ГЛАВА 15
САМОТЕН В КОМПАНИЯТА НА МНОГО ПРИЯТЕЛИ
Дните във Ваймар се състояли от работа, много работа, а работата в архива била монотонна и скучна. Конференциите на Общество Гьоте внасяли малко разнообразие, а летният прилив на туристи, интересуващи се от Гьоте, е водел до пренатоварването на архиварите с турове, заедно с редовната им работа. През този период Рудолф Щайнер пише писма, в които отбелязва, че няма нищо особено за докладване що се отнася до външния живот. Той споменава, че почти няма ваканция и че суровият Ваймарски климат оказва своето влияние с честите настинки и дори загубата му на глас. Пишейки на родителите си, той казва, че се надява животът там да го закали.
Освен работата си в архива, Рудолф Щайнер се залавя и с други задачи. Първо, трябвало е да напише дисертацията си и да се подготви за устни изпити, а след това започва работа по „Интуитивното мислене като път към духа“. През 1895 г. публикува книга за Ницше; а през 1897 г. - „Светогледът на Гьоте“. Страничните му занимания са да ръководи изданието на дванадесетте тома от творчеството на Шопенхауер и един подбор в осем тома на творчеството на Жан Пол. И, може би, за да смени малко темпото пише есета, доклади и рецензии за книги. Понеже се захващал с прекалено много работи, работата му постоянно се протакала. Издателите му понякога чакали години наред, докато получат части от това, което им бил обещал. Дори завършването на „Интуитивното познание като път към духа“, което Щайнер много искал да публикува, се забавя повече от година. Щайнер постоянно бил под напрежение; чак малко преди да замине за Берлин, той успява да приключи с различните си задължения.
Предвид количеството работа за вършене, можем да си представим Щайнер как си тръгва от работа от архива само за да хукне към апартамента си, за да пише и учи до полунощ. Но в своята „Автобиография“ той пише за оживения си социален живот. Много приятелства. Той и приятелите му разказват за дълги разходки – с авторката Габриел Ройтер из улиците на Ваймар, с Олденс в парковете на града, а също така из околностите с художниците Ото Фрьолих и Йозеф Ролетчек. Те разказват за дълги разговори с различни приятели, вечерни дебати на верандата на хотел „Чемнитиус“, за празненства след посещение на театъра или операта. Четейки тези спомени, човек би могъл да си помисли, че Щайнер е излизал всяка вечер с приятелите си. В действителност повечето от разговорите, дебатите, разходките и празненствата са се случвали в края на седмицата или по време на редовни седмични сбирки.
През седмицата Щайнер прекарвал вечерите и нощите сам в кабинета си, зад бюро, покрито с купища книги и ръкописи, осветени от лампа за четене, която сем. Шпехт му дали. „Аз трябваше да приема съвсем сам всичко, свързано с духовните ми възприятия. Живеех в духовния свят; нито един от познатите ми не ме последва там. Социалните ми взаимодействия представляваха гостуване в света на другите хора. Независимо от това, аз обичах тези екскурзии... Това беше естеството на моята „самотност“ във Ваймар, където водех активен социален живот. Но не намирах вина в другите, че са ме обрекли по този начин на самота“ (GA 28)
Ваймар не бил университетски град, в който общият тон се определял от интелектуалния живот. По това време, освен че бил кралска резиденция, той бил град на изкуствата. Духовният климат се влияел от театъра, музиката и художествената школа. Художествената школа все още била под силното влияние на артистичния импулс, развит от пейзажиста граф Леополд Калкройт. Калкройт, един сериозен импресионист, направил пробив в традиционния подход към изкуството чрез ярко цветната си смесица от реализъм и импресионизъм. След като напуска Ваймар през 1890 г. той става председател на Фонда на германските художници, група художници, които въплъщавали модерния либерален подход. В този смисъл, художниците, с които Щайнер прекарва времето си във Ваймар, били по това време модерни художници. Те се стремели да хванат в картините си, подобно на импресионистите, светлината, цветовете и настроението. Един от художниците, който се е опитвал да хване радостите и скърбите на боите върху платното, бил Ото Фрьолих (1869 – 1940 г.). Щайнер, който пише много за него в своята „Автобиография“, се опитал да го ентусиазира да рисува теми, които човек може да си представи само с въображението си – например, Ницше в долината на смъртта. Това обаче не било амплоато на Фрьолих. Изпълнените му със светлина пейзажи, някои от които все още са в колекцията в двореца във Ваймар, са доста убедителни. По същия начин Щайнер предлага на приятеля си Курт Либиш (1868 – 1937 г.) да нарисува темите от „Вълшебната приказка“ на Гьоте. Макар и Либиш да прави такъв опит, и той става пейзажист и работи главно с теми от областта, която е наричал свой дом – Шварцвалд. Самият Щайнер по това време е поклонник на изкуството на Арнолд Бьоклин (1827 – 1901 г.). През 1882 г. във Виена той видял четири от картините на Бьоклин, и според него това било жив протест срещу рисуването с модел. Същевременно, това влечение показва колко силно всъщност Щайнер е бил привлечен към тематично ориентираните, илюстративни картини. Чак през 1902 г. Щайнер започва да се интересува от друго художествено направление – когато открива творчеството на Уилиям Търнър в Националната галерия в Лондон и признава, че Търнър според него бил „по-значителен“ от Бьоклин (GA 39).
Театралният живот във Ваймар обаче бил по-традиционен и Щайнер успял да научи много, докато наблюдавал как различни актьори се опитват да модернизират работата си. Най-интересни за него били много личните формиращи стремежи на самите актьори и актриси. В своята „Автобиография“ той си спомня „огнения дух“, Пол Виеке, който с викове и ругатни навлизал в новите роли. Сред документите на Щайнер е открита една задълбочена рецензия за изпълнението на Алвин Виеке в ролята на Гретхен на Гьоте. Той възхвалява нейното изкуство с огромно уважение. Тя обаче не се споменава в неговата „Автобиография“ поради неодобрението на Щайнер към личното й поведение (GA 39). Това е свързано с неговите чувства относно актьорството. Един пасаж от неговата „Автобиография“, в който говори за много известния тогава млад герой на Ваймарската театрална сцена, Дагоберт Нюфър (1851 – 1939г.) дава представа за очакванията, които е имал към актьорите:
Запознах се с един актьор, Нюфър, когато той все още работеше в театъра във Ваймар. Това, което най-много ценях в него, беше сериозното му, съвестно отношение към професията му. В преценката си за сценичното изкуство той не допускаше нищо аматьорско. Това беше нещо особено удовлетворяващо, понеже хората като цяло не знаят, че театралното изкуство трябва да следва известни технически правила, също като музиката, например. (GA 28)
Приятелството със семейството на Нюфър продължава много години. Точно колко дълбоко Нюфър е разбирал Щайнер, си проличава от подаръка, който му дава на Коледа: бюст на Хегел, който придружава Щайнер до Берлин, а после и до Дорнах.
Ваймарската музикална среда все още била под влиянието на Ференц Лист, който е живял там много години. Влиянието му продължавало да бъде толкова силно, че Щайнер говори за годините си, прекарани във Ваймар като за години на Лист. Но точно в областта на музиката започва да се появява нещо ново. Рихард Щраус, enfant terrible на немската музикална среда, по това време бил концертмайстор във Ваймар и получавал бурно публично признание. С първите си композиции той пробива през приятната закръгленост на традиционната музика. По време на приема след премиерата на първата му опера, „Гунтрам“, Щайнер е този, който пръв се изказва и хвали Щраус като човекът, който най-сетне е създал нещо ново във Ваймар. В 1:30 ч. на следващата сутрин Щраус най-накрая е придружен до дома си от шествие със свещи. Рихард Щраус е също така този, който през 1894 г. кани Густав Малер във Ваймар на един музикален фестивал, където Малер представя своята първа симфония. „Няма как да забравим как размахваше палката си и създаваше музика не просто от поток от форми, но и сочещ смислено помежду тези форми в преживяване на една свръхсетивна, скрита реалност“ (GA 28)
Влиянието на Лист във Ваймар било запазено главно чрез композитора и пианист Конрад Ансораж. Ансораж бил адаптирал поеми от Ницше към музика. Щайнер принадлежал към неговия приятелски кръг и почти винаги присъствал, когато тези песни били изпълнявани за пръв път. В тях музиката се комбинирала със стиховете и мислите на Ницше, с въпроса за едно истинско, независимо човечество, което се стреми да се превърне в музика и тон. В този кръг Рудолф Щайнер бил известен като истински изследовател на Ницше; той бил включван в разговорите, чиято цел била да се придобие по-добро разбиране на мисълта на Ницше. Освен това, този кръг бил дълбоко трогнат от сериозния въпрос: „С развитието на немската култура какво би станало, ако място като Ваймар изпълни дори една минимална част от съдбовната си мисия?“ (GA 28).
От всичките автори, живеещи във Ваймар, Щайнер бил най-силно пленен от Габриел Ройтер. В „Автобиография“ той пише радостно за възхищението си към нея: „Трябва да кажа, че някои от най-красивите часове в живота ми бяха тези, прекарани с Габриел Ройтер.“ (GA 28) Тя била две години по-голяма от Щайнер. Родена в Александрия, Египет, била до известна степен дистанцирана от немските проблеми. Трудната й съдба я била научила да се съсредоточава само в съществените неща. Тя не страдала от предразсъдъци, с удоволствие придружавала Щайнер до архива на Ницше в Наумберг, и принадлежала към малкия кръг хора, пред които през лятото на 1894 г. Франц Кьогел чете пасажи от все още непубликувания „Антихрист“ на Ницше. Но обикновено Габриел Ройтер и Щайнер се срещали у Ханс и Грете Олден, в къщата в Алтенбург, където едно време се е събирало „Новото Ваймарско общество“ на Лист. Габриел Ройтер разказва в своите мемоари за тези срещи:
Всеки от нас беше властелин на света и център на собственото си съществуване, и свободната природа на индивида постоянно се утвърждаваше, използвайки най-гротескни поводи и най-рискова логика. Рудолф Щайнер беше майстор в изказването на барокови, прекалени твърдения, които после да защитава с учудваща проява на логика, познания, умни прозрения и парадокси. Колко беше забавен, когато се разпали – свободомислещият човек с тясната монашеска глава, високото озарено чело; как се възпламеняваше, когато Ханс Олден правеше своята прекрасна фавънска физиономия и му отвръщаше с остроумен цинизъм... Щайнер се бореше с глада и бедността. Той често ме придружаваше късно вечер от дома на Олден, тъй като и двамата живеехме в западната част на града. Ставаше сериозен и аз трябва да бъда благодарна на изключителния му дух и широтата на познанията му, за многото идеи и стимули по философските въпроси. Той най-вече ми помогна да схвана Гьоте в съвсем нова светлина. (Габриел Ройтер)
Наред с други неща, по време на тези разговори Щайнер развива идеите на своята „Философия на свободата“, върху която работи по това време. Той разговаря с нея конкретно за идеята за морално въображение и й доказва как свободният дух може да бъде истински свободен и съзидателен единствено когато успее да преживее дадена ситуация във въображението си и да открие нови направляващи идеи в рамките на имагинативното си преживяване. Габриел Ройтер намира смисъл в това и тридесет години по-късно, спомняйки си за тези разговори, тя добавя, че с развиването на своята Антропософия Щайнер е стимулирал моралното въображение на множество хора.
От своя страна, Щайнер си спомня решителните и радикални гледища на Габриел Ройтер. Тя никога не вдигала шум, нито повишавала тон, а спокойно изразявала остро акцентираните си идеи. „Помня как веднъж стояхме повече от час на един уличен ъгъл под палещото слънце и спорехме по въпроси, които я провокираха. Габриел нито за миг не губеше вътрешно спокойствие, когато дискутираше неща, от които всеки друг би се разстроил“ (GA 28). Изглежда тя е била истински модерна душа, която е давала израз на силната си вътрешна същност с висока степен на съзнание.
Ханс Олден (1859 – 1932 г.) бил съвсем различен. Той бил остроумен драматург и журналист, който изпитвал удоволствие да дава свобода на склонността си към критика и цинизъм. На него му било невъзможно да премълчава внезапните си проблясъци на остроумие. Естествено, много от това, което е казвал или пишел, е било оправдано и е било голямо облекчение, когато остроумията спуквали балоните от прекалено сантиментални настроения. За Едуард фон дер Хелен и Рудолф Щайнер е било истински дар да могат да разговарят свободно у Олденови, като се има предвид как ден след ден са страдали както под даскалския контрол на Суфан, така и от ограниченията на буржоазните морални чувства, налагащи се във Ваймар. Било е освобождаващо да намерят отдушник в компанията на Олден и да могат да говорят остро за неща, които иначе било невъзможно въобще да бъдат споменавани.
Изразената критика била разпалвана от висши интереси и идеали. Това си оставало само като фон – никой не искал да изпада в патос – и те са били на мнение, че останалата част от човечеството е нямало никаква представа какво е да си истински човек. Критиката на Олден срещу положението във Ваймар включвала и великата херцогиня. Той публикува статия в Литературно списание под заглавието: „От престола на музите и вдовиците“, в която споменава нещо недискретно. След това, дните му във Ваймар били преброени. След заминаването му Щайнер губи желание да говори за ситуацията там, той си дава сметка, че нищо не може да се направи и замлъква.
Франц Фердинанд Хайтмюлер (1864 – 1919 г.) бил друг литературен приятел на Щайнер. Той се присъединил към архива през 1894 г., за да работи върху изданието с писмата на Гьоте. Но той притежавал артистични наклонности и описвал преживяванията си в архива във Ваймар под формата на новели. Един от ескизите му „Нова Винета“, който се появява в „Нов германски преглед“ и описва Ваймар като потънал град, като гробище, предизвиква известни вълнения. Писмата на Щайнер от Ваймар свидетелстват за това, че той със сигурност е щял да се съгласи с подобна интерпретация. В края на 1891 г. той пише за „духовната пустиня Ваймар“, в която няма светлина, а по-скоро „обстоятелства…, които постоянно ни отвращават.“ За него Ваймар е бил място, подвластно на „мизерията, дребнавостта и невежеството“ (GA 39).
Покрай познанството му с Едуард фон дер Хелен, Щайнер попада в съвсем различен свят. „Недоволството му от филологията го тласка към оживения Ваймарски политически живот, който, според него, сякаш разкрива пред него по-широк поглед върху живота“ (GA 28). Политиката не е била сред главните интереси на Щайнер, но, също както работата му в „Германски седмичник“, го кара да обрърне повече внимание на Виенската политика, приятелството му с фон дер Хелен му дава възможност да получи представа за Германската политика. Като австриец и чужденец, той си остава само наблюдател. Фон дер Хелен се опитва да пробие с една не-марксистка социална платформа. Очевидно не е имал никаква надежда за успех в консервативния Ваймар. Щайнер придружава фон дер Хелен на политически сбирки и чрез участието си в тази абсолютно прогресивна и добронамерена програма се научава да разбира как работела политиката там.
Известни свидетелства за политическите възгледи на Щайнер могат да бъдат открити в писмата, които пише до приятелите си във Виена. Той пише на учителя си Шрьоер: „Реакцията, която е заляла средна и западна Германия, естествено се наблюдава и в Тюринген. Ветровете, които са задухали, със сигурност няма да подкрепят независимите изследвания през следващите години“ (GА 39). Това, което тревожи Щайнер, било широко разпространеното лицемерие в Германия, постоянно нарастващата тенденция към подчинение. Особено се притеснявал от нарастващия брой гласове в подкрепа на анти-семитската партия по време на изборите в Райхстага през юни 1893г. Той отправя следната критика в едно писмо до Паулине Шпехт: „Като цяло, ако човек наблюдава събитията в Светата римска империя, последните избори показаха нарастване на недодялаността и невежеството на масите, което намирам за наистина ужасяващо. Фактът, че един нелеп човек, който, с гениалните си лъжи, сериозно надминава дори Луегер,“ – водещ виенски анти-семит – „е спечелил две места в парламента и има многобройни последователи, е знак за пълното безумие на обществения дух.“ (GА 39). Предвид монопола над властта, който имат големите земеделски интереси и индустриалният сектор, положителните впечатления на Щайнер от първото му посещение в Германия през 1889 г., са напълно изтрити. Сега той започва да опознава положението в империята отвътре.
Една жена е тази, която създава възможността за Щайнер да преодолее трудните години във Ваймар, без да претърпи трайни щети. По някое време през лятото на 1892 г. той напуска мебелирания апартамент на ул. „Юнкенщрасе“ и се премества в приземния етаж на къщата на Ана Ойнике на близката „Прелерщрасе“. „Ана Ойнике, която скоро стана моя добра приятелка, всеотдайно осигуряваше всичките ми нужди.“ (GА 28). Г-жа Ойнике била вдовица и от своя страна била доволна, че Щайнер бил там, за да помага с възпитанието на четирите й дъщери и сина й. Те скоро развиват близка и любяща връзка. В писмо, написано от Виена в деня на св. Силвестър (31 декември, бел.пр.), той се обръща към нея с „Моя мила, добра Ана“ и се надява „да получа няколко реда от любимата ми“ (GА 39). Няколко дни след това, докато работи известно време в архива на Ницше в Наумбург, той пише: „Мисля, че нямаше да се справя тази година без твоите любящи грижи и подкрепа“ (GА 39). Ана Ойнике, която била осем години по-голяма от Щайнер, сигурно наистина го е обичала и е полагала майчински грижи за него. Това освобождава Щайнер от много грижи и му позволява да се съсредоточи върху работата си. Той изрично казва, че е могъл да напише своята „Философия на свободата“ и „Ницше, борец за свобода“ в дома на Ойнике. На свой ред Щайнер не само помага с децата, но също така вършел всички онези работи, с които тя не е можела се справи, и също така поел финансовите и правните въпроси.
Ана Ойнике също е изпитвала удоволствие да участва в живота, който нахлува в нейния дом покрай Рудолф Щайнер. Франц Фердинанд Хайтмюлер, Аугуст Фрезениус, Йозеф Ролетчек, Ото Харнак и Хайнрих Зелер всички идвали тук с удоволствие. Това било място, където са могли да бъдат сред свои. Ото Ерих Хартлебен и Щайнер се срещали тук, докато съставяли молитвеника на Гьоте, който Хартлебен по-късно издава. Следователно Щайнер бил задължен на Ана Ойнике за това, че е имал място, което да нарече свой дом във Ваймар и за чувството, че има подслон, нещо което било още по-важно предвид лошото му здраве през тези години. Макар Ана Ойнике да не е успявала да разсее духовната му самотност, тя все пак му създава здравословна основа в живота.
Превод: Ати Петрова