”ПРЕЛЮДИЯ” КЪМ ”ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА”
През 1892 г. Рудолф Щайнер издава разширена версия на дисертацията си като „въведение към философия на свободата“ под заглавието „Истина и знание“. Оригиналното заглавие на дисертацията е било „Основите на теорията на познанието със специални препратки към науко-учението на Фихте“. В контраст на „Гьотевата теория на познанието“, която тръгва от Гьотевото творчество, и в която Щайнер не „анализира основните елементи в дейността на познанието“ (GA 3), „Истина и знание“ цели установяването на една обща теория на знанието. Тази теория иска да разгледа това, върху което стъпват всички останали науки: акта на знание. „Следователно това е философска наука, основополагаща за всички останали науки“ (GA 3).
Щайнер е следял съвременните епистемологични спорове и е бил особено вдъхновен от работата на Йоханес Волкелт и Йоханес Ремке. Като начална точка в своята дисертация той избира една идея, която често е била дискутирана: постулатът за безусловността. Щайнер използва този постулат не за да поставя под въпрос предполагаемите аксиоми, служещи като градивни елементи в епистемологията, а по-скоро, за да постави под въпрос самото прието по това време понятие за познанието.
Дори само този жест разкрива един важен елемент от философията на свободата. Един безусловен преглед може, разбира се, да не включва предварително формирани знания от някой друг клон на науката, нито пък може да се опира върху неразгледани идеи за това какво е познанието. Най-разпространеното мнение е било, че вселената сама по себе си е завършена, и че субектът, считан за отделен и изолиран, трябва да намери начин да я разбере – чрез представи, абстракции, анализ и пр. Мястото на това понятие, както Хегел посочва в увода към „Феноменология на духа“, не е в началото на една епистемология. В този смисъл, това би трябвало да покаже безусловно, че всички познати понятия са оставени настрана и въпросът за естеството на познанието съзнателно е оставен отворен.
Изискването за безусловност не може да бъде изпълнено, като си представяме себе си биографично в началната точка на познанието и си създаваме хипотетична картина за това как бебето започва да познава. Да се върнеш на точката, в която познанието започва, и така да изключиш всичко, което си придобил чрез познание за картината на света, би изисквало някаква изкуствена дейност, която да разделя това, което е дадено, от това, което се знае. „Това разделение между „дадено“ и „познато“ фактически няма да съвпадне с никакъв стадий на човешкото развитие – границата трябва да бъде определяна изкуствено. Но това може да се направи на всяко ниво в развитието, стига да поставим правилно чертата между това, което застава пред нас – в отсъствие на всякакви понятийни определения – и това, в което в последствие познанието го превръща“ (GA 3).
Щайнер определя като „даденост“ всичко, което преживяваме. За да създаде една изкуствена разделителна линия, чрез която да бъде възможно да се опише процесът на познание, той определя това, което отначало ни е непознато като „дадено директно“ или като „завършена даденост“. Не се дава никаква оценка на значението на „даденото“. То може да бъде сетивно впечатление, сън, халюцинация, усещане или нещо друго. При създаването на тази изкуствена разделителна линия, валидността на каквото и да било твърдение за даденото бива изтрита. От лингвистична гледна точка, това би съответствало на едно състояние на съществуване, при което няма декларативни изречения. Освен „даденото директно“ има и една даденост, която ние създаваме. Тя не се явява под някаква осезаема форма, а под формата на идеи и понятия. Понятията и идеите не са осезаеми, те се появяват интуитивно в нас като обуславящи фактори, определящи директната или завършената даденост.
Думи като функция, система, организъм, причина и т.н. посочват понятия, а любов, правда и самоопределение представляват идеи. Чрез понятия ние правим опит да внесем отношения в несвързаната, завършена даденост. Не винаги се получава при първия опит, но животът и историята на науката ни показват, че сме станали все по-способни да създаваме и долавяме връзките, че грешките са били поправени, и че хипотези са били или отхвърлени, или потвърдени и после усъвършенствани. Ние свързваме например понятието организъм с конкретна даденост и мислим: „Ако това действително е организъм, то трябва да отговаря на известни условия.“ Те включват неща като еволюция, структурно разделяне на функционални системи и поведенческо отношение към околната среда, и ние се опитваме да разгледаме и да разберем различните подробности на дадеността по отношение на тези гледни точки. Този експеримент може или да успее, или не. Срещата с определена даденост може да ни накара също така да променим понятията си или да създадем връзка с други понятия. Една даденост може да ни стимулира да разграничим между само-задействано движение и задвижване чрез външни сили, когато предполагаме, че имаме работа с причинност, и така да видим верига от събития.
„Директно даденото“ е просто несвързан хаос, конгломерация от неща едно до друго в пространството, следвайки се едно друго във времето; това, което ние създаваме като даденост, се проявява под формата на контекст. Тази способност да се установяват връзки се създава от мисленето. Мисълта за съдържанието постоянно създава нови разновидности от понятия, който поясняват връзките и закономерността на директната даденост. Когато забележим нещо непознато и вътре в нас се пробуди въпросът за неговата природа, намираме, че изпробваме различни понятия и ги следваме. Опитваме се да ги поставим в смислен контекст, може би неуспешно. По време на този процес нещо в мисълта ни, което може да бъде определено като активния „аз“, решава дали обяснението ни удовлетворява или не.
Подробностите са първото нещо, което се появява, когато питащото съзнание се опитва да разгледа нещо – в акта на познаването подробностите, които първоначално ни се струват изолирани, се свързват една с друга.
Следователно познанието се базира на факта, че съдържанието на света първоначално ни се дава в незавършен вид. То притежава още един основен аспект, освен това, което непосредствено присъства. Вторият аспект на световното съдържание, който не ни е даден в началото, се разкрива чрез мисленето. Следователно, съдържанието на мисленето, което на нас ни се струва отделно, не е сума от празни мисловни форми, а представлява определения (или категории). Обаче, по отношение на останалата част на съдържанието на света, тези определения са организационният принцип. Съдържанието на света може да бъде наречено „действителност“ само под формата, която придобива веднъж щом току-що описаните му два аспекта бъдат свързани чрез познание. (GA 3)
Познанието, следователно, не е произволна добавка към вселената, а по-скоро едно разкриване на мисловното съдържание на вселената. Разделянето на простата даденост от сътвореното понятие, което е необходимо за събуждането на съзнанието, се преодолява чрез дейността на познаване. Мисловната дейност дава израз на мисловната вселена.
В главата „Истина и познание“ Щайнер обобщава резултатите от своята епистемология и извежда последствия за практиката. „Нашето обсъждане показа, че най-вътрешната същност на света добива израз в нашето познание. Хармонията от закони, властващи навсякъде във вселената, сияе чрез човешкото познание“. (GA 3) След като човешките същества са способни да дадат израз на законите на вселената, те са способни също така да дадат израз и на законите на човешките действия. За това може да се мисли по два начина. Хората биха могли да се държат като животните в природата, което би означавало, че законите на вселената, които могат да бъдат разбрани по различни начини, определят човешките действия; в последствие те биха били разпознати от този, който действа или от другите. Ако обаче действията ни се ръководят от конкретни идеи или идеали, които съзнателно сме създали, тогава ние сами определяме законността на нашите действия. Щайнер описва този процес по следния начин:
Ако „азът“ напълно проникне в своето дело, с пълно разбиране, в съответствие със собствената си природа, тогава той също така се чувства господар. В случаите когато това не е така, ние се сблъскваме със законите, определящи действията ни като с нещо чуждо. Те владеят нас и това, което правим, го правим под принудата, която те оказват върху нас. Ако те бъдат трансформирани от чужди единици в дела, изцяло произхождащи от собствения ни „аз“, тогава принудата изчезва. Това, което ни принуждава сега, е собственото ни същество. Законите престават да властват върху нас; вътре в нас те властват върху делото, произхождащо от нашия „аз“. … Да разпознаеш законите на собствените си дела, означава да осъзнаеш собствената си свобода. Следователно, процесът на познаване е процес на развитие към свобода. (GA 3)
Щайнер издига идеята за свободата на ново ниво. Като разлика с по-ранните му работи, хората вече не са свободни просто защото оригиналната духовна субстанция се е изляла в тяхното мислене и сега могат да определят собствените си цели. В „Истина и познание“ думите трансформация и еволюция за пръв път се появяват във връзка с идеята за свобода. Следователно хората сами се трансформират и еволюират. Те по принцип не са свободни, а по-скоро стават свободни, когато се учат да разбират законите на действията си, като преодоляват сляпата принуда и стават способни да определят действията си, изхождайки от собствения си аз.
Тук главното, което Щайнер разглежда, не са действията, свързани по необходимост с физическото ни съществуване, а по-скоро компулсивният характер на психическите ни страсти. В писмо до Роза Майредер от това време, той пише:
Това, което ни прави способни на свободни дела, не са тъмните, неопределени, магически мотиви, а само това, което стои пред нас в обичаен вид, ясно във всяка една от своите части. Само тогава, когато напълно проникна в съдържанието на духа си, така че да не е останало нищо все още във формата на тъмни емоционални или магически сили, само тогава мога да бъда сигурен, че това, на което давам израз външно, е наистина мое дело. Единствено в това виждам истинската свобода и пълното процъфтяване на човешката личност. (GA 39)
С други думи, хората трябва да проникнат в своите идеали и мотиви с познание, да получат яснота относно идеалите, които действат като двигателна сила в тях, ако искат да се развиват в посока към свободата. Много благородни дела – например тези, направени поради вярност – могат да се появят от една благородна, но същевременно неясна страст. Подобно дело – независимо от моралната му стойност – не може да се разглежда като свободно дело. Така, както е развита в „Истина и познание“, свободата предполага само-познание. Свободата възниква по време на един процес на само-изследване, а не просто от идеализъм.
Предшествениците на това понятие за свободата можем да намерим както в „Открито писмо“ до Мари Южени деле Грацие, така и през 1887 г., във въведението към втория том на „Гьотевите научни трудове“, където Щайнер пише за връзката на индивида с историята и с обществото. Всеки индивид принадлежи към конкретно време (културна епоха) и определен социален контекст (народ). „Аз завися от културната епоха, през която съм роден; аз съм дете на своето време“ (1-б). Влиянията на времената и социалния контекст могат да влияят на индивида по невидим начин. Човек обаче може да откаже да се носи по течението, може да разгледа тези влияния и да си състави оценки относно тях.
Чрез способността си за познание, индивидът прониква в конкретния характер на своя народ; на човек му става ясно накъде го направляват съгражданите му. Индивидът преодолява това с решителност и го поема вътре в себе си като една вече напълно позната картина – тя става индивидуална вътре в него и приема изцяло личния характер, който притежава дейността, базираща се на вътрешна свобода. (GА 1)
Индивидите могат да си създадат подобно отношение и към модата, и идеите на своето време. Човешките същества могат да си проправя път нагоре до познанието за ръководещите идеи. Те могат да положат усилия да разберат своето време, за да не го следват сляпо. Понятията, които се използват тук – преодоляване, да се издигнат, да си проправят път нагоре – сочат към една определена форма на тогавашното общоприето понятие за еволюция, която е била прилагана не само към историческите и социални тенденции, но също така и към отношението на човешкото същество към себе си. И така стигаме до изходната точка за „Интуитивното мислене като път към духа“ и Щайнер приключва това, което първоначално е било началната глава на книгата, със следния пасаж:
Тази книга тълкува отношението на науката към живота не в смисъла, че човешките същества трябва да се прекланят пред идеята и да посвещават всичките си сили да й служат, а по-скоро в смисъла, че ние завладяваме света на идеите, за да ги използваме за нашите човешки цели, които се простират отвъд тези само на науката. Ние трябва да сме способни да се изправим пред една идея, докато я преживяваме; иначе, попадаме в робство. (GA 4)
Подобно твърдение показва колко много Щайнер е напреднал в своите размисли след 1886 г. В „Гьотевата теория на познанието“ той казва доста наивно: „Ние не следваме идеалите, защото са ни дадени като закони, а защото идеалът, поради своето съдържание, е активен вътре в нас и ни води“ (GА 2). Към 1891 г. на Щайнер вече му е ясно, че идеалите не ни водят директно. Индивидът се изправя пред идеала, размишлява за него и всичките му последствия, усвоява съдържанието му и го променя така, че да отразява собствените му конкретни цели. По този начин Щайнер преодолява по-ранния си наивен идеализъм.
Превод: Ати Петрова