Преглед и обобщение на 33-годишния ритъм
Ако погледнем 33-годишния ритъм през последните два века след раждането и смъртта на Каспар Хаузер, възможно е да доловим един език, непознат досега в историята – езикът на космическия Христос-Дух, който, обединен със земята, търси възможност да общува с човечеството чрез исторически събития. Езикът, който тук прозвучава, е толкова нов и непознат, че отначало едвам се чува. На него говори великият дъх на духа, той обхваща цяло едно поколение и се ползва от език, произлязъл от Мистерията на Голгота, който ще стане чуваем за пробуждащите се духовни способности на човека едва след като тъмният век изтече. Това, което е ново, трябва да бъде разбрано от онова, което е най-ново от всичко. Което се опитваме да направим, е да направим чуваема първата нотка на една велика бъдеща мелодия.
Би могло да се каже, че целта ни е да разшифроваме едно неизвестно писмено произведение. Първите букви едвам са били разпознати досега. Тяхната последователност и подреждането им в думи трябва да бъдат открити чрез мисълта. В думите може да се намери смисъл. С прекъсвания и запъвания човек научава първите букви, разбира какво означават първите думи, догажда се за смисъла. Така разположен, човек може да се опита да получи обща представа за цялото – и по-специално за особеностите на всяка от двете серии (поредицата на раждането и поредицата на смъртта).
В серията, свързана с раждането, се крие сила, чийто стремеж е да позволи на човечеството да участва в лечебните дела на Христос. Раждането на една подготвена, пазена индивидуалност, достойна да носи тайната на Христовите дела в себе си, е било предопределено в световния план, за да помогне на човечеството да преживее по нов начин Христос в началото на ерата на Михаил (2 x 33 години по-късно) и след края на Кали Юга (1899 г.). Тази тайна остава почти неразкрита по време на живота на Каспар Хаузер, но фактът, че тя е съществувала и е продължила да действа, е очевиден чрез знанието за „фантома”, възкресеното тяло, което беше поверено на човечеството от Рудолф Щайнер точно 99 години след раждането на Каспар Хаузер и в неговото родно място, Карлсруе. Този факт се основава на т.нар. „стогодишно правило”*, за което Рудолф Щайнер заговори на 26 декември 1917 г. в Дорнах, три дни след първото значително обяснение на 33-годишния ритъм, цитирано по-горе.
Едно човешко поколение от 33 години довежда зародиша на една мисъл или дело до пълна реализация. След като се реализира, то продължава да действа в историята още 66 години. Може да се разпознае интензивността на импулса, имплантиран от някого в хода на историята, по неговото въздействие през три поколения, в продължение на цял век.”148
В настоящия том сме включили много неща, чрез които да покажем значението и силата на импулса, свързан с Каспар Хаузер. Ако човек има способността да оцени интензивността на този импулс, чрез който самите водещи духовни сили са поставили Каспар Хаузер на земята, той ще може само да се диви на последвалия резултат, проявил се в историята чрез факта, че един свободен дух, Рудолф Щайнер, е могъл да изпълни компенсаторното дело 99 години по-късно.
Рудолф Щайнер съзнателно се включва в тази дейност през 1911 – 1912 г. По този начин се появява възможност за едно по-късно осъществяване на мисията на Каспар Хаузер. Това беше причината до голяма степен да бъде нанесен ужасен и неизбежен удар срещу всичко, което Рудолф Щайнер даде на човечеството като духовни дарове и знания, и този удар се прояви в историята през 1944 – 1945 г. Събитията от 1944 – 1945 г. носят определящи, неизчислими последствия за бъдещето. Можем силно да усетим как те вече се изпълняват в непосредственото ни настояще (1978 г.) според правилото на 33-те години.
Достатъчно е да се замислим за взетите решения относно новите атомни оръжия или за общоприетото изречение: „икономически растеж само чрез ядрена енергия”, както и за парализирането на държавни процедури чрез тероризъм, който функционално е поел задачата на хитлеристкото движение в това отношение. Защото последният се бореше от Централна Европа срещу целия свят, прикривайки по този начин най-значимите събития от онова време. Въпреки това опасните тенденции в целия свят не бяха отслабени, а значително подсилени. Така че войната срещу света – колкото и парадоксално да звучи – беше в полза на света. От друга страна се забелязва едно по-силно пробуждане на съзнанието за положението на човечеството и едно засилване на отговорността за бъдещето.
Ако сега погледнем серията, свързана със смъртта на Каспар Хаузер, годината 1933 се откроява ярко – отново в съответствие с правилото за „стоте години”. Импулсът, чийто израз е убийството на Каспар Хаузер, е бил толкова силен, че не е било възможно да му се противопоставим чрез духовната дейност на Рудолф Щайнер, която започва да се развива в края на Кали Юга. Това не означава, че тази дейност е била напразна. Тя предостави основата за разбиране на ситуацията и за въвеждане на необходимото бъдещо развитие.
Разбираемо е на преден план в серията, свързана със смъртта, да е атаката на злите сили, която се състои в началото на XIX век чрез обединението на лидерите на Йезуитите и Масоните. За да постигнат целите си, те трябваше да попречат на дейността на Каспар Хаузер. Техните разпростиращи се нашироко окултни намерения, вдъхновени от злонамерена мъдрост, стават ясно разбираеми за историята чак през ХХ век. В същото това направление „компанията Луцифер-Ариман” обединява сили с дейностите, идващи от Сорат.
Крайната им цел е била да поемат контрола над човешката и земната еволюция до края на ХХ век, както е било планирано още около 666 г. Засенчени от това, което се случва на преден план, събитията, последвали смъртта на Каспар Хаузер – при което самият духовен свят се опитва да се доближи и да общува с онези, които намери за зрели – остават на заден план в 33-годишния ритъм. Така след прехода от XIX към XX век духовният свят става достъпен за тези, които търсят знание, и оттогава те, водени от духовно-просветителската дейност на Рудолф Щайнер, успяват чрез едно нарастващо духовно вникване в света да намерят сигурност и смисъл в живота. В хода на тази нарастваща достъпност на духовния свят от 1933 г. насам, Съществото, което е центърът на физическото и духовното развитие на човека – Христовото Същество – се приближава към човечеството в духовно-етерна форма.
Серията, свързана с раждането, е свързана с физическия свят и трансформацията на неговите лоши и добри части. Серията, свързана със смъртта, се отнася до връзката между сетивния и духовния свят и до изграждането на мост между двата. Особено изпъква космическият фон на развиващата се в посока към бъдещето земно-човешката история. Не бива да забравяме, че Якоб Васерман описва как погребението на Каспар Хаузер е било съпроводено от уникално небесно явление (виж глава 1).
Когато човек се опитва да открие връзката между серията, свързана с раждането и тази, свързана със смъртта, той с изненада открива, че периодът от 12 години – продължителността на националсоциалистическото управление – се появява от само себе си, и е времето, разположено между тези две последователности. Това идва от факта, че ако към 21-те години от живота на Каспар Хаузер добавим 12 години, ще се получат 33 години. Ако добавим 99 години към датата на раждане на Каспар Хаузер, стигаме до 1911 г. Следващите 33 години разделяме на период от 21 години (до 1932 г.) и 12 години (от 1932 до 1944 г.). През 1932 – 1933 г. серията, свързана със смъртта, също попада в това подразделение.* 12-те години между двете серии са били удобен момент за нахлуване на ариманическите и асурическите сили. Трябва да предположим, че извършителите на споменатото деяние са имали това предвид от самото начало. Тази препратка към човешките извършители поставя трудния въпрос за способността за разграничаване.
Опитът показва, че дори хората, които признават, че съществува добро и зло влияние на духовни същества в човешката история, трудно могат да бъдат убедени във факта, че човешките същества съзнателно се отдават на злото, знаейки какво правят. В душата на човека основателно е заложена вярата, че духовното знание може единствено да бъде сила и основа за морал. Колкото и естествено и здравословно да е това, не бива да се генерализира, защото иначе това ще попречи на човека да се изправи пред ужасния факт, че хората влизат в контакт с принципа на злото не само от самонадеяност или по погрешка, но и умишлено и съзнателно. Огромното значение на този факт става ясно, когато се разглеждат последните два века така, както е представено тук. Няма как човек да се справи с влиянието на подобни хора, ако не е способен да погледне безпристрастно в бездната на злото.
Наред с другите неща, които тези кръгове хора разпространяват в чужбина, е мнението, че няма такова нещо като космически дух, който да действа в историята. В този смисъл те са привърженици на съвременната наука, за която материализмът във всичките му проявления е приемлив. Всеки, който се опитва да привлече вниманието към съмнителните действия на определени кръгове, е според тях просто човек, който от самото начало утвърждава това, което е абсурдно и недоказуемо. В отговор на това трябва категорично да се изтъкне, че всичко, което се говори по този начин, служи само на този, който го казва. Най-добрият и най- простият начин да защитят своите начинания е да отрекат духа като такъв. Кой би искал да се защити от нещо, което не съществува? Един хитър начин да се прикрие злото е да се отрече, че то съществува.
Още веднъж трябва да изясним цялата сериозност на ситуацията с едно изявление на Рудолф Щайнер: „Тези братства, за които току-що говорих, чиято цел е да заточат душите на хората в материалистични сфери, си поставят за цел да осигурят идването на Христос да мине незабелязано през ХХ век – Неговото идване като етерно Същество да не бъде забелязано от човечеството. Тази цел се развива под влиянието на една много конкретна идея, един много конкретен импулс на волята – да се завладее сферата на влияние, която трябва да дойде при нас чрез Христос през ХХ и по-късните векове – да се завладее тази сфера за друго същество, за което ще кажем повече по-нататък. Тези братства на Запада съществуват. Те имат за цел да попречат на импулса на Христос и да поставят на Негово място друга индивидуалност, която никога не се е появявала в плът – етерно същество със силно ариманична природа.”149
Това определя полето на битката, на което се случват обширните катастрофи, които сполетяват човечеството. Самите катастрофи обаче не са най-лошата част. Много по-лошо е липсата на разбиране и липсата на воля да се извлекат истински поуки от събитията. Ситуацията става невъзможна поради начина, по който антропософията се игнорира, отхвърля или атакува. Затова мнозинството от хората нямат ни най-малка представа за това, което се случва днес.
Единственото лекарство, за да не се отчаяме, че никога не ще преодолеем трудностите, които се появяват, е да се помогне за създаването на нова основа за функциониране на Централна Европа чрез безрезервно признаване на това, което се е случило. Няма как да се получи нищо стойностно, ако не се оцени правилно мащабът на битката. „Защото човечеството може да провали целия този заговор“, казва лаконично веднъж Рудолф Щайнер 150, като в този контекст се има предвид цялата земна дейност. Това е огромната отговорност, която стои пред нас сега. Вярно е, че целият свят не може да бъде разклатен, но по-нататъшното развитие може да протече така, че в крайна сметка с оправдание да се каже, че се е „провалило“.
В този смисъл сега можем да споменем факта, че в бъдеще – може би едва след векове – германската нация все още да може да намери възможност да изпълни своята мисия (в глава 2, в раздела „Каспар Хаузер и германският народен дух“ този въпрос вече е разгледан от друга гледна точка). Немската нация има световно-историческата мисия да развива аза в съзнателната душа. Към това принадлежи и задачата да се възприеме Христовият импулс в аза. И понеже това е същевременно и задача за човечеството като цяло, нищо не е по-далеч от истината от това да се разглежда това начинание като само от национално значение.
Немският дух не можа да продължи адекватно пътя си, тръгнал от времето на Гьоте. Той се изгуби, не само поради масираната дейност на своите противници, но и поради невежеството и слабостта на онези, които е трябвало да го подкрепят. Свързвайки се с Гьоте, Рудолф Щайнер се опита да събуди и подкрепи този дух в Антропософското общество. Сега, чрез горчивото знание за разрухата на Централна Европа – с външни причини, но вътрешна вина – трябва да се намери силата, с търпение и спокойствие да се вярва в ефикасността на духа, за да се стигне до промяна към по-добро в началото на този век.
От друга страна, това, към което се стремят противниците на духа през последните два века, а и преди това, и което все още искат да постигнат, е да изключат от физическото ниво въздействието на истинския дух, както се проявява в християнството. Съгласно този принцип на изключване те биха искали да превземат физическото ниво за себе си. Техният
идеал е да изчистят земята от духовни импулси, за да оковат човечеството към земята и да го повлекат по пътя на своето развитие – който води към бездната.
Настъпателните, целенасочени импулси на противниците на духа се подкрепят в световен мащаб – несъзнателно и с най-добри намерения – от повечето политици. Последните просто имат възможността да плуват по съществуващото течение, тъй като действията им са ограничени от „реалности”, чийто произход и последствия не могат да се видят. В никоя друга сфера на дейност илюзията, че човек може действително да повлияе духовно на нещата, не е толкова голяма, колкото в политиката. Човек си мисли, че самият той движи събитията просто защото не вижда манипулиращите конци.
И тук най-ярък пример е Хитлер, който е съпровождал действията си с всякакъв вид идеи, за които е говорел, но които по странен начин са служели на принципа на потисничеството, особено чрез световната ситуация, която самият той беше предизвикал. Противниците на духа постигнаха най-големия си успех благодарение на това, че Хитлер беше податлив на тяхното влияние. Те се намесват директно само когато фактите го налагат – както при раждането на Каспар Хаузер. Най-голямата опасност за тях е, когато духовно пробуден човек – посветен – започне да работи конкретно за духа на физическия план.
Посветеният е призован към своята мисия от волята на действащите от духовния свят същества, стоящи над човека. Ако посветеният като такъв бъде атакуван, атаката е насочена и срещу тези духовни същества. Това е било положението, в което се е намирал Рудолф Щайнер – но повече за това по-късно. Чрез посветения се изгражда мост между физическия, сетивен свят и свръхсетивния-духовен свят, но всеки контакт, установен от човешко същество с духовния свят, е едно изграждане на мост.
Образът на моста, използван тук, трябва да се разбира в смисъла на моста в приказката на Гьоте „Зелената змия и красивата лилия“. Гьоте обхваща най-дълбоките еволюционни принципи на своето и бъдещото време във въображението си за изграждането на моста. Но неговият дух е ужасявал противниците на духа, които са виждали като своя задача да разрушат моста и да попречат на неговото изграждане. За тях би било триумф, ако това доведе до убеждението, че изграждането на мост е безполезно и неефективно. Всъщност е точно обратното. Всичко, което се върши духовно и достига до духовния свят, има за неизбежен резултат – изграждането на мост (съгласно правилото за 33 години). Единственият въпрос тук е да не си остава само идея или намерение в съзнанието на участващите, а да се установи реален обективен контакт с духовния свят. Делата на човека се нуждаят от одобрението на духовния свят. Нека демонстрираме какво се има предвид тук с най-добрия пример в историята, тясно свързан със съдбата на Каспар Хаузер.
Разговорът, който се състои в Йена през 1794 г., между Гьоте и Шилер, е бил начин за установяване на приятелство между двама души, които в началото не са разбирали един друг. Преди това и двамата са подхождали към духовния свят от своя собствена гледна точка – Гьоте главно чрез откритието си за архетипното растение (Urpflanze). Това откритие е направено в Палермо през 1787 г., седем години преди да се състои горният разговор и да се оформи основната му тема. Шилер получава предчувствие за духовния свят, когато през 1791 г. лежи в критично състояние на прага на смъртта и прави първата крачка към разбирането на триединството на човека. В писмата, които пише до своя покровител, херцог Карл Кристиан фон Аугустенберг в Дания, за първи път се оформя дълбоко вкоренената идея за „триединството” (вж. дисертацията му: „За връзката между животинската и духовната природа на човека”). Свободата на човека не се разглежда като нещо, което му е дадено, а като нещо, което може да бъде постигнато само с негови собствени усилия. В игрите на децата – когато Шилер наблюдава най-големия си син – може да се открие моделът, който направлява човешките същества по правилния път. Артистичният процес отговаря на изискванията на играта, като прави духа достъпен за сетивата и превръща материалните неща в духовни. Едва когато човек постигне артистичното в този смисъл, той влиза в царството на свободата. С това за бъдещата естетика се създава солидна основа, в която изкуството се представя като необходимо изискване на човешкото състояние, дори като изпълнение на стремежа на човека към свобода.151
В разговора между Гьоте и Шилер както архетипното растение, така и естетиката, предложена от Шилер, имат своята роля. Рейнхард Бухвалд ясно доказва как Гьоте и Шилер са могли да намерят общ език в областта на естетиката, защото Гьоте се е чувствал разбран от Шилер в тази област. А Шилер постепенно е успял да достигне до начина, по който Гьоте е гледал на природата. Приятелството между Гьоте и Шилер се е основавало на техните свободни и постигнати по независим път възгледи за човека, които по своята същност се оказват еднакви и при двамата. Това взаимно преживяване, че възгледите им не са противоположни, а имат вътрешна близост, не само отваря душите им един към друг, но и позволява на духа да навлезе в тази човешка среща, чрез която те са можели да участват, макар и мъгляво, в събитията на духовния свят.137 Така тяхното приятелството се превръща в дело от световно историческо значение, което доказва своята ползотворност във всяко едно отношение, тъй като всеки от тях е могъл да продължи да работи по-ефективно. Тяхната съвместна работа е публикувана през 1795 г., когато в списанието на Гьоте „Die Horen”, се появява „Die Unterhaltungen Deutscher Ausgewanderten” (Разговори на немски емигранти), към които принадлежи и „Приказката”, и „Briefe über die ästhe-tische Erziehung des Menschen” (Писма за естетическото възпитание на човека) на Шилер.
Един от ефектите на това епохално събитие в духовната история на човечеството е фактът, че 33 години по-късно, на Петдесетница 1828 г., Каспар Хаузер се появява в Нюрнберг. Той е изведен от мрака на затвора си към светлината. Мотивите, довели до освобождаването му точно в този момент, остават неизвестни и до днес. Често хората са споменавали или са имали усещането, че животът му в света очевидно не се е развил по начина, по който са го планирали противниците му. Опитът за убийство през октомври 1829 г., появата на лорд Стенхоуп през май 1830 г. и накрая убийството през декември 1833 г. говорят ясно за това. Каквото и да са имали предвид противниците на Каспар Хаузер, когато са го освобождили, то много скоро решават, че е било грешка. От друга страна обаче, човечеството трябва да е благодарно за появата на Каспар Хаузер, защото така е научило за неговото съществуване.
Духовната сила, която възниква като резултат от приятелството между Гьоте и Шилер след 1794 г. (и чрез публикациите от 1795 г.) и с изграждания от тях мост към духовния свят, се разглежда тук като нещо, което се е задействало в дълбините на историята и е спомогнало за освобождаването на Каспар Хаузер. Всичко, което произлиза от силите на самия духовен свят, оказва обективно влияние във външния свят. Творчеството на Гьоте и Шилер и тяхното духовно приятелство подготвят Централна Европа за дейността на Каспар Хаузер. Тъмни интриги са попречили на последния да се прояви, но духовната връзка между двама човека, приятелството между Гьоте и Шилер, създава импулса, който го подкрепя. Сякаш самият език на историята иска да привлече вниманието към тези предпоставки – с появата на Каспар Хаузер в Нюрнберг точно по време на празника Петдесетница, който е елементът в християнството, свързан с бъдещето. За да се обедини човечеството духом, за да се създаде истинска човешка общност, първо отделният човек трябва да стигне победоносно до свобода поне в една сфера. В приятелството между Гьоте и Шилер това е представено архетипно. Значението му за бъдещето е неизмеримо.
Като се замислим за мрака, който е атакувал Каспар Хаузер, не е ли наистина утешително да се знае, че духът, до който човек достига чрез своите усилия, оказва мощно влияние върху историята? От това може да се разбере, че това, което се случва, не е от самото начало въпрос на съдба, а нещо, на базата на което човек може да спечели духовна сила срещу огромното зло.
Ако продължим да следваме 33-годишния ритъм, стигаме до удивителния факт, че 33 години след появата на Каспар Хаузер в Нюрнберг, се ражда Рудолф Щайнер. По този начин Рудолф Щайнер се нарежда сред важните строители на мостове само чрез датата на раждането си. Става забележим потокът от духовни връзки и съвместна работа за духа, който тече обективно от поколение на поколение. Въпросът, зададен на силите на съдбата – все още без отговор – е: Дали мъченичеството на Каспар Хаузер е предоставило на Рудолф Щайнер полезна и защитна сила?
Великото събитие, свързано с раждането на един от водещите духове на човечеството на Земята, намира своя духовен отзвук 33 години по-късно с публикуването на „Философия на духовната дейност“ на Рудолф Щайнер през 1894 г. Вътрешната връзка на цялата представена тук поредица става видима, ако се има предвид, че „Философия на духовната дейност” е публикувана един век след публикациите на Гьоте и Шилер в „Die Hoi en” през 1795 г.* Това има вътрешна обосновка. Чрез Гьоте възприятието и наблюдението на човека са особено усъвършенствани и издигнати до духа (архетипно растение, теория на цвета). Чрез Гьоте беше направена стъпка към освобождаването на наблюдателните способности на човека от пипалата на Ариман, които създават погрешното впечатление, че в областта на сетивата няма нищо духовно, а само материална субстанция.
Чрез Шилер мисленето бива подготвено да се превърне в инструмент на духовността, чрез неговото възприемане на Михаиловия импулс на триединството. Шилер следва пътя на християнизирането на мисълта, като преодолява дуализма, който е даден от Луцифер. 152
И двата елемента са поети и продължени от Рудолф Щайнер, който демонстрира как в човешкото познание наблюдението и мисленето са така тясно свързани, че чрез акта на познаване, възстановявайки единството на света, човекът става индивидуално свободно същество.
Превод: Ати Петрова