От 1998 г. до края на века
„И в хода на двадесети век, когато изтече първият век след края на Кали Юга, човечеството ще застане или пред гроба на цялата цивилизация, или в началото на ерата, когато в душите на хората, в чиито сърца се съчетават интелигентност с духовност, битката на Михаил ще бъде спечелена.“ 136 Това са думите, с които Рудолф Щайнер (19 юли 1924 г.) пророчески описва ситуацията в края на ХХ век. След края на Кали Юга задачата на онези, които желаят да служат на истинския Дух в тази Михаилова епоха, се състои в това „да не оспорват властта на Михаил над човешкото мислене! Тук не може да става въпрос за фатализъм. Тук може да се каже само, че хората трябва да работят съвместно с боговете. Михаил вдъхновява хората със своето собствено същество, за да се появи на земята духовност, съзвучна с личната интелигентност на човешките същества, за да могат хората да бъдат мислители и в същото време наистина духовни. Защото в това и само в това се състои значението на господството на Михаил.” 136 Във времето, което остава между края на първия век от епохата на Михаил (1979) и края на настоящия (XX) век, разбирането на колкото се може повече хора трябва да се погрижи животът на земята да не бъде изцяло проникнат и завладян от ариманическf-материалистични сили. За това обаче е необходимо знание за историческия момент в неговите земни и космически измерения. Човек не може да направи нищо, ако не знае къде се намира. Човекът е изправен пред факта, че е застанал в пълна свобода пред космическото Христово събитие, охранявано от Михаил, и или го разбира и приема, или потъва в бездната на нечовеческото чрез силите, свързани с въплъщението на Ариман.
Това означава – както може би осъзнавате – че чрез антропософията трябва да се въведе нещо в духовната еволюция на Земята, защото всякакъв вид демонични, ариманически сили завладяват хората. Ариманическите сили в много човешки тела ликуваха в увереността си, че вече няма да е възможно Михаил да поеме властта над Космическата Интелигентност, която беше паднала на Земята. И това ликуване беше особено силно в средата на деветнадесети век, когато Ариман вече вярваше: Михаил няма да си възвърне Космическата Интелигентност, която си е проправила път от небесата към Земята. Наистина, на карта са поставени велики и важни въпроси. 137
Задачата на Каспар Хаузер е била да подготви човечеството за постигането на тези велики идеали. Той е щял да бъде в състояние да противопостави своето посветено на Христос мислене на ликуването на Ариман на физическия план, и по този начин да поддържа връзката с духовния свят. В розенкройцерския смисъл тази посветеност на Христос означава, че знанието изгражда мост към духа, чрез който човекът все още може да остане човек. Всички противопоставящи се на духа сили работят с все по-голяма интензивност, за да лишат човека от съзнателната му устойчивост, когато, към края на века, ще трябва да бъде взето космическо решение. Средствата, използвани от Ариман, за да заблуди човечеството, са объркване, страх и отчаяние.
Събитието в началото на века има връзка със смъртта на Каспар Хаузер. През 1933 г. за първи път се разкрива, в истинския му мащаб, резултатът от убийството на Каспар Хаузер от онези, които са извършили греха срещу духа. Събитието, което предстои и което може да бъде описано като атака срещу Христовия импулс, преодпределя историята – в обратен ред на нормалната последователност на събитията. Там, в бъдещето, се крие първопричината за много от това, което вече се е случило.*
Борбата за духа на физически план, в която Каспар Хаузер е трябвало да вземе толкова активно участие, е невидимата, но съществена тема на историята на последните два века, в която решението идва в преломния момент на прехода от ХХ към ХХI век. Обединението на водещите организации на Йезуитите и западните Ложи, за което говорихме в началото на поредицата от смъртни случаи (1933 г.), в крайна сметка беше използвано от тях, за да се подготвят, в течение на два века, за едно решение в тяхна полза.
Владимир Соловьов (1853 – 1900), в годината на своята смърт, посочва какво именно е значението на края на века, в разказа си „Антихристът”.138 Това пророческо произведение, което описва началото на XXI век – началото на третото хилядолетие –разказва, чрез един измислен ретроспективен разказ за XX век, за неизбежното появяване на Антихриста, който става общопризнат световен владетел със седалище в Йерусалим. Соловьов два пъти споменава, че решаващата промяна в човека, който се превръща в Антихрист, настъпва на 33-годишна възраст. „Той все още беше млад, но благодарение на големия си талант, на 33 години беше провъзгласен навред за велик мислител, писател и обществен работник... Той вярваше в Доброто, но Всевиждащото око на Вечността знаеше, че този човек е склонил глава пред силата на злото, когато тя му предлага подкуп – не чрез примамката на сетивата и низките страсти, нито дори чрез изключителната привлекателност на властта, а само чрез неговото неизмеримо себелюбие. Освен това себелюбието му не беше нито несъзнателен инстинкт, нито глупава преструвка. Предвид изключителния му талант, красота, благородство на характера, върховни прояви на въздържаност, безкористност и активна благотворителност, изглеждаше, че огромното му самолюбие е оправдано и достойно за един велик спиритуалист, аскет и филантроп.“ 138
Именно това себелюбие е било източникът на промяната. „Той беше навършил 30 години и още три години минаха. Изведнъж една мисъл проблясва в ума му и го пронизва до дълбините на мозъка с парещ трепет: „Ами ако? Ако не съм аз, а онзи другият – от Галилея? Ами ако той не е моят предшественик, а истинският първи и последен? “
На мястото на смирението и почитанието „в сърцето му нараства първоначално нещо като ужас, а след това пареща завист и ярост, които обземат и свиват цялото му същество – омраза, която изпълва душата му. Аз съм, а не Той – извиква той - Не, той не е жив и няма да бъде. Не е, не е възкръснал! Той гние в гроба, гние като изгубен...“ 138
Соловьов описва тук решаващия момент, в който този добре подготвен човек най-накрая се предава на Антихриста. Той признава истината за възкресението на Христос – той трябва да я признае – но умишлено отрича тази истина и с всички средства, с които разполага, се опитва да я обезсили и унищожи. Това е архетипът на онзи грях срещу духа, при който е налице съзнателна съпротива против знанието за истината. Признаването на земно-космическия ефект на възкресеното тяло, което обсъдихме подробно по-рано, лежи в основата на волевото решение, което тук изцяло включва Антихриста. В същото време беше подчертано, че Антихристът, като съгрешава срещу духа, безмилостно се противопоставя на това с универсална тактика, обхващаща цялото човечество.
Когато Антихристът отрича възкресението за втори път, той се хвърля в бездната, но е спрян във въздуха и изхвърлен обратно нагоре. „Той усети вибрация като от електрически шок... За миг загуби съзнание.“ 138 Чрез „електрическия шок“ и прекъсването на съзнанието Антихристът сам преживява архетипния опит на това, което Ариман използва като класическо средство, за да пълни душите със своите сили. 139
След тези епизоди тези сили влизат в суперчовека – едно съзнателно обръщане на Кръщението в р.Йордан – което му позволява в най-кратко време да напише книгата си Откритият път към всеобщия мир и благоденствие. Той може да напише книгата от свое име, не е нужно да се подчинява или да служи на никого. Книгата е написана по такъв начин, че да е подходяща за всеки, всеки ще я тълкува по своему, защото нищо няма да накара човека „да направи някаква жертва за самата истина, действително да се издигне над своя аз в нейно име”. Всъщност не става въпрос за трансформиране на егото, нито за постепенно абсорбиране на Христовия импулс в егото, за да се промени наистина природата на човека, а тук става дума за бездействие или втвърдяване на самия аз.
„Чудесният автор не само привлече всички, но и беше добре дошъл за всеки, с което изпълни думите на Христос: „Аз дойдох в името на Отца Си, а вие не Ме приехте; ако дойде друг в свое име, него ще приемете.“ Разбира се, за да бъде приет последният, той трябва да бъде добре дошъл.“ Тези думи разкриват пророческия си характер за нашето време. Така, както се разбира и практикува икономическият процес днес, той до голяма степен служи за улеснение и удобство, като предизвиква и задоволява все нови и нови нужди. Все повече се осъзнава, че по отношение на човешката общност в егоизма и антисоциалното поведение към земята и околната среда си проличават сили на унищожение и експлоатация.
Става ясно, че ръководителите на ордените на Йезуитите и Масоните са били решаващите и направляващи сили над съдбата на Каспар Хаузер. Както го описва Соловьов: „Основните ръководители на общата европейска политика, принадлежащи към мощното общество на Масоните, усещаха липсата на обща изпълнителна власт... Тогава „преданите” решиха да създадат лична изпълнителна власт, състояща се от едно лице с пълни и достатъчни правомощия. Основният кандидат беше член на Ордена, „идващият човек”. Той беше единственият човек с много добра световна репутация. По професия умен учен в областта на балистиката и по имущество голям капиталист, той имаше приятелски връзки навред сред финансовите и военните кръгове.”138
Показахме как, особено след събитията от 1945 г., икономиката и оръжията са се превърнали в решаващи фактори в живота в целия свят. И дали да не разгледаме забележката на Соловьов „по професия учен в областта на балистиката” като намекване за полетите в космоса? По инициатива на масоните „идващият човек“ е избран за доживотен президент на Обединените европейски щати и накрая, сред всеобща радост, е издигнат до ранг „римски император“. Той започва своето управление на земята, като донася мир – който не е нищо друго освен „мир чрез сила“, и решава социално-икономическия проблем чрез „равенството на едно всеобщо пресищане“. Кулминацията на неговото издигане на власт е постигнато чрез магьосника Аполион, който е майстор на полунаучното, полумагическо изкуство „да привлича и контролира атмосферното електричество според волята си, което беше широко известно като призоваване на огън от небето“. Чрез чудеса и знамения той става великият забавляващ на народите на света. Накрая императорът иска да разреши религиозния въпрос на събор в Йерусалим. „Когато императорът влезе, придружен от великия магьосник и свитата си, оркестърът засвири „Маршът на обединеното човечество“, който служеше за имперски национален химн.“
„Маршът на обединеното човечество“. Срещу това, в християнския смисъл, бе хорът от много народи с много различни гласове, които индивидуално служат на общността. Императорът лесно успява да убеди повечето членове на Съвета в своя начин на мислене – православни християни, католици и протестанти. Но той се провали с останалата малка част от християните. На въпроса му какво може да направи за тях, почтеният Йоан отговаря: „Изповядай се сега пред нас, Исус Христос, Синът Божий, Който дойде в плът, Който възкръсна от мъртвите и Който ще дойде отново.“138 Тъй като Антихристът не може да даде подходящ отговор, той е разкрит. Когато почтенният Йоан открито провъзгласява пред Събора: „Деца, това е Антихристът!“, той разваля магията. Вярно е, че магьосникът Аполион успява да предотврати непосредствените последствия от това разкритие чрез едно привидно божествено съждение, но съдбата на Антихриста е необратимо запечатана чрез разкриването му. Външно това е предизвикано от евреите, които, след като са погледнали на Суперчовека като на Месията, забелязват, че той изобщо не е евреин. Той е затворен в затвор от мощно земетресение и вулканично изригване, което поглъща императора, магьосника и всички, които им принадлежат.
Разказът на Соловьов не бива лековерно да се пренебрегва като пророчество. Той възпроизвежда, така да се каже, идеалния план за Антихриста, чието историческо изпълнение е отклонено, забавено и пресечено от няколко други фактора. Действителният исторически процес, който се развива в доста различен период от време, представя една много променена картина. Като ни предоставя знание за еволюционните тенденции и мотивите на настоящето и близкото бъдеще, които трябва да бъдат съгласувани с принципа на злото, писанията на Соловьов ни представят архетипни картини, които са от голямо значение, а читателят лесно ще може да провери колко много от хода на историята се базира на такива архетипни картини.
Превод: Ати Петрова