъществяване зависи от това дали ги желаем достатъчно силно, за да преодолеем болката и страданието. Етическите идеали са човешки интуиции, движещите сили, които нашият собствен дух овладява. Ние ги желаем, защото тяхната реализация е нашето най-голямо удоволствие. Ние не се нуждаем от етика, която да ни забранява да се стремим към удоволствие, а после да ни казва към какво трябва да се стремим. Ние ще се стремим към етични идеали, ако моралното ни въображение е достатъчно активно, за да ни обогати с интуиции, които дават на волята ни силата да си проправи път въпреки препятствията – включително неизбежната болка – намиращи се вътре в собствената ни организация. (GA 4)
Пишейки това, Щайнер описва една даденост. Той не твърди, че всеки трябва да упражнява морално въображение. Неговият принос се състои в това, че е открил един психологически факт, който сега сами можем да разгледаме. Може би най-лесно тези сили могат да се наблюдават в действие, когато човек се влюби. Можем да наблюдаваме как въображението ни ражда идеи, чиято цел е да донесат радост или удоволствие на този, когото обичаме. В първото издание Щайнер нарича свободен акт „този, в който съм влюбен“. Човек го върши с радост. Не е трудно да се досетим, че да си влюбен не означава непременно да си влюбен в човек. Можем да сме влюбени също така и в проект, или задача.
От биографична гледна точка, виждаме, че Щайнер за пръв път формулира идеята за морално въображение в средния период от живота си. Единствено в книгата си за Ницше той разширява тази идея във философски контекст. Габриеле Ройтер, обаче, с която Щайнер често разговаря по въпроса за моралното въображение, докато се разхождат по улиците във Ваймар, отбелязва в мемоарите си, че Щайнер по-късно е упражнявал това умение напълно и така бил помогнал на много хора да намерят смисъл в живота си. Това е истина. Антропософията може да се разглежда като значителен принос към стимулирането на морално въображение. Например, идеите за кармата и прераждането разширяват възможностите за морално въображение отвъд настоящето и към едно по-широко измерение на времето. Освен това, Щайнер показва чрез собствената си рабата новите творчески възможности, които могат да се появят когато въображението е способно да схване свръхсетивното.
Една тема за следващите години в биографията на Щайнер се появява в средата на живота му в лицето на идеята за моралното въображение. Повечето от останалите концептуални части в „Интуитивното мислене като път към духа“ могат да бъдат намерени под една или друга форма в по-ранните му писания, макар и в композицията на тази книга те да са обединени. Откритието за моралното въображение като източник на етичен стремеж, обаче, отваря вратата към бъдещето.
ПОГЛЕД НАПРЕД
В лекция от 27 октомври, 1918 г., публикувана в серията от лекции под заглавието „От симптом към реалност в модерната история“, Щайнер скицира средата, в която е написана „Интуитивното мислене като път към духа“, и описва как книгата е била приета от съвременниците му. Той е могъл да спомене, че книгата получава сериозни рецензии, и положителни и отрицателни, в четиринадесет отделни вестника. Той обаче не говори за това и само отбелязва, че положителните рецензии си оставали „изолирани птички“, и добавя, че „в началото много малко книги били продадени“ (GA 185).
Всъщност книгата била добре приета само в няколко малки кръга. „По принцип времената не бяха подходящи за позициите, изразени в „Интуитивното мислене като път към духа“. Към въпроса за етичния индивидуализъм бил проявен известен интерес от страна на теоретичните анархисти около John Henry McKay. Маккей* бил известен с работата си като биограф и издател на Макс Щирнер и бил написал романа „Анархистите“. Одобрението, което книгата на Щайнер среща в тези кръгове, има обаче ефекта да отблъсне образованата средна класа.
Книгата привлича вниманието на някои личности сред съвременните модерни писатели. Сред тях бил драматургът Макс Халбе, който споменава с подробности „Интуитивното мислене като път към духа“ в своите мемоари, както и Карл Вайсер, който посвещава една от пиесите си на Щайнер, в благодарност за книгата. Бруно Виле, който също е написал „Философия на освобождението чрез чисти средства“ и е бил един от ръководителите на алтернативното движение в Берлин, също пише критично приятелска рецензия на книгата на Щайнер.
В академичните среди Щайнер е посрещнат с мълчание или с отхвърляне. Едуард фон Хартман, когото Щайнер толкова е уважавал, пише подробни коментари върху страниците и изпраща книгата обратно до Щайнер с изпепеляваща рецензия:
В тази книга нито феноменализмът на Хюм – сам по себе си абсолютен – е съгласуван с основаващия се на Бога феноменализъм на Беркли, нито крайно субективният феноменализъм на Беркли е съгласуван с трансценденталния панлогизъм на Хегел, нито панлогизмът на Хегел е съгласуван с Гьотевия индивидуализъм. Между всяка от тези двойки зее непреодолима бездна. Най-вече се пренебрегва фактът, че феноменализмът води неизменно до солипсизъм, абсолютен илюзионизъм и агностицизъм. А феноменализмът с нищо не предотвратява сриването в бездната на не-философията, защото тази опасност дори не е осъзната. (GA 4)
Щайнер отговаря на критиката на фон Хартман както с ред ревизии към новото издание от 1918 г., така и с дълго писмо през 1894 г. В това писмо той не само се опитва да отговори на възраженията на фон Хартман, които възникват от собствената основна позиция на философа, но също така е отворен към критики за това, което не е успял да постигне при написването на книгата. „Считам, че една от най-сериозните слабости на книгата е това, че не успях да поясня въпроса до каква степен индивидът наистина е нещо универсално, а многообразието – единство. Но това вероятно е най-голямото предизвикателство пред една философия за иманентността.“ Щайнер има предвид противоречието, което фон Хартман споменава, между Хегеловата панлогика и Гьотевия индивидуализъм, което се появява в „Интуитивното мислене като път към духа“, като напрежение между универсалното мислене и индивидуалното самоопределяне. Човек би бил теоретически оправдан да зададе въпроса: Ако е възможен един автономен етичен индивид, ще трябва ли той да откликва на онези интуиции, които идват от универсалното мислене? В гореспоменатото писмо Щайнер предлага едно възможно решение:
Поради начина, по който една етична идея се появява в индивида, тук тя е единична и само по логическия си контекст е универсална. Според мен затруднението се състои в това, че нашият живот е индивидуален, докато идейните ни разсъждения обикновено са универсални. Струва ми се, че и двете гледни точки могат да се обединят в един по-висш смисъл. Това може да стане, когато се отърсим – всъщност не мистично, а по един логически-идеален начин – от индивидуалната природа на съзнанието, и признаем, че с мисленето вече не сме индивидуални личности, а просто живеем един общ свят-живот заедно. (GA 39)
Едуард фон Хартман не засяга този довод в отговора си до Щайнер от 13 юни, 1897 г. Това е едновременно жалко, както и симптоматично. Те не стигат до истински диалог относно „Интуитивното мислене като път към духа“.
Онези от немските философски школи от онова време, които не били догматично католически, били неокантиански и увлечени по идеята, че „светът е моята мисловна представа“ и по доста конвенционални схващания за морала. Те въобще не са могли да разберат книгата.
Така за четвърт век главният философски труд на Щайнер остава почти незабелязан, до излизането на второто издание през 1918 г. Тогава то първо е поето от по-младото поколение антропософи, които си проправят път до творчеството на Щайнер след Първата световна война. Към 1945 г. 33 000 броя от книгата са издадени. След Втората световна война, като включим и изданието с меки корици, 160 000 броя са публикувани само на немски език. Дори да се вземе под внимание, че не всяка закупена книга бива прочетена, количеството издания е доказателство за значителния интерес към книгата. За много хора тя се превръща в книга, която ги придружава през целия им живот. Същинската философска дискусия относно идеите, формулирани в „Интуитивното мислене като път към духа“, все още е предстояла.
* * *
* Книгата е публикувана на английски под различни заглавия, вкл. „Философия на свободата“, „Философия на духовната дейност“ и „Интуитивното мислене като път към духа“.
* През 1893 г. Рудолф Щайнер изпраща книгата си до Маккей и пише в придружаващото я писмо във връзка с главната творба на Макс Щирнер „Индивидът и неговата собственост“: „Според мен, първата част от книгата ми създава философската основа за житейската философия на Щирнер. Това, което развивам във втората част на моята „Философия на свободата“ като етическо последствие от моите предпоставки, е, според мен, в пълно съгласие в това, което е представено в „Индивидът и неговата собственост.“ (GA 39)
Превод: Ати Петрова