ГЛАВА 13
ДУХ И ПРИРОДА: ОСНОВИТЕ НА ЕДНА ДУХОВНА ФИЛОСОФИЯ
„Ако човек не беше длъжен да казва истината откровено, когато сам се е уверил, че я разпознава, то без съмнение следните мисли щяха да останат ненаписани“ (1-с). Така започва въведението към третия том на „Гьотевите научни трудове“. То грабва вниманието. Това изречение показва, че Щайнер явно е знаел, че изложението му ще го постави в пряка опозиция на преобладаващите по това време схващания, тъй като той разбива основните догми на съвременната тогава философия. Не че е развил някакво конкретно гледище за морала или специална теория за природата – това не е представлявало никакъв риск. Но Щайнер е знаел, че встъпва в битка с мисловните навици, които от векове са били в основата на западната цивилизация. Той е предвиждал как работите му ще се приемат като „опити на един дилетант“, който „въпреки цялата си проницателност, е осъден и признат за виновен“.
По това време на него вече му е било ясно, че съвременната наука, която той напада, черпи авторитета си от „прекрасните и удивителни постижения“ на технологията. Той е бил сигурен, че това увличане по технологиите е служело за доказването за истинността на модерната наука. Но той без колебание заявява, че тези постижения „нямат нищо общо с истинския копнеж за разбиране на природата.“ Той предлага следната теза: „Да наблюдаваш природни процеси, за да поставяш техните сили в услуга на технологията, е много по-различно от това да го правиш с цел да придобиеш все по-дълбоко разбиране за съществото на природата. Науката е истинска единствено, когато духът се стреми да задоволява собствените си нужди, без никакви външни подбуди“(1-с).
Предвид проблемите, които възникват в следствие от технологическия подход към схващането на нещата, не е трудно да се стигне до заключението, че този подход се базира върху контрол и експлоатация на природата. Като се вземат предвид последствията от този подход, може да се развие известно недоверие към технологическия подход към природата и да се появи едно усещане, че нещо не е съвсем наред. Обикновено в резултат от подобни усещания се появява гледището, че технологиите трябвало да бъдат подобрени и тогава евентуално всичко щяло да се уравновеси. Това чувство на недоверие много рядко включва самата модерна наука и нейните претенции да разбира природата. Не се стига до заключението, че може би модерната наука фактически въобще не е наука, а просто теория за контрола и експлоатацията на природата, нейното измерване и употреба. Не се признава фактът, че познанието и науката са нещо коренно различно от експериментирането с природата с цел да открием как може да ни бъде полезна – че науката не просто има за задача да формулира законите на природата математически, но че науката може да доведе, като в творчеството на Гьоте, до схващане за идеите, които действат в природата. Именно това се опитва да изрази Щайнер чрез философска терминология.
С въведението към този том и като полага теоретичните основи за Гьотевата теория за цветовете, Щайнер пресича един Рубикон. Написаното от него дотук е можело да се счита просто за още едно тълкование на творчеството на Гьоте, със свое място в рамките на този жанр. С това въведение обаче Щайнер отправя предизвикателство към общоприетата наука. Това си личи от самата му форма. В текста липсва това, което филологът може да очаква от подобно въведение. Няма историческо изложение на развитието на Гьотевите идеи, в което да бъдат обяснени етапите в неговото мислене; а разглеждането на мислителите, които може би са повлияли на Гьоте и на отношението му към други учени, съвсем отсъства. Щайнер не си губи времето, а отива направо към въпроса.
Наместо филологически бележки под линия, намираме една теоретична защита на „Гьотевата теория на цветовете“, фундаментални въпроси за природата на науката, едно опровержение на материализма, едно задълбочено разглеждане на понятията време и пространство и общ преглед на структурата на науката. И в заключение теорията на Нютон е поставена в подходящ контекст. Ако човек иска да тълкува този много концентриран текст на базата на традиционната философия, той би могъл да го разгледа като чернова на една онтология. Щайнер много съзнателно не използва такова заглавие. Вместо това, той говори за „система на науката“.
Дързостта на Щайнер е най-видна в разглеждането на последствията от неговия ред на мисли. Да вземем естеството на сетивните усещания. Според общоприетото гледище, сетивните усещания – например звукът – са продукт на специфични механични процеси. Звукът се получава от трептенето на въздуха. Съвсем основателно Щайнер твърди, че всъщност звукът е този, който предизвиква трептенето. „Пространствено-времевите процеси са ефект на усещанията в един обект, който присъства във времето и пространството.“ С други думи, звукът оказва различен ефект върху различните медиатори, като ги кара да реагират по съответно възможен за тях начин. Въздухът реагира с трептения, понеже това е реакцията, на която е способен. Електричеството, което носи звука по кабели или опосредства неговото безжично предаване, реагира със съответните „вълни“. Слуховите нерви „носят“ звука по начин, специфичен за нервите. Звукът се запазва в грамофонните плочи по начин, съответстващ на материала, от който е направена плочата. Но звукът си е звук. Той не е нито „вибрация“, нито „вълна“, нито отпечатък върху плоча. Всички те са само следи от звука, като следи от стъпки, останали в движението, материята или електричеството. Това, че тези впечатления – например стимулирането на слухов нерв – имат нещо общо със звука, не може да бъде усетено директно; вместо това, то е логичен резултат от научни изследвания. Вълните и вибрациите обаче са всъщност следите и отпечатъците от звука в други сфери на възприятие.
В действителност, човек напразно се опитва да открие звука във „вибрациите“ и „вълните“. Според общоприетото мнение, единствено вибрациите, вълните и нервните процеси са обективни и реални. Сетивните ни усещания за звук, цвят, мирис, допир и т.н. се приемат просто за субективни. Но се забравя, че единствено чрез сетивата можем да разпознаем въздуха или процесите в нервите. Възможно е да видим или докоснем нерв. Познанието ни за нервите, за атмосферата и пр. се основава на преки сетивни впечатления. От тях се формира основната действителност, изходната точка за всичките ни проучвания. Т.е. това, което науката проучва, съвсем не е източникът на сетивните ни възприятия. Когато питаме как процесите в нервите ни са свързани с усещанията ни за звук, ние имаме работа с връзката между две различни области на възприятие. Когато искаме да знаем как движението е свързано със звука, ние разглеждаме връзката между две различни полета на възприятие. Следователно научните изследвания никога не могат да проникнат „зад“ сетивните възприятия, защото дори когато изследователите гледат света през лупата на електронен микроскоп, те продължават да са зависими от способността си да възприемат –от сетивните си впечатления. Светът е изцяло разтворен във възприятия. „Възприеманият свят следователно не е нищо друго освен сумата от метаморфозирали възприятия“ (1-с).
Втората представена важна тема е свързана с понятието време. Наивният ум счита времето за една безкрайна шир, едно време-пространство. Нещата съществуват в рамките на това време-пространство. Обективните, материални неща в мисловните ни картини притежават времетраене, което си представяме като време-пространство. Освен това, човек вярва, че самото време съществува под формата на време-пространство. Непосредственото, елементарно усещане за време се превръща във вид пространствена представа. Ние не забелязваме, че тази мисловна представа за времето няма нищо общо с усещането за настояще, което всички притежават. Време-пространство е само патерица за онзи вид мислене, който е неспособен да открие подходящ образ за усещането ни за време. Щайнер предлага друг подход: „Времето не е съд, в който се случват промени; то не се намира нито преди, нито извън нещата. Времето е сетивно-осезаем израз на действието, когато нещата се случват във взаимозависима последователност.“ Времето се ражда чрез закономерността, с която, стъпка по стъпка, нещо се появява. Растенията се появяват чрез конкретна последователност на форми на проявление; историята се развива посредством конкретен ред от събития. Времето, така както го усещат хората, притежава още едно качествено измерение: това е младостта и възрастта, сутринта, есента, или времето на Реформацията. „Тук виждаме, че времето за пръв път влиза в картината, когато същината на нещо се появява. Времето принадлежи към света на появите. То няма нищо общо въобще със самата същина. Тази същина може да бъде схваната единствено под формата на идея“ (1-с).
Най-простото сетивно впечатление ни показва, че времето няма нищо общо със същината на нещата. Няма значение кога виждам зелено или оранжево – важното е това, което виждам. Това е още по-очевидно, ако обърнем внимание на един феномен, който обикновено се счита определен от времето: скоростта, изразена в мили в час. Когато се запитаме какво всъщност изпитваме, виждаме, че елементарната скорост, разстояние и време, са просто числа, чрез които се опитваме да схванем скоростта. Те са всъщност извлечени от самото явление скорост – те са абстракции. Реална е самата скорост, която се появява в своята елементарна природа. Следователно, изглежда, че времето не е нещо независимо. Самото съществуване на нещо създава време. Това съществувание или същност съществува чрез самото себе си и не зависи от някаква представа за време-пространство, за да се появи в света на времетраенето.
Ако човек схване понятието за време по този начин, тогава няма нужда да вижда съществото или същността, която има продължителност във времето като един траен, фиксиран материал, който си представяме, че е в основата на проявленията. По този начин Щайнер стига до третата си важна теза: „Картината за света, базираща се на сетивата, е сума от метаморфозиращи възприятия, без каквато и да било основна материя“ (1-с). Така Щайнер оспорва метафизичния статус на някаква си действителност, която се е вярвало, че стои зад сетивните впечатления. Той не поставя под въпрос това, което се появява пред сетивата като явление – пръстта в градината, чукът в ръката и луната на небето. Чрез всяко от тях ние си имаме работа със сбор от сетивно възприемаеми факти. Можем да пипнем пръстта и да усетим хладината й, миризмата й, да усетим теглото й и да видим тъмно кафявия й цвят, след което даваме определение на сумата от тези сетивни възприятия: пръст. Знаем също така, че тези впечатления са променливи. Когато слънцето изсуши пръстта, тя става по-светла на цвят, може да се стопли и да стане по-лека; и ако я изпратим в космоса, при липсата на земно притегляне, тя съвсем ще загуби теглото си. В този смисъл, възприятията са подложени на постоянна метаморфоза. Възприятията се променят при определени условия и влияния. Различните аспекти на едно възприятие взаимно си влияят. Когато присъстват аспекти А, Б, В и към тях прибавим Г, те могат да се променят и да се получи сега А‘, Б‘ и В‘. В това отношение, явленията взаимно се обуславят и си влияят – няма нужда да се правят хипотези за някаква форма на основна материя.
Също както времето не е съд, в който се случват разни неща, така и пространството не е кутия с безкрайно раздалечени страни. В пасажа си за времето, Щайнер стига до заключението: „Пространството е една идея“ (1-с). И то е една специална идея, която ни позволява да схванем космоса като нещо цяло, без да трябва да се занимаваме с вътрешната същност на предметите. Предметите са разположени един към друг чисто външно. Винаги имаме поне едно съотношение между два произволни предмета: те се намират или близо един до друг или на голямо разстояние. Подобно съотношение е налице във връзка с поне още два други предмета. Ако се абстрахираме от конкретните предмети и обърнем внимание на самите съотношения, откриваме една единна връзка между отношенията. Самата връзка между отношенията не е абсолютна, защото по един идейно конкретен начин тя се отнася до конкретните предмети, които служат за нейна отправна точка. Ако си представим тези отношения като нещо чисто външно, получаваме понятието за пространство.
Преодолявайки по този начин общоприетите идеи за пространство, време и материя, Щайнер не отхвърля нито осезаемите разстояния в пространството, нито усещането за време в настоящия момент. Нито пък отрича личните сетивни усещания за натиск, тежест, звук или цвят. Той издърпва чергата изпод краката на абстрактните идеи за някакво метафизично съществуване на абсолютно пространство, абсолютно време и абсолютна материя, за да направи възможен един методологически прозрачен подход към науката.
Научната конструкция се гради на два опорни стълба: възприятия, придобити чрез наблюдение, и понятията, които биват схващани с мисълта. Възприятията ни дават преки, качествени впечатления. „Качествата, които ми предават моите сетивни възприятия, не могат да бъдат променени в нещо друго посредством идейно съзерцание. Нито пък в отсъствието на възприятия ще мога да намеря някакво идейно качество, чрез което да изградя това, което присъства в сетивната действителност. Не мога да създам образ на червения цвят за човек, който е сляп по рождение, дори и да му го опиша с всички възможни понятийни средства. От това следва, че сетивните възприятия притежават нещо, което никога на прониква напълно в идейното – нещо, което трябва да бъде възприемано, ако искаме то въобще да бъде част от нашето разбиране“ (1-с).
Сетивните възприятия са нещо, което не може да бъде схванато идейно. Те само по себе си са нещо и не могат да бъдат сведени до нещо друго. Те са изходната точка на нашето познание, която, като възприятие, не може да бъде поставяна под съмнение.
Мисълта ни може единствено да гради връзки между отделните възприятия. Мога да задам въпроса защо на стената ми се появява петънце светлина и да открия връзката, която съществува между отразяващата повърхност на бюрото ми и светлината, която пада върху бюрото ми, и в понятието за отражение мога да открия обяснението за петънцето светлина. Намирам закона за отражението. С мисленето откривам закономерността, която ми обяснява връзката между различните сетивни възприятия. Чрез мисленето и откритата закономерност връзките между различните явления става ясна. От своя страна, всички тези закони се намират в едно общо отношение. Например, гореспоменатото понятие за отражение е свързано с други понятия като светлина, повърхност, ъгъл на попадение и т.н.
„Сетивата, които не могат да схванат това унифицирано понятие, зациклят в многостранността. Те са по природа плуралистични. Мисленето преодолява многостранността и чрез усилена работа намира обратния път към унифицираните космически принципи“ (1-с).
Научните системи възникват на базата на връзката между понятия и природни закони, от една страна, и сетивни възприятия от друга. „Ако една очевидно реална същност или проява постигне единствено форма на съществуване, която е изцяло извън понятието и е контролирана само от закономерността на собствените си промените, ние я наричаме неорганична. Всичко, което се случва с тази същност или явление, е предизвикано от влиянията върху нея от страна на друга единица или същност“ (1). Появата на неорганични явления, следователно, се определя от някое външно влияние. Например, появата на водата се определя от температурата, наред с други неща. Всичко, което принадлежи към физическия свят, се определя от връзките между нещата.
Има обаче сетивно осезаеми явления, които се появяват като едно единно цяло и съвсем не са израз само на външни влияния. За да разберем тези явления, трябва да преминем отвъд непосредствената им проява и да проследим процеса, чрез който са се развили. Той се определя отвътре и притежава конкретна закономерна природа. Именно тук „това, което може да бъде схванато концептуално, се разкрива като едно сетивно осезаемо цяло. Двете не са идентични – тук понятието не се появява извън осезаемата множественост като природен закон, а вътре в нея като принцип. Това, което наричаме тип, формира обединяващата същност на тази множественост – той я изпълва, но вече не е сетивно осезаем“ (1-с).
Понятието се появява в своята идейната същност в контекста на човешкото съзнание. Тук самото понятие е възприемано и когато се превърне в мотивация, тогава то дава смислена посока на човешката дейност. „Системата на науката“ получава най-ясен израз в обобщението на Щайнер.
Природните закони, типът и понятието са три форми, в които идеите се проявяват. Природният закон е абстрактен. Той стои над многообразието, изпитано от сетивата и управлява неорганичната наука. Тук идея и действителност са напълно отделни. Типът ги обединява в едно същество. Духовното присъства в своята дейност, но не действа като такова. То не присъства в собствената си природа, но ако искаме да го наблюдаваме, това трябва да стане в рамките на сетивния свят. Това е така в рамките на органичния свят. Понятието присъства по възприемаем начин. В човешкото съзнание понятието е възприемаемо само по себе си. Понятие и образ са едно. По тази причина, идейните семена на съществуването на нисшите форми в природата също могат да получат израз. (1-с)
В тези пасажи Рудолф Щайнер нахвърля щрихите на собствената си философия за природата в края на виенския период. С това той обобщава десет години на задълбочено обмисляне. Той продължава да надгражда върху тази основа в по-късните си работи. От гледна точка на напълно развитата му антропософска работа, забелязваме, че все още не говори за по-късното разграничение между животинското и растително царство, между астралното и етерното. В този момент това за него не е важно. Въведението към първия том на „Гьотевите научни трудове“ показва, че съществени аспекти на това разграничение явно са съществували. Но през 1890 г. Щайнер е насочил вниманието си към полагане на основите на едно духовно разбиране за природата.
От решаващо значение е било това разбиране да не попадне в капана на системата от координати, съставена от общите понятия за пространство, време и материя, а да може да се разгърне като едно духовно цяло, на базата на идеята за битието. Това качество, битието, се появява първоначално в човешкото съзнание като идея, понятие и природен закон; то се появява в различните нива от природни явления – или като нещо вътре в тях, или като нещо, което им влияе отвън. Същината на битието живее в многообразието, изпитано от сетивата в човешкото съзнание, като тип и природен закон.
В есе, датирано 23 септ. 1890г., само седмица преди да тръгне за Ваймар, Щайнер още веднъж се заема с въпроса за атомизма и неговото опровержение – с теорията, че както сетивните явления, така и човешкият дух били създадени чрез дейността на малки частици. За да опровергае тази теория, Щайнер използва един забележително прост пример, над който човек трябва внимателно да помисли, за да открие значението му:
Да си представим, че някой ми е изпратил телеграма от точка А. Когато телеграмата е доставена, аз имам само лист хартия с букви по нея. Когато насоча вниманието си към тези неща и знам да чета, аз откривам много повече от просто лист хартия с букви. Аз откривам много конкретно понятийно съдържание. Възможно ли е да се настоява, че аз съм създал понятийното съдържание в мозъка си, а единствено хартията и буквите са реални? Разбира се, че не. Тъй като съдържанието, което сега е в мен, се намира също така и в точка А. Това всъщност е най-подходящият пример, който бихме могли да посочим. Защото нищо видимо не е било прехвърлено към мен от точка А. Надали някой ще иска да твърди, че телеграфните линии всъщност пренасят мисли от една точка до друга? (В 63)
Човек би могъл да каже, че един такъв технически процес не илюстрира нищо относно връзката между сетивния свят и духовния свят. Подобно възражение обаче не взима предвид принципа, илюстриран с разгледания пример. Примерът ни поставя пред загадката, че средството, чрез което съдържанието на мисълта е предадено, много често не е от никакво значение за самото съдържание. Човешкото същество действително е зависимо от наличието на някакво междинно средство. Но средството е само от второстепенно значение за духовното съдържание. Духът ни винаги обръща внимание на това, което е смислено; сетивно осезаемото средство е от значение единствено с това, че служи за носител и посредник на смисъла. Когато гледаме картина, тя привлича нашия интерес, защото изобразява нещо, а физическите цветове – дали са били положени на дебели пластове или чрез деликатно преливане на маслени бои, например – са само от значение, доколкото допринасят за смисъла на картината. Когато гледаме дърво, може би ще забележим какъв вид дърво е или дали е здраво, или не, и после, въз основата на това заключение, може би ще повдигнем въпроси за химическия състав на почвата. Разглеждането на средството е от значение единствено в контекста на търсенето на смисъл. В този смисъл, всичко зависи от идейната, понятийна същественост, която фокусира вниманието ни и направлява въпросите ни.
Превод: Ати Петрова