ГЛАВА 16 – 1
ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА
Рудолф Щайнер се премества във Ваймар с надеждата да положи основите на по-нататъшната си кариера. Той си е представял някакъв вид преподавателска длъжност по философия и в писмата си многократно говори за плановете си да получи професорска позиция или поне да стане частен преподавател. Първоначално става дума за професорска длъжност в Йена, а по-късно за преподавателска длъжност във Виена, която, с помощта на Лауренц Мюлнер, щяла да бъде създадена специално за него. Той обаче не е създал значими философски трудове – подобни трудове биха дали повод да бъде почитан. Такава книга е трябвало да бъде написана (GA 39).
През юли 1891 г., когато дисертацията му вече е завършена и му предстои да получи диплома от университета в Рощок, във Ваймар при Щайнер пристига гост, с когото се е разбирал много добре. Людвиг Лайстенер бил литературният съветник към издателство “Кота” в Щутгарт. Той предлага на Щайнер да напише книга за „Основните проблеми на метафизиката“. Щайнер е развълнуван от предложението не само защото отдавна е изпитвал силно желание да се захване с голям философски проект, но също така защото “Кота” е била превъзходна издателска къща. В началото на октомври Щайнер заминава за Щутгарт. Книгата отново е обсъждана и вероятно се стига до споразумение. На 7 октомври, след като се връща във Ваймар – „гробището на германското величие“ (GA 39), той пише, че се надява да се захване с философската си книга в близкото бъдеще. „Това е работа, която наистина може да носи човека, защото тя може да бъде осъществена единствено като съсредоточим всичките си духовни сили. Сега ще имам възможността да дам израз на много от това, което имам да кажа и много от това, за което се застъпвам“ (GA 39). Предизвикателството явно изпълва Щайнер с нова енергия. В началото на декември той предполага, че ще успее да завърши книгата до Великден. През януари пише, че книгата му „напредва; основното подреждане и разпределение на съдържанието е завършено“ (GA 39). Но накрая книгата е издадена чак през ноември 1893 г., след непрестанен натиск от издателството, което вече не е “Кота”, а “Емил Фелдер”. Заглавието й е Die Philosophie der Freiheit – „Философия на свободата“.*
РАЗВИТИЕ НА ИДЕЯТА ЗА СВОБОДА
На Щайнер за пръв път му хрумва да напише една философия на свободата някъде около 1880 г. През юли 1881 г. той пише на един приятел сякаш става дума за вече известен план: „Надявам се да имам достатъчно спокойствие през август, за да успея да нахвърля на хартия една голяма част от скъпата ми философия на свободата.“ По това време той си е представял, че хората ще четат философските му идеи „като занимателен, образователен роман“ (GA 38).
Основната идея на тази ненаписана книга живеела изцяло в света на германския идеализъм. „Само абсолютното е от най-висша действителност. Всичко, което не е абсолютно, е само подобие, илюзия и грешка – ‚мнението на смъртните‘, както казва Пармениад. Стремежът да се постигне абсолютът, този копнеж в човешкото същество, е свобода.“ В светлината на абсолюта, на Бога, всички волеви цели, които „азът“ си поставя, изчезват.
Ако наречем това признание за най-висшите истини: общението на човешкото същество с абсолюта, откриваме, че в това общение разцъфва най-висшата форма на свобода. Човек се оказва в една точка на вселената и сега има позиция…, от която човек може да гледа към целия свят. Човек си съставя мнение за него, за себе си, и е доволен от себе си, от света и от всичко. В най-висшата форма на свобода се проявява блаженството – най-висшата форма на удовлетворение. Човешкото същество е открило целта на своето съществувание и е в хармония с всичко. (GA 38)
Тези думи са израз на вътрешното преживяване на Щайнер, докато е изучавал Фихте. От гледната точка на това, което по-късно ще се превърне в „Интуитивното мислене като път към духа“, става ясно, че в тази първа идея за свободата, индивидът е изложен на опасност да изчезне в абсолюта. Идейната структура от 1881 г. ни дава добра представа за дългия път, изминат от Щайнер, тръгвайки от едно чисто идеално понятие за свободата до едно емпирично схващане за свободата, основано на душевни наблюдения. Също така става ясно, че въпросът за свободата от самото начало е бил за Щайнер основният въпрос на човешкото съществуване. Философските му усилия през целия период от 1881 г. до 1885 г. са съсредоточени върху предизвикателството да успее правилно да разбере понятието за свобода.
Вторият му опит да изгради това основно понятие се появява в глава 19 на „Гьотевата теория на познанието“. Този пасаж вероятно е бил написан през зимата на 1886 г. Той е труден за интерпретиране. Щайнер ясно отхвърля както моралните заповеди, така и външното напътствие или откровение. „Той действа в съответствие с намеренията на света не когато търси една или друга заповед на направляващата сила на света, а когато действа в съответствие със собствените си намерения“ (GA 2). Единственият въпрос е как се появяват тези намерения.
В Глава 13 Щайнер сравнява човешкия дух с окото и ухото и стига до твърдението: „Духът възприема мисловното съдържание на вселената като сетивен орган: (GA 2) Мисловното съдържание, което е възприето или схванато по този начин, получава израз чрез индивидуалната дейност. Следователно, човешката дейност също се определя от мисловно съдържание. „Когато се появи морална идея, следователно, именно вътрешната сила, намираща се в съдържанието на този идеал, ръководи действията ни. Ние действаме в съответствие с идеала не защото той ни е наложен като закон, а по-скоро защото идеалът, по силата на своето съдържание, е активен в нас и ни води.“ И Щайнер стига до заключението: „Стимулът за действие не е извън нас, а е вътре в нас“ (GA 2).
Критикът би могъл да попита дали вътрешната направляваща сила на идеала не е всъщност форма на вътрешна принуда, която макар и да ни освобождава от външни влияния, ни прави подвластни на силата на идеите. Този въпрос ни се струва особено оправдан, защото Щайнер описва човешкото мислене като орган на възприятие, който улавя идеите както окото или ухото улавят сетивни възприятия. Човек би могъл да стигне до извода, че това, което сякаш се появява отвътре, е само илюзия, и че фактически индивидът е ръководен от космически мисли, които той приема чрез мисленето си. Придържайки се към идейната рамка на „Гьотевата теория на познанието“, ще трябва да отговорим на подобен аргумент, като отбележим, че мислите, в техните закономерни връзки, се зараждат в индивидите, и че вътрешната закономерност на мисленето не се усеща като форма на принуда (GА 2). Освен това, вероятно трябва да се отбележи, че определянето на мислите не е нещо ригидно. Щайнер говори за „постоянно течащи мисли“, на които придаваме дадена форма, на базата на външни зрителни възприятия. Последствието от това би било, че всеки индивид се придържа към мислите по определен начин, в зависимост от собствените си умствени образи. Това също не е фиксирано – умствените образи могат и да се разпадат. И накрая най-важното – човешкият аспект на едно събитие или явление получава своя израз в познанието.
Т.е. същинската природа на едно нещо се проявява единствено когато нещото влезе в отношение с човешко същество. Защото същинската същност на всяко нещо се проявява единствено вътре в човешкото същество. Това определя относителността като мирогледна позиция – т.е. насоката в мисленето, която приема, че ние виждаме всички неща в светлината, хвърлена върху тях от самите човешки същества. (GA 2)
Този пасаж предлага възможността всички мисли, произведени от индивидите, не само да бъдат считани за космически мисли, но че те биха могли да имат и човешки произход. Тогава идеалите, които определят човешките действия, биха били човешки творения. Щайнер не стига дотам в „Гьотевата теория за познанието“. Вместо това, той нахвърля една донякъде двусмислена картина на субстанцията от космически произход, изливаща се изцяло в света, за да го напътства изотвътре. Тази изначална космическа субстанция получава израз както в човешката мисъл, така и в човешката личност (GA 2). През май 1886 г., малко след завършването на „Гьотевата теория за познанието“, Щайнер се запознава с 22-годишната тогава поетеса Мари Южени деле Грацие. В нейното творчество той се сблъсква с поетичните резултати от материалистическия нихилизъм. Една от нейните поеми със заглавие „Около полунощ“ завършва със следните стихове:
Всепобеждаващ и свободен властва
Само гигантът смърт:
С блестящ меч той покосява
Искрящите лъжи на съществуванието
И изрича, във вечността,
Сочейки праха и разпада,
Единствената вечна истина:
Това е нищо!
Щайнер е дълбоко развълнуван от интелектуалната откровеност, с която деле Грацие не само концептуализира материализма, но също така схваща емоционално и придава форма на песимизма в него. Сблъсъкът с радикалния песимизъм е бил за него едно духовно предизвикателство и той веднага се заема с въпроса в „Открито писмо – природата и нашите идеали“, където той чества деле Грацие. Това писмо е интересно във връзка с нашата тема, защото Щайнер го описва в своята „Автобиография“, като казва, че то съдържа зародиша на идеята за „Интуитивното мислене като път към духа“. Щом, както изглежда, зародишът на „Интуитивното мислене като път към духа“ се намира в горепосочените творби, този коментар на Щайнер ни кара да погледнем по-отблизо пасажа, който той цитира през 1924 г. Има ли в него нещо ново, различно?
Идеалите ни вече не са тъй плитки, че да бъдат задоволени от твърде често повърхностната и празна външна действителност. Независимо от това, не мога да приема, че е невъзможно да се издигнем над дълбокия песимизъм, който подобно прозрение може да породи. И аз намирам средства, чрез които да се издигнем над него, поглеждайки към вътрешния ни свят – т.е. когато се приближа към истинската природа на нашия идеен свят. Това е една затворена и самодостатъчна сфера – тя нито печели, нито губи от преходния характер на външните явления. Не са ли нашите идеали, когато са истински, живи индивидуалности, самостоятелни единици, независими от благосклонността или неблагосклонността на външните явления? Ако прекрасната роза е разкъсана от безсърдечни вятърни пориви, тя все пак е постигнала своята мисия, тъй като е ощастливила стотици човешки очи. Дори утре убийствената природа да реши да разруши цялото звездно небе, все пак хиляди години хората са гледали с благоговение нагоре към звездите и това е достатъчно. Това, което прави нещата съвършени и завършени, не е тяхното временно съществуване, а тяхната вътрешна същност.
Нашите идеали са цял един собствен свят, със собствен живот, който нищо не печели от една благоразположена природа. Колко жалки същества щяха да са хората, ако бяха неспособни да получат удовлетворение от собствения си свят от идеали, а вместо това се нуждаеха от помощта на външната природа! Къде щеше да съществува божествената ни свобода, ако външната природа ни отглеждаше и закриляше и ни водеше за ръката като безпомощни деца? Не, външната природа трябва всичко да ни откаже; така, щастието, което постигнем, ще бъде изцяло продукт на собствената ни свободна същност. Нека всеки ден природата да руши това, което сме изградили, за да можем всеки ден отново да се радваме в създаването на нещо ново. Не желаем да дължим нищо на природата и всичко на себе си!
Някои би могъл да каже, че подобна свобода е само фантазия. Че мислейки се за независими, ние просто се подчиняваме на железните необходимости, определени от природните закони. Че най-благородните ни мисли са просто резултат от слепите действия на природата в нас. О, най-сетне признаваме, че същество, което е постигнало самопознание, няма как да не бъде свободно!... Виждаме мрежата от закони, които управляват явленията и водят до необходимост. И все пак, в съзнанието си ние притежаваме силата да отделим тези закони от природата, и въпреки това от нас се очаква все пак да сме неволни роби на природните закони? (GA 28)
Когато Карл Юлиус Шрьодер прочита тези редове, той разпознава новия тон и пише на Щайнер, че ако той сериозно стои зад думите си, то те никога не са се разбирали един друг. Който пише по такъв начин за природата, показва, че не приема достатъчно насериозно думите на Гьоте „Опознай себе си и живей в мир със света“. В откритото писмо наистина между хората и природата зее пропаст, която не се забелязва в по-ранните творби на Щайнер. С известен недодялан, младежки ентусиазъм, активното, творящо човешко същество, което се е отърсило от своя произход, бива издигнато и поставено в центъра. Това, което тук се появява, макар и все още не съвсем ясно изразено, е идеята за индивидуализма, която Щайнер ще развие по-нататък в началото на 1890-те. Характерен за този по-късен индивидуализъм е отказът от сигурност за индивида, чрез една „основа на света“, която е изляла себе си във всеки отделен човек. По един напълно не-Гьотев начин, човешките същества обръщат гръб на природата и започват да градят единствено върху собствената си дейност.
Тази промяна в мисленето на Щайнер може да бъде проследена сравнително отблизо във втория том на „Гьотевите научни трудове“, където отново развива схващанията си за Гьотевата епистемология. Четейки го, можем да следим новия акцент в мисленето на Щайнер. Същевременно, не бива да забравяме, че и двете версии се занимават с един и същ въпрос: оформянето на Гьотевата епистемологична практика в една идейна рамка. Основната идея е една и съща и в двата тома.
Когато Шайнер се обръща към идеята за свободата, обаче, той използва различни образи:
Ние не признаваме никакъв универсален ръководител извън нас, който да определя целите и посоките ни на действие. Универсалният ръководител се е отказал от своята власт и е предал всичко в ръцете на човешките същества, отправяйки към тях предизвикателството те да продължат да работят. Човешките същества откриват, че се намират в света, изпитват природата и разпознават в нея нещо по-дълбоко: условия, едно намерение. Тяхното мислене прави възможно за тях да разберат това намерение. То става тяхна духовна собственост. Те са проникнали в значението на света. Те действат и с това дават израз на това намерение. В този смисъл, философията, представена тук, е истинска философия на свободата. (1-б)
В „Гьотевата теория на познанието“ оригиналната духовна субстанция на вселената „се излива“ в природния свят, за да го ръководи из отвътре. В по-късното въведение, написано през пролетта на 1887 г., „универсалният ръководител“ се отказва от собственото си специално съществувание. Той оставя само свидетелство за себе си, следи и намерения, които човечеството трябва да продължи по-нататък. „Да се продължи нататък“ – колкото и проблемно да е това понятие – е нещо повече от просто пресъздаване. По-нататък в текста, Щайнер твърди категорично, че „да се продължи нататък“ не бива да се разбира просто като изпълняване на завети. „Етичните действия са израз на това, което е придобило смисъл за индивида – те присъстват винаги при конкретните събития и никога като общ закон. Не съществуват общи закони, които да определят какво един човек трябва или не трябва да прави“ (1-б). Това е първото споменаване на действия в конкретен, неповторим случай, една идея, която играе решителна роля в по-късното творчество на Щайнер: Всякакви правила и норми се провалят, когато имаме една конкретна ситуация. Следователно, продължаването нататък с намеренията на универсалния ръководител може да се осъществи единствено чрез творческа индивидуална инициатива.
Рудолф Щайнер премисля тези идеи по-внимателно по време на работата си върху „Интуитивното мислене като път към духа“. В един сблъсък с „Обществото за етична култура“, едно появило се в САЩ движение, което се застъпвало за морални принципи, той изнася аргументи против пропагандата за етични норми и правила. Той посочва безсмислието на етичната пропаганда. Етиците били пропуснали факта, че:
Че всички общи правила и закони се оказват безполезни фантоми, когато човек попадне насред живата действителност. Законите са абстракции; действията обаче винаги се провеждат при много конкретни, специфични условия. Когато сме изправени пред нуждата да се действа, ние трябва да претеглим различните възможности и да изберем тази, която ни се струва най-практична. Отделният човек винаги е изправен пред много конкретна ситуация и взима решение според естеството на ситуацията.
и:
Двама различни човека ще се държат по различен начин в една и съща ситуация, защото те, според разликите в характера, опита и образованието си, стигат до различно схващане какво рискуват в ситуацията. Който си даде сметка, че оценяването на естеството на ситуацията е важният фактор при определянето на действието, той би могъл да подкрепи единствено индивидуалистичния подход към етиката. Само едно ясно схващане за дадена ситуация може да подкрепи формирането на подходяща оценка, а не предопределени норми. (ГА 31)
Или с още по-други думи, етичните импулси и планове, които се прилагат в дадена ситуация, зависят от начина, по който индивидът я разглежда – „преценката за конкретната ситуация е важното тук“.
Самата ситуация не предлага никакви морални задължения. Индивидът трябва да ги открие сам за себе си. Моралната летва, която си постави индивидът, ще зависи от неговия светоглед. През погледа на Дарвин войната може да се приеме за продуктивен процес на естествен подбор, един процес, който не бива да бъде прекъсван. За други хора обаче войната представлява морално изпитание – тя трябва да бъде спряна или трябва да се помогне на нейните жертви. И така, Рудолф Щайнер обръща внимание на ролята, която играят различните мирогледи – различните морални модели. И той поставя едно съвсем неочаквано изискване за това, което един мироглед трябва да постигне.
Един мироглед, който е способен да ни удовлетвори напълно, трябва наистина да ни отмести от позицията, която сме заели в космоса – той трябва да ни приведе в абсолютно движение. Чрез него трябва да получим не само прозрение какво представляваме. Той трябва да ни помогне да се превърнем в нещо. Естествено, сега всички онези, които предпочитат да стоят на едно място, ще се обадят и ще кажат: „Искаме една наука за нещата, които са, а не информация за това, което не съществува.“ Това са слабаци, които не искат да признаят, че като човешки същества те имат правото да творят, и че това, което сътворят, има не по-малко право да съществува от всичко останало. Ето защо никога не съм могъл да повярвам, че човешкото същество не е нищо друго, освен дете на Бога. Това е просто начин да се каже, че това, което създаваме, е просто едно пресъздаване. В слабостта си молим за прошка за създадените от нас идеи и обясняваме, че не са от нас, а са били по волята на небесния ни Отец. (GA 39)
Понятието за свобода се представя като свобода на индивида, който овладява себе си чрез самопознание, живее на базата на своите идеали и взима решения свободно в конкретната ситуация. Тази свобода се разгръща в радикална опозиция на природата. Нека всеки ден природата да руши това, което сме изградили, за да можем всеки ден отново да се радваме в създаването на нещо ново. Не желаем да дължим нищо на природата и всичко на себе си! Това е едно схващане за свободата, което не я разглежда като живеене според божествените намерения, защото никъде не е маркирано кои са тези намерения. В конкретната ситуация, която сама по себе си е безмълвна, индивидът трябва да приведе в действие собствените си намерения по творчески и решителен начин.
Превод: Ати Петрова