ГЛАВА 14
ВАЙМАР – В АРХИВА НА ГЬОТЕ И ШИЛЕР
Рудолф Щайнер за пръв път обявява намерението си да замине за Ваймар през пролетта на 1890 г., след което постоянно го отлага. Най-сетне, на 29 септ. 1890 г., той пътува от Виена до Ваймар и намира един спретнат, но малко скъп апартамент на Юнкерщрасе. Сутринта на следващия ден започва с бърза разходка през Виеландплац и Фрауенплан до архива, който по това време бил поместен някак на втория етаж в североизточния ъгъл на двореца. Бернард Суфан, директорът на архива, го приема дружелюбно и му казва, че се надява да е открил в лицето на Щайнер не само помощник в работата в архива, но също и духовна подкрепа, нещо, на което се е надявал с пристигането му в града. Да бъде наречен специален приятел имало странно въздействие върху Щайнер. „Нямах, би могло да се каже, необходимата вяра“ (GA 39).
Няколко дни по-късно е представен на Великата херцогиня Софи, собственичката на архива. Щайнер винаги говори с уважение за тази принцеса от династия Оранж и е подчертавал, че тя имала способността да се справи със своята задача. Тя се грижела добре за архива, била се заела да построи постоянен дом за архива и била тази, която предложила да наемат Рудолф Щайнер на тази длъжност. Уважението, на което Щайнер се е радвал на свой ред от страна на Великия херцог и херцогинята, обаче не означавало, че е получавал добро заплащане. Седмичната му заплата е била 180 марки, минимално по-висока от тази на обучен занаятчия, а през първите години получавал допълнително и десет марки за всеки готов за печат лист. Този бонус несъмнено е целял да ускори процеса на издаване. Оригиналният план е предвиждал да се издават по десет тома годишно.
Първите месеци в архива били повече от задоволителни за Гьотенския учен. Не минавал и ден без Щайнер да открие нещо ново, докато се ровел из документи, лежали недокоснати над петдесет години. Той можел навсякъде да наблюдава следите от Гьотевата работа. Можел е да обсъжда нещата надълго и нашироко с двамата си колеги: Юлиус Вале, един пламенен виенчанин, връстник на Щайнер, и Едуард фон дер Хелен, тих, интровертен мъж от Вестфалия.
Работните условия в тесния архив били всичко друго, но не и идеални. Разглеждането и търсенето били част от ежедневната работа. Проекти, бележки и мисли, нахвърлени върху обратната страна на пощенски пликове, били намерени в папките, които Раймер и Екерман били складирали. Чернови, написани от секретарите му и колегата му, с поправки с почерка на Гьоте. Много от това било трудно за разчитане. И накрая, имало да се довършват коректури.
Текущата работа постоянно била прекъсвана от посещения на високопоставени гости и чужди учени, на които е трябвало да се отдели внимание. Имало въпроси за отговаряне, ръкописи за намиране и всеки посетител е разчитал да има и време за приказки. А после е трябвало да подхванат отново работата оттам, откъдето била прекъсната. Скоро възникнали проблеми с напътствията за самата работа. Първоначално издателите искали да включат в изданието само завършени творби. На Щайнер този принцип не му се струвал подходящ за научните текстове. Някои скици, груби идейни рисунки, фрагменти и дори бележки, според Щайнер, са можели да хвърлят светлина върху Гьотевия научен подход. Той нахвърля едно изявление до издателите, в което препоръчва да се включи всичко, което би могло да представи една по-ясна картина на Гьотевите научни намерения. Накрая комисията приема повечето от препоръките му, които не включвали намерението да се публикува всичко налично. Щайнер не е възнамерявал да публикува хронологично критично историческо проучване. Той е искал да представи една картина на научната работа на Гьоте, нейните методи и резултати.
В началото Щайнер отивал на работа със забележителен ентусиазъм. Към края на януари той обявява, че първият том от морфологичните проучвания скоро щял да бъде готов за печат, и наистина, в началото на пролетта томът бил завършен и издаден. Това темпо не би могло да се поддържа дори при идеални условия. Макар в началото Щайнер да имал добри отношения със Суфан и дори да преподавал частни уроци на синовете му, в началото на март той се оплаква:
Суфан, директорът на архива, е един от най-дребнавите из дребнавите хора. Един наистина ограничен даскал, без никакви по-широки виждания. Винаги, когато се развиеше нещо свободно, независимо и освободено, неговата нагласа увисваше над него като оловна тежест. Естествено, той не може да се владее …Но който трябва да работи с такъв човек, се чувства постоянно спънат. (GA 39)
Както може да се очаква новото, което бе дало криле на работата на Щайнер, се изчерпва. След началния преглед на документите на Гьоте, с богатството му от находки, по-нататък вече рядко се появява нещо истински ново или важно. През април 1891 г. Щайнер се оплаква, че „архиварската работа, която убива духа“, му причинила „духовно заболяване“ (GA 39). Количеството материали, които е трябвало да се обработят филологически, и указанията за изданието, които изисквали да бъдат отбелязани всички възможни тълкования, се превърнали в ужасен кошмар. Интересните в началото документи се трансформират постепенно в прашна купчина папки, чието присъствие карало човек да се задавя. Щайнер започва да си дава сметка, че ще прекара следващите години в сравняване на писмени ръкописи, начални и по-късни печатни издания, както и в коригиране на коректури, индексиране и съставяне на каталози от възможни лингвистични интерпретации. В шестте тома, които Щайнер редактира, индексите и каталозите изпълват 670 страници със ситен шрифт. За някой като Щайнер, който имал непреодолима ненавист към каквато и да било форма на педантичност и въобще не се интересувал от правопис и пунктуация, подобно придричиво филологично търсене на дребни грешки трябва да е било цяло изтезание. През май той пише на Паулине Шпехт:
Има нещо трагично в това, че по-ранните ми писания бяха свързани по един или друг начин с Гьоте. …На празника на Гьоте се запознах с един свещеник от Вюртемберг, който бил верен последовател на моите идеи. Той бързо схвана трагичността на факта, че все още съм обвързан с изследването на самия Гьоте. Каза, че въведението към третия том само по себе си показва, че вътрешно вече нямам нищо общо с изследването на Гьоте. Ах! Де да беше настоящата ми работа просто дрямка на какавида, от което да мога да изляза като пеперуда и да полетя към небесата на чистата философска учителска дейност, свободен от всякакви последователи. (GA 39)
И не по-малко остро, в едно писмо до Роза Майредер: „Така че по цял ден съм омотан в работа, която моят аз от преди четири-пет години щеше да върши с голяма отдаденост. А това, че я върша сега, въобще не я върша аз.“ И: „Както казах, с изключение на това, че искам най-сетне да си сменя кожата, която, след като през последните две години беше органично отделена от мен, сега е само неорганична коруба. Иначе цялото ми съществуване е глупост и лъжа; не върша моя дейност, а тази на нещастна кукла на конци, които сам изпредох преди години, и които не искам повече да докосвам, а още по-малко да направлявам“ (GA 39).
Годините, прекарани в архива на Гьоте се превръщат все повече в години, прекарани далеч от Гьоте. Признак за това е, че освен едно празнично обръщение по случай рождения ден на Гьоте, той лично не пише за Гьоте нищо, което да е извън задълженията му в архива. Веднага щом вратата на архива се хлопнела зад него, той започвал да се занимава с други неща. Пише дисертацията си, написва „Интуитивното мислене като път към духа“, работи върху книгата си за Ницше – все работи, в които Гьоте почти не се споменава. Интересува се от театър, изучава хипноза и сугестия, както и съвременна литература, и води битки с „Обществото за етична култура“ – без да споменава нищо значително за Гьоте. Чак през зимата на 1896 – 1897 г., когато работата му в архива приключва, той се връща назад към собственото си проучване на творчеството на Гьоте и написва последното си изследване на Гьоте: „Гьотевият светоглед“.
Няма никакво съмнение, че Щайнер, чиито интереси са били в други области, не е бил образцов филолог. Ръкописите, които е предавал се нуждаели – както знаем от файловете в архива – от многократни корекции. Не му е било лесно на печатаря да се справя с неговите текстове. Издателство Бьохлау пише до Софан: „Получените обратно корекции обикновено са по-лоши и по-трудни от най-лошия ръкопис. В момента страница 18 се коригира за пети път от един колега.“ В някои от томовете, макар и не във всички, Щайнер е допуснал да се прокраднат много грешки. Текстовете не били прочитани правилно или не били препечатани правилно в ръкописите. Дори в избора на подреждането на текстовете Щайнер си позволява странности. Ето един пример – Гьоте имал написани две есета: „За геологията, особено при Бьоме“ и „Екскурзия до Зинвалде и Алтенберг“. Когато Гьоте ги е публикувал, второто излиза веднага след първото, тъй като текстът е бил неговото продължение. Първото есе завършва с изречението: „Това, което следва е малкото, което можах да забележа по време на една екскурзия от Тьоплиц до Зинвалд.“ Което е последвано с описанието на екскурзията. Но Щайнер вмъква друго есе между тези две, със заглавието „Проблематично“, а в следващата част – есето за екскурзията до Зинвалд. В този смисъл Щайнер е пренебрегвал някои връзки. Други той просто не е забелязвал. В своята „Автобиография“ той пише: „Не отричам, че някои „експерти“ могат да намерят някои детайли за погрешни във Ваймарското издание – те са свободни да ги коригират“ (GA 28). Той още по-ясно говори за това в една лекция за членовете на Антропософското общество. „Той“ – имайки предвид себе си – „никога не се е гордеел особено с филологическата си работа. Той би могъл да посочи много от собствените си грешки и въобще не би искал да ги подценява“ (Б83/84).
Работата му в архивите на Гьоте и като редактор на Ваймарското издание също е задържащ елемент в биографията на Рудолф Щайнер и е послужило за едно значително забавяне на неговото развитие. Пътят през пустинята от лингвистични тълкования и ръкописи е изисквал време и усилия. В такава ситуация, гениалната оригиналност не е била от полза. Духът остава прикован към буквите и му се налага да изпадне във „фаза на какавида“.
През по-късни години Щайнер намира смисъл в това мъдро напътстване на съдбата. В описанията му на Ваймарския период, написани от по-късна гледна точка, не се усеща почти никаква следа от горчивината, с която е бил изпълнен по онова време. Като ниско платен помощник-изследовател, той е трябвало да представи шест тома от научните трудове на Гьоте, извлечени от напълно неподредени материали. Какво означава това, става ясно, когато се вземе предвид, че на група изследователи, работейки с добре подредени архивирани материали, им отнело двадесет и пет години да издадат новото Леополдинско издание на „Научните трудове на Гьоте“, което се е състояло от единадесет тома. Не е изненадващо, че след пет години работа във Ваймар, в края на 1895 г. Щайнер пише: „Сега разбирам, че съм бил предаден и продаден още в мига, в който пристигнах тук. Трябва да считам времето, прекарано във Ваймар, за загубено“ (GA 39).
Хвърляйки поглед назад, от друга страна, Щайнер фокусира вниманието си върху изпълнените със светлина страни на годините във Ваймар. Благодарение на длъжността му в архива, той успява да се запознае с Херман Грим, към когото е изпитвал голямо уважение. Грим споделя с него плановете и идеите си, сред които тези за написването на история на темите във въображението на нацията – идея, която е пленявала Щайнер (GA 36). Щайнер също така си спомня за ред срещи, които са се осъществили благодарение на архива. Той се запознава с вече остаряващия Хайнрих фон Трейчке (Treitschke), Густав фон Лоепер (Loeper), Ото Харнак (Harnack) – чиито прозрения за Гьоте били много оригинални – и други. Но освен тези лични срещи, работата в архива прави възможно и нещо друго. Рудолф Щайнер бил обещал да редактира още два тома на „Гьотевите научни трудове“, за серията, която издавал Йозеф Кюршнер. Освен „Максими и разсъждения“, серията била фокусирана върху „История на теорията на цветовете“. Това била задача, най-лесно изпълнима във Ваймар, където необходимите библиотеки за намиране на книгите, които Гьоте изучавал и понякога цитирал, са били наблизо. Рудолф Щайнер се възползвал добре от тази възможност и тези два последни тома съдържат най-подробните бележки под линия. Тук поне Щайнер е имал възможността да покаже отчасти как би подходил в издаването на творчеството на Гьоте.
Кюршнер обаче е трябвало да чака почти шест години тези томове, които иначе са щели да излязат през 1891 г. С известна липса на уважение, Щайнер отлага Кюршнер, отлага крайните срокове и евентуално оставя настрана писмата и телеграмите на Кюршнер и се заема с други задачи. Ръкописите най-накрая пристигат много след като Кюршнер вече се бил предал.
Друг потенциал, който той усвоява, е бил свързан с тази работа. Проучванията върху историята на теорията за цветовете му дава възможността да проучи подробно историята на науката, както и други философски въпроси. Съдържанията на тези два последни тома свидетелстват за изчерпателността на Щайнеровите проучвания. Те включват развитието на науката от Питагор, Емпидокъл, Демокрит и класическите философи и натуралистите от древността, през Бейкън, Парацелз и алхимиците, до Гьоте и съвременниците. В по-късни години публиката е оставала изненадана от познанията на Щайнер относно езотерични връзки и иначе непознати писатели. Обяснение за неговите забележителни познания можем да намерим в проучванията в основата на „История на теорията за цветовете“.
Интересуващите се от антропософия читатели на тези бележки под линия, могат също да открият методологически признаци за работата с антропософия, например:
Истините, които принадлежат към цели системи от идеи, обикновено могат действително да бъдат разбрани и оценени само когато бъдат разгледани в определен контекст. Тогава човек открива по-дълбокото им значение, езотеричното им значение, което не е възможно, ако те се разглеждат изолирано. Последното може да бъде разбрано единствено от онези, които се научат да познават целия кръг от съответни гледища, към които принадлежи тази идея. Истините, които са разбираеми сами по себе си, се наричат екзотерични. Повърхностната склонност езотеричните истини да бъдат изтръгнати от своя контекст и да бъдат разглеждани екзотерично, може да доведе до крайно опасни грешки. (1-д)
Ако приложим това към годините, прекарани от Щайнер във Ваймар, ще видим че работата в архива е била само една страна от живота му и ако бъде разгледана в изолация, ще ни даде крива представа за значението на тези години. Освен архиварската му работа, Щайнер е развивал индивидуални начинания, в основата на които е била работата му върху „Интуитивното мислене като път към духа“. Същевременно той се запознава с много нови приятели. Животът му не е бил ограничен до работата му на учен и писател. Той е водел активен социален живот и общността от приятели и разговорите с други хора са били като свеж полъх въздух за него. И все пак, това е било винаги на фона на работата в архива. Една сива стена, но все пак колосална.
Превод: Ати Петрова