МИСТЕРИЯТА НА ЗЕМЯТА
Приложение 1 – том 2 от биографията на Ита Вегман
Това есе се появява в списание „Натура“ (том 4, бр.1) през октомври 1929 г. и е преиздадено в сборника Im Anbruch des Wirkens für eine Erweiterung der Heilkunst („Арлесхайм 1956 г.“, 2 1974г.) Понеже след увода есето е изградено от 12 части, аз промених на някои места структурата на параграфите. (Това, което в последната част Ита Вегман има предвид под “ново мислене”, може да бъде изпитано от самия читател, ако си даде труд да помисли над дванадесетте части, в обратен ред.)
Е. Зейлманс
Земята е мястото, където човечеството се развива. Но Земята не винаги е изпълнявала тази функция, защото в своята най-дълбока същност човешките същества произхождат от душата и духа. Човешкото тяло е просто съд за душата и духа. Развитието на този съд представлява историята на човешките същества на Земята и на тяхната физическа среда. Ако не нямаше нищо повече, освен развитието на този съд, щяхме да имаме животинско развитие. Съдът се превръща в човек само след добавянето на душата и духа.
Но кое е онова, което свързва душата и духовния елемент с физическата среда? Никоя физическа субстанция не е способна да създаде такава връзка – за да могат душата и духът да живеят в тялото, небесната субстанция трябва да се интегрира със Земята. Веществата, които откриваме на Земята, са остатъци от жизнени процеси в земната среда. Това ясно се вижда във варовика, който се е образувал от отлаганията от живи животни в предисторическите океани. Повечето от веществата, които днес смятаме за неорганични, днес се разкриват пред духовните изследвания като произхождащи от жизнените процеси на Земята. В най-дълбока древност този живот е представлявал единно цяло и едва през втората геологична епоха е прехвърлил живота си в отделни организми. Съществуват обаче и други вещества, създадени по особен начин - например металите. Те са били излъчени от планетите в космоса и са започнали да струят към Земята. А сред металите желязото пък заема специално място, защото то не само е било излъчено към Земята, а когато преди много време траекториите на Земята и Марс са се пресекли, то е останало на Земята като вещество в газообразно състояние. Така в земното развитие се е интегрирало едно вещество, чрез което душата и духовните елементи, космическата част на човешкото същество, са могли да се свържат с физическия елемент. Защото както магнитът привлича желязото, така последното привлича душата и духовния елемент. Желязото е ключов компонент на нашата топла кръв и в него живеят душата и духовният елемент – човешкото его – по физически начин. И така, желязото може да се разглежда като въвеждащо космическия елемент във физическия. С това първата половина от земното развитие като цяло е под знака на желязото. Но след като човешките същества в своето земно съществуване осъзнаят пълната сила на егото, те отново ще се обърнат към космическото и ще проникнат в съда отвътре навън.
Смисълът на развитието на Земята се крие в това завръщане на човешките същества към космоса. Човешките същества никога не биха могли със собствени сили да се справят с това, тъй като пълното обръщане на посоката на развитие не е по силите им. Затова, земното и човешкото развитие трябваше да бъдат пропити с космически импулс в междинната точка на своята еволюция. Това се случва, когато едно космическо същество – Христос, Самото слънчево същество – слезе на Земята и се свърза с всичко физическо чрез смъртта си на кръста, като по този начин преобрази Земята до самото й ядро. Потенциалът, който се създава тогава в зародиш, има решаващо влияние върху целта и посоката на събитията през всички следващи епохи. Ако до този момент ключови са били силите, действащи в наследствеността и свързани с кръвта, то от този момент нататък индивидуалният елемент взема връх. Христос се превърна в духът за цялото човечество – във водещ дух на човешкото развитие, но в същото време Той води всеки човек индивидуално по такъв начин, че от този индивидуален процес на развитие да може да възникне общата цел на човечеството.
Човешкият Аз, най-индивидуалната част от човешкото същество, се характеризира с това, че не иска да остане в себе си, а иска да се потопи в другото същество. Това, което наричаме елементарен егоизъм, му е напълно чуждо. Ето защо, след мистерията на Голгота всичко, което истински обединява хората, се основава на индивидуалните импулси и следователно – на свободата. Ние разбираме ближния си и се съсредоточаваме изключително върху неговите индивидуални мисли, като погасяваме съдържанието на собственото си съзнание във времето, през което поемаме съдържанието на неговото съзнание. Да изслушаме другия човек както трябва, е акт на върховна безкористност. Когато двама души се свържат духовно, признавайки се един друг, те се свързват свободно и предаденият от древни времена символ на жезъла на Меркурий се превръща във видима реалност на духовно ниво. Част от азовата организация напуска човешкото същество, потапя се в другия човек и се връща във физическата част на човешкото същество. Подобна активност на аза – свързването на две души и проникването им една в друга, е представено от двете змии, които се увиват около жезъла на духа на истината. Така Меркурий се превръща във водач на човешките същества към свободата; а новата общност се състои от хора, които свободно се намират един с друг в духа на истината. С това разпознаването на истината се превръща в любов. Преживяването на другия човек в собствената душа е любов – казва Рудолф Щайнер в книгата си Прагът на духовния свят. Така общуват хората един с друг в духа на Христос – Той е този, който кара човешкото его да се пробужда в присъствието на другия, като по този начин превръща и тези, които не са кръвни роднини, в сестри и братя. В древните Мистерии този преход от общност, основана на кръвта, към общност, основана на свободата, е бил предсказан, и тези два стадия от земното развитие са били съответно наричани Марс и Меркурий.
Онези, които са притежавали познания за тези неща, са виждали Меркурий като една освобождаваща сила, защото той освобождава човешките същества от старите връзки и ги води към свобода и съзнателно желание за нови връзки. Затова са назовавали всичко, което освобождава – Меркуриално. В човешкото същество този освобождаващ ефект се реализира в циркулацията на течностите, която на свой ред се тълкува от посвещенческото познание като свързана със силите на Меркурий. В зависимост от начина, по който тези течности се движат в човека, той развива различен темперамент. Ако потокът от течности следва ритъм, който е в хармония с ритъма на кръвта, свързаният с него темперамент се нарича сангвиничен – на името на кръвта (sanguis). Ако потокът на течностите изостава от ритъма на кръвта, движението им става вяло и мудно и свързаният с него темперамент се нарича флегматичен. Ако, от друга страна, течностите започнат да циркулират прекалено бързо, както се случва с потока на течността от жлъчката, свързаният с него темперамент се нарича холеричен. Темпераментът се нарича меланхоличен, когато принадлежи към циркулационен процес, който вече трудно може да се нарече циркулиране на течности, защото тук вече не жизнеността на течностите, а инерцията на самата материя упражнява ключово въздействие върху нейното затормозено, колебливо движение.
Човешкото развитие има за своя цел да съчетае хармонично и четирите темперамента. Човешките същества постигат това, ако държат в равновесие тялото, душата и духа. Те трябва да развият свободна душа, която да поддържа баланса между сетивната природа и духа. Ако в човека преобладава физическият аспект, той става меланхолик; ако преобладава огънят на духа, се проявява благородната страна на холеричния темперамент. Душата може да се развива поетапно в две посоки. Духът ѝ придава сангвинична подвижност, а тялото – флегматична инертност. Връзката на горното с долното, на управляващото с управляваното, на духа със сетивния свят във всички тези комбинации също се разглежда като израз на Меркурий. Двата взаимно проникващи се триъгълника, които така образуват хармонична фигура от шест върха, са се считали за израз на този аспект на многото различни форми на Меркурий. Имали са ясно усещане за това как чрез посредничеството на Меркурий взаимно се проникват собственото ни съществуване и божественото съществуване. Ние назоваваме с думата съдба това, което прониква в човешките същества като божествено съществуване. Тези, които са хармонизирали тялото, душата и духа си, са се примирили с нея. Те са признали и обикнали съдбата. Такива хора са способни да се изправят пред изпитанията на съдбата.
В мистериите от древността Меркурий е бил водачът на душите, който превеждал хората през прага към духовния свят. В след-християнския период Меркурий вече не води към мъдростта на свръхсетивния свят, а води човешките същества, които са готови да го следват, към други човешки същества, така че, сплитайки съзнателно нови нишки на съдбата, да се научат да се освобождават от старото и да позволят на лечебния елемент на новото да се прояви в изпълнени с любов дела. Изцелението, ако ще бъде осъществено, изисква съзнателни нови дела от един човек към друг. И така, Меркурий може да дава знания и да инициира действия; той позволява на човешкият аз да се пробужда чрез аза на ближния, за да може, веднъж пробуден, да работи за бъдещето чрез благотворни действия. Това превръща Меркурий във великия учител за прераждането и кармата, а когато те са разбрани съзнателно, това позволява на хората и групите от хора да работят за общата за всички цел.
Идеята за прераждането и кармата не е нова. Изтокът я е имал, но на Запад тя е останала забравена в продължение на стотици години. Тя се появява отново през XIX век. Но по това време вече е била пропита с духа на Христос. В наше време тя включва не само повтарящите се животи на Земята и човешките съдби, но и отношенията на хората един към друг и към Земята. Християнският елемент навлиза в това учение с това, че се признава, че и съдбата на Земята е включена заедно с човешката съдба. Учението на будистите все още е обръщало гръб на Земята. Християнското учение трябва да се обърне към Земята. Живеещото сега човечество ще се чувства все по-отговорно за съдбата на планетата Земя.
Модерното човечество започна да обхваща цялата Земя чрез транспорта и комуникациите. Днес то е завладяло цялата Земя – поне във външен план. Това е създало за съвременното човечество това, което никога преди не е съществувало: взаимоотношения, при които съдбите на човечеството и на Земята като цяло са преплетени. Ще трябва все повече да осъзнаваме това. Докато античността е възлагала само много ограничена отговорност на хората и е оставяла боговете да управляват света, хората през XVIII в. са вярвали, че трябва да поемат отговорност поне за социалната сфера. Въпреки че хората вече не смятали природата за божествена, те все още я възприемали като управлявана от закони, които са независими от човека. С модерните времена дойде контролът над природните сили чрез технологиите. Това направи хората отговорни за част от природата. Няма да отнеме много време хората да видят, че тази отговорност нараства. Природните процеси и ходът на историята, първоначално рязко разделени, стават все по-взаимосвързани. В древността това е било рядкост. Великолепният ренесансов град Венеция е построен в морето върху понтони, които някога са били гори и са покривали Далматинските планини. Изсичането на тези гори е довело до ескалираща промяна на климата. Това демонстрира в малък мащаб нещо, което в бъдеще ще стане очевидно в по-мащабни примери.
Това ново отношение към природата се отнася и за хората, и за тяхната същност. В това, което наричаме наследственост, учителите и лекарите се сблъскват с елемент от природата. Да го трансформират съзнателно се превръща все повече в тяхна задача. Ако човечеството не успее да направи това, то скоро ще се сблъска с природни явления, които самото то е предизвикало, но които няма да успее да разпознае като причинени от него. Ще се появят феномени, за които няма да може да се намери обяснение. Редът в природата, привидно поддържан досега от вечни закони, може да изпадне в хаотично състояние. Ние наистина се намираме на прага на такава ситуация в света. Природата се превръща в огледало на хаотичното човешко поведение. Това е видно от катаклизмите и необичайните събития. Човешките същества ги виждат в огледалото на природата, но не разпознават собствения си отразен образ.
Няма да можем да разберем трансформациите, които се случват в момента, ако използваме понятията на една естествена наука, която изключва човешкия субект от своите концепции за природата. Всяко отделно понятие ще трябва да бъде трансформирано в смисъл, че това, което включва концептуално, трябва да се разглежда в контекста на човешките същества. По този начин човешкото същество се включва в нашето разбиране за природата. Концепцията, която прави това, с право се нарича антропософия. Такова познание стопля човешкото сърце, тъй като се поражда желание за действие, щом се разбере, че природата е била в състояние, което можем да опишем като на очакване на човешките същества във всяка своя област. Във всички области на живота човешките същества трябва да позволят чрез делата им да се влее това, което са успели да преобразят, водейки морална борба с онази част от природата, която представляват самите те.
Човекът като природна форма е резултат от първата половина на земното развитие. В това отношение той е върховното постижение на природата. Сега той трябва да преобрази себе си и да позволи от това, което е преобразил в себе си, в Земята да се влеят дела. Втората част на земното развитие e в състояние на дрямка в човешките същества и трябва да бъде събудена. Тогава божественото, което изостави космическата си форма и стана човек, ще може отново да открие пътя си към космоса, благодарение на човешките дела. Меркуриалният, лечебният елемент, действа на базата на тези човешки дела, когато биват предприети в правилен дух. Така божественото е оставило настрана цялата си власт и великолепие и е предоставило на човешките същества отговорността за целия космос, за да могат те да бъдат свободни. Бог е станал човек. Човешките същества могат да поемат инициативи, но делата им биха били слаби, ако бяха напълно сами. Те обаче могат да бъдат уверени в едно: ако мислите им са живи, ако използват свободата си, ако позволят на нещо ново да се породи в тях, дори и съвсем слабо, тогава божественият свят ще застане до тях и ще им помогне да доведат до мощен завършек това, което предприемат свободно и на основата на подходящи знания.
Знаците на времето около нас говорят на ясен език. Природата, преобразявайки се, ни изправя пред сериозния въпрос дали искаме да променим мисленето си, дали искаме да приемем, че хаосът и страданието не означават унищожение, а са знак за нас, че космосът изисква от нас да се развиваме духовно. Така сме разположени в потока на развитие на човека и Земята. Човешкото развитие е и земно развитие. Новото мислене вече се простира навсякъде около човешките същества – въпросът е само да го възприемем смело и да го прилагаме последователно във всички области на живота. Изискването днес е да се постави ново начало за подобно ново мислене. В последния си брой списание Натура си постави за цел да привлече вниманието към тези неща.
Превод: Ати Петрова