Глава 8
ПЪРВИТЕ ГОДИНИ СЛЕД СМЪРТТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕР
(1925 – 1927 г.)
Описвайки в предишните глави усилията на Ита Вегман в името на медицинското движение, ние хвърлихме поглед към периода от време до 1934 г. В трети том на това документално изследване контекстът на работата й в рамките на Антропософското общество до 1935 г. ще бъде представен отделно. Сега в тази и следващата глава ще опишем последните осемнадесет години от живота й, от 1925 г. до 1943 г., в по-хронологична последователност.
Ще може да се отдаде дължимото на биографията на Вегман само когато се вземе предвид източникът, от който произлиза работата й в този последен период от живота й. Този източник е сътрудничеството на Рудолф Щайнер с нея, което става все по-интензивно от октомври 1923 г. нататък и достига своята кулминация през лятото на 1924 г. (вж. том първи, стр.198) и последвалите зимни месеци: периодът, в който Рудолф Щайнер се разболява, което води до смъртта му на 30 март 1925 г.
Можем да разгледаме тези години, които сега ще опишем, като период с времетраене на т.нар. лунен възел – осемнадесет години и седем месеца: Метоничният цикъл от деветнадесет години, наричан също така „голяма година“ или „саросов период“.102 През този период могат да бъдат разграничени няколко по-къси отрязъци от време, които ще определят разделите в следния разказ. Период на усилена дейност в антропософските среди и в общественото пространство, явно поддържан от необичайната сила на нейната личност, последван от период на изпитания, съпътстван от болести, който завършва с изключването й от Антропософското общество и възхода на нацизма в Германия. Годините до избухването на Втората световна война са отделен и обособен период, последван от период на външна изолация, който води до смъртта й на 4 март 1943 г.
След тихите шест зимни месеца в кабинета на Рудолф Щайнер, тя започва често да пътува през 1925 г. До декември 1925 г. Ита Вегман е пътувала до Париж, Хамбург, Австрия, Прага, Англия и Холандия, за да присъства на конференции на клонове на Антропософските общества в тези страни, както и да чете Уроци за първи клас. Тя публикува във вестника двадесет и пет статии, адресирани „към членовете“, в които говори за всичко близко до душата й: за болестта и смъртта на Щайнер, за значението на Коледното учредително събрание от 1923 г., за сградата на Гьотеанума. Статиите са написани на един импулсивен, много отличителен „език на волята“. С цялата мощ на душата си Вегман се опитва да изрази това, което е научила и преживяла чрез Рудолф Щайнер през 1924 г. Темите за неговите мисли (17 май 1925 г.), за силата на неговите думи (24 май 1925 г.) и за необходимостта всичко това да бъде реализирано чрез активна, волева дейност (7 юни 1925 г.) преобладават в тези статии, които, както и другите, съставени през годината, тя пише, докато е пътувала с влак. Това са първите статии, които въобще някога е писала, и тя ги пише спонтанно, като писма до приятели и, както се вижда при разглеждане на оригиналните ръкописни текстове, те са били публикувани веднага, с много малко поправки (вж. също първи том, бележката към стр.79 на страница 242).
В тези и последвалите „писма до членовете“, тя не само обобщава съдържанието от лекциите на Рудолф Щайнер и цитира части от разговорите му с нея, но в десет случая вмъква извадки от многото медитативни стихове, които той й дава през последните години на живота си, и за които никой не е знаел по това време.103 Тези статии са като вихрушка от идеи, които значително се различават от останалите материали във вестника: „Битка с дракона на тесногръдието“ – „Наново изграждане на душевни сили“ – „Каква е целта на разкритията на Щайнер за кармата?“ - „Какво иска Михаил?“ – „Рудолф Щайнер е жив сред нас“ – „Михаил и нашето съвремие“ – „Михаил и миналото“ – „Михаил и бъдещето“. Повечето от статиите били написани за настоящия момент и са били като подбудителни обръщения за седмичните „събрания на клоновете“ на антропософите по целия свят през 1925 г.
Чувствата и волевите импулси на Ита Вегман сигурно са се впуснали много по-надълбоко в търсене на подходящите думи през първите няколко месеца след смъртта на Рудолф Щайнер, отколкото това е доловимо в статиите й. В средата на юни тя посещава австрийския „Бургенланд“ заедно с Йосиф фон Леер, преди Валтер Йоханес Щайн и Ойген Колиско да са били там да търсят руините на древен друидски свещен център и да й разкажат за това. В края на август тя отново посещава това място. В статиите й от 12 юни и 13 септември тя разказва за това свое посещение. Черновата й показват колко много се е затруднявала да напише тези два разказа. Днес може да се види какво се е опитвало да излезе наяве в душата на тази жена през лятото на 1925 г.104
Понеже антропософските лекари не са имали нито собствено списание, нито вътрешен вестник, Ита Вегман, заедно с петима колеги, основава Натура през лятото на 1926 г. Този журнал е бил, както много от нещата, с които Ита Вегман се е захващала, едно далновидно начинание. При разглеждане на кръга от автори през първите три години прави впечатление тяхната младост: О. Колиско е бил на 33, Л. Колиско на 37, Зейлманс на 33, Шиклер на 31, Глас на 29, Бокхолт на 32, Валтер на 33, Сушантке на 24, Кьониг на 24, Борт на 31, И. Науер на 34 и Р. Хаушка на 34. Никой от тях, с изключение на Лили Колиско, не бил публикувал научни статии и малцина от тях са имали опит в писането. С избора на тези и други автори Вегман показва на кого възлага надеждите си за разширяване на антропософската медицинска дейност. От днешна гледна точка бихме могли да счетем подобна дейност за преждевременна – но за нея това е бил последният шанс да представи своите хора, като част от медицинската секция, пред широката антропософска общност. Броевете на този месечен журнал, който продължава да се издава редовно чак до 1933 г. – общо петдесет броя – са забележително свидетелство за това, което Ита Вегман е считала за задачата на новото медицинско изкуство. Повечето от нейните автори били хора, които освен това стават известни и чрез своите лекции и участия в конференции. Всички те по-късно имат значителен принос към медицинското движение.105
В християнските средни векове, особено в школата в Шартр, „Натура“ е било името на същество, считано за небесна сила, чиято задача била да се грижи за земните природни царства и сфери на живот. Щайнер споменава това същество на няколко пъти в лекциите си от 1924 г. и го описва в статиите си За членовете във връзка с антропософските духовни изследвания, но коментарите му са трудни за разгадаване, ако човек не се слее по конкретен, жив начин с природните царства. Тази „Натура“ се отдръпва от всякакво абстрактно мислене и единствено може да бъде открита и разпозната чрез активни дела, по време на медитативна практика за развитието на нови способности за възприемане. Фактът, че Щайнер я отъждествява с гръцката богиня Персефона, е полезен ключ, но това не отваря автоматично вратата към духовно-научна концепция или определение.106 Той разкрива пред Ита Вегман други, по-дълбоки схващания. На нея те са й били ясни. Използвайки името „Натура“ за новия си журнал, тя не само прави връзка с една древна, изчезнала традиция, но и посочва новото, ориентирано към бъдещето направление на волята.
В края на 1925 г., по време на конференция в Холандия, възниква план за основаване на международна асоциация, която да подхранва и популяризира едно независимо образователно движение. Идеята за тази „Световна училищна асоциация“ произхожда от Рудолф Щайнер, който говори за това през 1920 и 1921 г. пред колегията от учители във Валдорфското училище в Щутгарт и в Хага. По онова време той се е надявал да основе международен фонд заедно с антропософи, които са имали достатъчно финансови средства на разположение. На 27 февруари 1921 г. той говори за това в Хага:
[…] Вечерта той [Щайнер] даде публична лекция по въпроса за педагогиката и преподаването. Присъстващите бяха силно впечатлени, когато Рудолф Щайнер представи идеята си за една „Световна училищна асоциация“. Той самият написа черновата на един „призив“ за сътрудничество при основаването на подобна асоциация. Използването на неговите ключови думи ("важни моменти - лекции - Гьотеанум" - вж. по-долу) е било предназначено за други лица, които след това да съставят основния текст на призива. Ето какво пише Щайнер в черновата:
Всеки, който иска да разгледа нещата без предразсъдъци, ще признае, че нашето социално и икономическо положение не е резултат главно от икономически фактори, а е израз на духовна криза, която можем да проследим до голяма степен до естеството на нашата училищна и образователна система. Сегашното поколение е преминало през тази система. Тези, които приемат присърце задачите на нашето време, трябва да се включат в цялостното преструктуриране на тази образователна система. Централни аспекти - лекции - Гьотеанум. Можем да бъдем сигурни, че всеки, който наистина се запознае с идеите за свободния живот на духа, ще признае необходимостта да се направи нещо от такова естество. Ако на международна основа хора от всички професии, от всички слоеве на обществото и от всички класи работят заедно за създаването на Световна училищна асоциация, тогава от това настроение, от общественото мнение ще може да се появи нещо, което да отговаря на съвременните нужди на цивилизацията. И само от такива настроения и обществено мнение мъртвите и закърнели културни институции могат да се превърнат в нещо живо.
От тези думи на Рудолф Щайнер може да се види, че „Световната училищна асоциация“ е била замислена като истинско глобално общество. Той е считал, че тя трябва да има до милион членове, и че „свободните Валдрофски училища“ биха могли да се финансират, независимо от влиянието на държавата, като всеки член внася малка сума годишно. Той е сигурен, че тази възникнала в Холандия инициатива, би могла да успее.
Лекцията била посрещната със силно ръкопляскане и на края един младеж се изправил и подканил присъстващите да основат такава Световна училищна асоциация. Това бил Пиетер де Хаан, който бил разговарял с Вилем Зелманс пет години по-рано, след като последният бил изпратил вълшебните си приказки до семейната издателска къща. През последвалия период в Холандия се полагат усилия да се основе Световна училищна асоциация, но нещата не потръгнали. След публичната му лекция на 27 февруари в Хага, в която Рудолф Щайнер представя идеята си за „Световна училищна асоциация“, самият той написва, по молба на Пиетер де Хаан, чернова с призив да бъде основана такава асоциация. По онова време фрау д-р М. П. фон Девентер прави точно копие на тези чернова, което сме публикували тук.107
От самото начало Ита Вегман е била изпълнена с ентусиазъм за този план. Понеже е знаела от собствен опит, че в Холандия са живели няколко богати антропософи, които били готови да положат големи жертви, 108 макар и в Германия да е имало огромни финансови трудности, Ита Вегман поставя върху тези нови опити печата на одобрение на своя авторитет като член на централния Форщанд в Дорнах. Но тази инициатива води до неочакван сблъсък в Дорнах. Усилията на Вегман да помогне за основаването на тази Световна училищна асоциация били възприети като недопустим стремеж към власт. (Конфликтът е описан в том 3.) Тук за първи път се проявява нейната склонност към международно сътрудничество на антропософи, от федерален тип. С този принцип на сътрудничество между географски обособени, автономни организации в по-широк контекст - за който холандците имат специална дарба и който като цяло е близък до сърцата на западноевропейците - Вегман непрекъснато среща опозиция през следващите години от страна на онези, чиито наклонности са били по-скоро към централизация.
През същите тези месеци, докато текат приготовления за Натура, Ита Вегман решава да разшири сградата на клиниката в Арлесхайм. Вече пет години, след като са отворили своите врати „Клиниката и Терапевтичния институт“ продължават да бъдат „къщичката“, която тя купува и разширява през септември 1920 г. „Цялата клиника се състоеше от седем болнични стаи, две от които малки тавански стаи. Кабинетът на управляващия доктор [д-р Вегман] бе стаичка без течаща вода, която трябваше да служи и за спалня.“109 Децата и подрастващите със специални нужди живеели в „Зоненхоф“, а колегите живеели в „Хаус Холе“, в „шалето“ и в „Холцхаус“ (том първи, стр. 209), където отсядали и амбулаторни пациенти.
Следното писмо от 3 май 1926 г. описва плановете за разширяване на клиниката:
До Форщанд на Общото антропософско общество, Хер Алберт Щефен, Дорнах
Арлесхайм, 3 май
Бихме искали да предложим на Форщанда следния план: Клиниката и терапевтичният институт продължават да се разрастват, откакто бяха открити. Двете основни сгради и свързаните с тях институти са винаги пълни и има толкова голям недостиг на място, че само един-единствен кабинет е на разположение за всичките консултации и лечения. Липсва чакалня за хора, дошли на преглед, и понастоящем, както почти винаги, ни се налага да наемаме няколко обзаведени стаи в околностите.
В къщите обикновено отсядат около 30-35 пациенти и 20-25 деца. Миналата година в клиниката започнахме медицински курс за обучение на сестри и помощници, които искаме да предоставиме на секционните доктори, така че спешно се нуждаем от повече пространство. Разширяването на земеделските и градинските площи, според инструкциите в Земеделския курс, също се нуждае от допълнителен персонал, така че общият брой обучавани и сътрудници е между 50 и 60 души.
Поради всичките тези причини, Клиниката и Терапевтичният институт считат, че е необходимо да се направи малко разширение на главната сграда, за да се помогне с настоящата липса на място. За да не обременяваме Гьотеанума финансово, Клиниката има предвид следните източници на средства: вземане на ипотечен кредит от 30 до 40 000 франка върху основната сграда с ниска ипотека. Тази ипотека може да бъде покрита за Гьотеанума чрез извършената продажба на къща Зиел и съответно прекратяването на ипотеките в размер на 38 000 франка. Фрау д-р Вегман също се надява да освободи Гьотеанума и от новата ипотека, като я поеме лично, макар че това ще бъде възможно едва след една година.
Вземането на ипотечен кредит е най-добрият вариант, първо, защото този вариант е много евтин, и второ, защото търсенето на заеми в рамките на членските кръгове би било свързано с опасността сумите, които иначе биха могли да бъдат дарени за сградата, да не бъдат повече на разположение. Една лекарка ни даде назаем останалата част от парите, необходими за разширяването на клиниката - сума от 20 000 франка.
Недостигът на място, описан от нас, доведе до толкова отчаяно положение, че сега е спешно необходимо да се пристъпи към това планирано разширение и се надяваме Форщандът с готовност да подкрепи проекта.
С голямо уважение,
За Клиниката и Терапевтичния институт, Арлесхайм (отдел на Общото Антропософско общество)/Кирхнер
Това писмо бе написано след подробни дискусии с одобрението на фрау д-р Вегман; и фрау д-р Вегман обеща да предостави всички необходими допълнителни обяснения на Форщанда.
Поради работата по разширяването, през зимата на 1926 – 1927 г. оригиналната сграда на клиниката се налага да бъде опразнена. Това поражда у Вегман идеята да прехвърли някои от пациентите и колегите в южна Швейцария и така да реализира отдавнашната си мечта да открие филиал на клиниката на юг (вж. том първи, стр. 69). Това било свързано не само с идеята да се предлага на възстановяващите се пациенти терапевтична смяна на климата, но също така да се предостави евтина възможност за почивка и възстановяване на нейните лекари, сестри и помощници и по този начин едновременно с това да се създаде основание за подобна клиника. Следователно, в началото на септември 1926 г. тя наема от някой си г-н Солари „Вила Солари“ във Фингино, едно селце до ез. Лугано. През есента на 1926 г. къщата, под ръководството на Маргарете Бокхолт, била готова да посрещне първите си гости. Според Илзе Науер, Маргарете Щтавенхаген поема ръководството й през 1927 г.110 В рамиките на тригодишен период „Вила Солари“ привлича много хора и там се развива оживен, разнообразен културен живот.
Разширяването на клиниката в Арлесхайм е завършено през февруари 1927 г. и това открива пред Ита Вегман нови възможности да придвижи интензивно работата напред. Организира се за трети път курс за обучение на медицински сестри, започват редовни семинарни седмици за студентите по медицина, както и курсове за обучение по лечебна педагогика и терапия с евритмия. От този момент нататък лекари от други места се събират в клиниката няколко пъти в годината, по време на празниците. Клиниката е придобила външната структура и рамка на медицински център, който е бил необходим за бързо разрастващото се международно движение за всичките му богати дейности.
От всичко това, особено впечатление прави начинът, по който Вегман още в ранните стадии вече е била ориентирана към Запада. В Холандия и Англия е имало повече и по-добри условия за нейната работа, отколкото, например, в Австрия или Италия. Холандия е била пощадена от първата световна война и там икономическото положение все още е устойчиво. Рудолф Щайнер намира доста положителен отзвук и реакция в тази страна. Петте му пътувания до Холандия (февруари 1921 г., февруари и ноември 1922 г., ноември 1923 г. и юли 1924 г.) водят до основаването на активно национално общество, клиника и малко валдорфско училище. Вегман успява да се свърже с всичко това .lll И в Англия също са живели антропософи, представители на космополитния характер на антропософията. По време на посещенията на Щайнер в Англия след Първата световна война (април, август и ноември 1922 г., август 1923 г. и август 1924 г.) Даниел Н. Дънлоп, Елеонор Мерри и Джордж Кауфман (по-късно Джордж Адамс) са помогнали да се основе Валдорфско училище в Лондон и да се открие магазин за продуктите на Веледа. Адамс също така превежда медицинската книга 112 на английски.
През следващите години Вегман често пътува до Англия. Макар и да не е говорела добре английски, там тя има оживени срещи с много хора. Нейната земна и динамична същност, интересът й към политиката и усетът й към конкретната реалност създават много приятелски връзки. Но за разлика от Холандия, тук се оказва невъзможно да се постави началото на медицинско движение. Доколкото ни е известно, нито един от тридесетте-четиридесетте английски лекари, които Дънлоп събрал за медицинските лекции на Щайнер през 1923 г. и 1924 г., не се е включил напълно в тази работа. В края на 1925 г., следователно, тя моли Ойген Колиско и Вилем Зейлманс да провеждат месечни консултации в Лондон, да наблюдават децата в училището и да изнасят медицински лекции. В началото на тридесетте години тя открива терапевтичен център в Лондон (№10 Кент Теръс) и моли голям брой млади немски лекари да се установят в Англия. Само Курт Нунхофер и Лудвиг Енгел приемат това предложение, а по-късно и Норберт Глас, и Карл Кьониг.
Но чрез Даниел Дънлоп в Англия се поставя начало на две други инициативи, от които Ита Вегман е много доволна: т.нар. Летни училища и организирането на конференции, целящи да покажат културната стойност на антропософията в публичното пространство. Първата от тези конференции е Световната конференция, която се провежда в Лондон през 1928 г. 113
През юни Ита Вегман пише:
И тук бих искала да предам това, което Рудолф Щайнер чувстваше, че е толкова важно за нас, антропософите, и което получи израз по време на нашите разговори: че Михаил, водещият дух на нашето време, все повече ще изисква от нас да разпространяваме антропософията по целия свят, и че тесните ограничения на Мистерийната школа сега трябва да бъдат заменени с космополитност. И за отделните индивиди също е много важно да излязат навън и да опознаят широкия свят, защото, както каза Рудолф Щайнер, правилното опознаване на външния свят ни дава възможност да възприемем по правилен начин и духовния свят между смъртта и едно ново раждане. И именно от това правилно възприемане на духовния свят зависи дали ще можем да получим познание за собствения си организъм. Ако придобием това познание, тогава при повторното си слизане във физическия свят ще бъдем в състояние да изберем физически тела, в които няма наследствени дефекти; или душата, и духът ни ще укрепнат до такава степен, че да имаме силите да преодолеем така нареченото тяло на наследствеността и да изградим органи, които да позволят на душата и духа да резонират. Това е причината, поради която в древните Мистерии тези, които са щели да бъдат посветени, били поощрявани да предприемат пътешествия и да се отправят надалеч, за да опознаят разнообразната многоликост на света, да изпитат контраста между областите на влажен студ и суха жега, както и всички междинни състояние. А защо толкова много хора днес се сблъскват с толкова трудности поради това, че душата и духът им не са в състояние да обитават и ползват физическото тяло? Защото, във времето между онези древни времена на скитничество, когато Мистериите са били в разцвета си, и нашето време, стои средновековната след-Християнска епоха с нейния монашески начин на живот, който е приковавал хората повече към родната им земя. И единствено там, където нещо от древната мъдрост все още е оцеляло, хората са могли да скъсат с тази традиция на „привързване към родната земя“.
През следващото столетие ще бъде от голямо значение хората отново да имат възможност да изграждат тела, с които цялото им духовно същество да може правилно да се слее. Разбира се, пътуването и странстването не са единственият начин да се получи вярна представа за външния свят, но също така и вътрешното, изпълнено с любов занимание и размишляване върху тайните на природата; и все пак запознаването с чужди страни и обичаи е важно.114
Подобни мисли, които тя често споделя в писма и обръщения, са характерни за Ита Вегман. Според нея, такива възгледи са били свързани с импулсите на Щайнер през последните години от живота му, както и с Коледното учредително събрание през 1923г. Още през април 1925 г. тя пише в своята тетрадка:
Кръг от хора, които поеха безрезервно импулса на Коледното учредително събрание и които разбраха, че ако това, което се съдържаше в Коледното учредително събрание, не се бе случило, антропософията щеше да изпадне, в известен смисъл, в умора, и Антропософското общество постепенно щеше да пресъхне. Импулсът на Коледното учредително събрание вля нова кръв, свежо кръвообращение в тялото на Антропософското общество.115
Това „кръвообращение“ е трябвало да работи и външно: антропософите е трябвало да тръгнат по света, да опознаят чужди земи, да посетят местностите на древните велики Мистерии, да следят за нови срещи с хора.
Това убеждение на Вегман се поражда по много причини, които понякога си проличават: усетът й за различните земни пейзажи, търсенето й на пълния контекст на една „географска медицина“, увереността й, че човек, който изпълва душата си с антропософия, трябва да пътува по света, за да носи навсякъде със себе си „центъра“, нейната искрена вяра, че навсякъде по земята живеят хора от „поколението след следващото“, които несъзнателно знаят за антропософията и чакат срещата си с нея; и накрая, нейното съзнание за терапевтичната полза от пътуването като храна за душата на онези, чиито езотерични стремежи водят до нездравословни, насочени навътре склонности и са под угроза от изолация – както се изразява в цитирания по-горе пасаж.
В многото й разкази за пътуванията й прави впечатление особеният й интерес към пейзажите. Очевидно ги е приемала много надълбоко и където и да е ходила, се е опитвала да схване типичната същност на различните природни околности. Забелязваме го в описанието й на едно пътуване до Бургенланд (Австрия) през 1925 г., където тя се фокусира върху формата и контурите на пейзажа. По време на посещението й в Карлсбад, близо до Прага, тя описва с няколко изречения значението на пейзажите в Бохемия.116 Този интерес се проявява в подробното описание на Шотландския пейзаж, което е насочено главно към географското разположение на островите Йона и Стафа.117 Ангажираният й поглед винаги е търсел особения характер на външната проява на различните области. По време на пътуването й през Гърция и Анатолия (1932 г.), на някои места един поглед е бил достатъчен, за да обхване околностите - и след това отново устремено да продължи пътуването, сякаш лети през различните области. И писмата й от пътуванията до Палестина (1934 г.), Исландия (1936 г.) и Сицилия (1938 г.) съдържат описания на много пейзажи. По време на пътуването си до България през 1939 г. тя с часове стои безмълвно на корабния парапет, вглъбена в наблюдението на плъзгащите се крайбрежни пейзажи край Дунава. На връщане тя отбелязва различните миризми в страните, през които е минала.
Преди Лятното училище в Гарелох (1927 г.), тя разпитва Валтер Щайн за геоложкия характер на Шотландския пейзаж, който й предстояло да посети. Тази скрита тенденция се появява отново и отново в работата й, например във въведението й към изданието на „Златната книга на Хипократ“ на Герхард Якоб.118
Разглеждайки натоварените пътувания на Вегман прави впечатление фактът, че за разлика от много други, тя не се е „отпускала“ малко по време на пътуването, отдавайки се на впечатления и нови гледки. Не, тя винаги е запазвала собствената си същност и е носела силата на своята духовност навсякъде, където е ходела. И част от това винаги се излъчвало навън към новата й среда. Хората, които са срещали Ита Вегман, разказват – поразително често – че са преживели това особено усещане.119 По същия начин, по който е поемала в себе си пейзажите, тя възприемала и хората – замислена, често мълчалива, слушаща внимателно. Винаги е търсела искрата на истинска среща. Някои са казвали, че при такива срещи са изпитали и „искрата, че са разпознати“. Забелязвайки този феномен, можем да си припомним един стих на Рудолф Щайнер: Ако човек познава себе си, неговият аз става света; ако човек познава света, светът става самия той.120
През лятото на 1927 г. Д. Н. Дънлоп и Елеонор Мерри организират „Лятно училище“ в Шотландия. Още през 1911 г. и 1912 г. Дънлоп – все още през теософския му период – е планирал подобни мероприятия в Пенмаинмаур и Торки, 121, които после осъществява през 1923 г. и 1924 г. след запознанството си с Рудолф Щайнер. През лятото на 1927 г. около сто и петдесетте участници провеждат на английски език учебна конференция по медицина и лечебна педагогика в прекрасния хотел в Гарелох, на западния бряг на Дъмбартоншир. Едновременно с това изучават и древната друидска култура и се подготвят за посещение до островите Стафа и Йона.
За двадесет и петте антропософски лекари сред тях, конференцията е добре дошла възможност за обмен на идеи в областта на медицината. По-специално, провежда се задълбочено обсъждане на разработените до момента терапии с метали, както и за производствения процес – все още считан за незадоволителен – на лекарството против рак Искадор.122 На конференцията Ита Вегман изнася лекция под заглавието „Троичният човек като основа за подхода ни към лекуването, във връзка с терапиите с метали“.123
В края на конференцията, Дънлоп говори за срещите си с Рудолф Щайнер и за задачата да се популяризира антропософията в рамките на Англо-саксонската култура. За своята публика той разработва идеята за провеждане на широкомащабна публична конференция на тема антропософията и нейните сфери и области на дейност – „Световна конференция по духовна наука и нейните практически приложения“. За Вегман, далновидните планове на Дънлоп и начинът, по който този земен и дълбоко мислещ шотландец реализира плановете си по конкретен начин, неговата цялостна оценка и „нестихващ духовен ентусиазъм“ (В. Зейлманс), са точно качествата, които тя търси, за да може да постигне напредък във Великобритания. Дънлоп е притежавал извънредно ефективна социална харизма: неговата човечност и почтеност, неговият земен начин на поведение, опитът му и уважението, с които се е ползвал в английския обществен живот, позволяват през следващите години да възникне интензивно, плодотворно и безпроблемно сътрудничество с него. Вегман пише подробен разказ за последвалото пътуване до Йона и Стафа
[…] С влак насред красиви планински езера, през Шотландските планини; или с кораб покрай дълбоко врязани брегове, покрай много острови, пътуването ни отведе първо до Обан, за който вече споменахме, където всички отново се събрахме. Тук, където Гълфстрийм създава почти южен пейзаж, беше светло до единадесет часа през нощта; въздухът беше топъл, а по улиците течеше живот, както става иначе само на юг.
На следващата сутрин всички отново се събрахме на кораба и отплавахме между многото скали, покрай стръмни брегове и към все по-самотното море. След като оставихме остров Керрера зад гърба си по десния борд и навлязохме в залива Лорн, вълнението стана по-силно и усетихме пулса на океана, който ни понесе върху все по-големи, подвижни вълни. Когато сушата се изгуби от поглед на левия ни борд и океанската шир се отвори, на десния ни борд се появи Рос оф Мъл - нос на остров Мъл, чиито черни скали се спускат отвесно в морето. Зад тези планински скали, докато плавахме, се събраха тъмни облаци и скоро видяхме светкавици. Гледайки към океана, виждахме да се образува все по-гъста мъгла и ни се струваше, че ще плаваме в непроницаем мрак, който може да се преживее като изпитание за душата по пътя надолу към подземните Мистерии. Два кратки гърмежа, като предупредителни сигнали, съпътстваха проливния дъжд и на мнозина се наложи да избягат в под-палубните помещения. Само малка група остана на предната палуба и на носа на кораба, запленени от чудесното драматично представление на природата. Известно време валя доста силен дъжд, след което мъглата изведнъж се разсея и широк поток слънчева светлина се откъсна от облаците и падна върху кораба; и за наша радост сега светеше напред и осветяваше пътя ни. Когато слязохме от кораба и кацнахме на доста плоския остров, слънцето най-сетне изгря от ясното синьо небе и ни подари лъчезарен, светъл ден.
Йона лежи сякаш защитена от редица по-малки и по-големи острови с потънали брегове от черен базалт. В контраст с това над самата Йона се усеща нещо нежно, сякаш е обгърнат от нежна атмосфера. Тук човек усеща много силно духовното присъствие на едно велико минало, все още недокоснато от външната цивилизация. Вярно е, че оригиналните сгради, свързани със свети Колумба, ирландският монах, намерил убежище тук, са повече или по-малко изчезнали. Те обаче всъщност са по-маловажни от избора на място.
В следващите параграфи Ита Вегман навлиза в легендата за Св. Колумба и описва как на о-в Йона той кара древните западни „Мистерии на дълбините“, в които е бил посветен, да замлъкнат и ги запечатва за векове напред. След това тя продължава:
Обаче, Мистериите за вътрешността на земята са едновременно и Мистерии за вътрешността на човешкото тяло. И за да могат хората да приемат импулса за изцеление от Спасителя, те първо трябвало да се откажат от разбирането на процесите на изцеление. В резултат на това, през четвъртата културна епоха изцелението се приема за в чудо. Но петата културна епоха, която преживява Христос по нов начин, трябва отново да започне да разбира изцелението и да отвори отново Мистериите на дълбините.
Да се върнем отново към остров Йона. Заставайки на земята му и усещайки цялата тамошна обстановка, човек усеща магията на този остров, чиято геология и местонахождение говорят на значим език. Самият той без вулканични скали, т.е. базалт – Д-р Щайнер казва, че тяхното формиране е свързано с отделянето на Луната от Земята – и съставен, освен от пясъчник, от архаични, много древни скали като лаврентийски гнайс, гранит и други, той е заобиколен от острови, съставени предимно от базалт, които се издигат стръмно от морето и създават мрачно впечатление. Дори самата форма на Йона е забележителна. Северният край на този издължен, тесен остров сочи в североизточна посока към остров Стафа, а южният – в югозападна, към откритата морска шир, от другата страна на която, както знаем, се намира Америка. Ако застанете на северния край на острова, където белите пясъчници на брега образуват голям полукръг, ще можете да гледате директно към Стафа. Точно срещу тази точка, от другата страна на острова, се намира килията Кулди, от която обаче е останала само кръгла купчина камъни. Това е добре скрито и защитено насред хълмист пейзаж и естествена скална стена на север, отворен вход от юг и обградено от широка стена, от която има запазени все още доста развалини. Килията, наричана още „килията на отшелника“, се намира, може да се каже, в средата на острова, подобно на централната ос на гигантска магнитна игла, чийто връх сочи на североизток.
Според разказа на Вегман, мисията на Св. Колумба е била да предпази европейските народи за известно време от „влиянието на подземните, магнитни сили, които са идвали и са се засилвали от Запад“. Тя цитира Албертус Магнус, който е знаел за тези неща, и изтъква, че ирландските монаси трябва да бъдат разглеждани като основатели на европейската мистерийна медицина. Те успели да изпълнят мисията си като първоначално са откъснали европейската част от човечеството от тези Мистерийни влияния на Запада, които се проявяват едва при преоткриването на Америка.
След като Йона оказа своето въздействие върху нас, насред блестяща слънчева светлина, продължихме пътуването си към Стафа. Това уникално образувание се издига от морето, брулено от вълните на Атлантика и обградено от скали. Образувано през последната фаза на Терциера, по времето на древна Атлантида, той представлява най-значителната част на базалтовия мост, който тръгва от Ирландия, простира се на голямо разстояние под морето и тук-там се издига над повърхността му. Тези черни, добре оформени шестоъгълни стълбове от базалт правят силно впечатление, когато човек ги види да се издигат от морето. Те са като вкаменен паметник на мощните сили, които са се издигнали като Титани от земята. Тъй като корабът никъде не можеше да стигне до брега, слизаме с лодки до скалите около острова и ни извеждат на брега на едно място, където може да се върви по стръмния склон на скалната стена, от базалтов стълб до стълб, като се следва стоманено въже. Черната скала, която по време на прилив е под вода, е влажна и плъзгава. Там далеч се чува гърменето на прибоя, който се втурва в пещерата, към която си проправяме път. Премятайки се на другата страна на една отвесна скала, навлизаме в прекрасната естествена катедрала, чийто под е ревящото море, чиито стени са тъмни базалтови колони, чийто таван е оформен от готически куполи от пясъчник.
Тази пещера, наречена Пещерата на Фингал, някога е служила за място за инициация на Фингал и неговите герои, чиито дела са така красиво възхвалявани в стиховете на сина на Фингал, барда Осиан. Разказаха ни, че героите, които били водени тук да бъдат инициирани в Мистериите на дълбините, били предавани на океанските течения в малка лодка без гребла и рул. В продължение на три дни и половина лодката престоявала в пещерата, а лежащият в нея преживявал гръмотевиците и рева на водите, които прииждали с такава сила, че цялата планина се огласяла от шума. Преминаващите през подобна инициация вероятно са изпитвали невъобразим страх. Ако смелостта им не отслабнела през тези три и половина дни и водите отново изкарвали лодката на сушата, за да се пробудят за нов живот, тогава те били преминали изпитанието. Но който не издържал изпитанието или умирал в пещерата, или се спасявал, но бил сломен телом и духом.
Докато бяхме в пещерата, слушайки бушуването на морето, чиято мощ ни разтресе до дъното на душата, можехме да си представим какво са изпитвали душите, когато са били оставяни в ужасяваща самота, да се борят с природните стихии.
Това, което току-що описах, може да ни даде представа за обичаите, чийто произход се крие във времената много преди Св. Колумба да пристигне на остров Йона; една ярка представа за ужасяващите изпитания, през които трябвало да преминат хората, желаещи да станат посветени друиди. Свети Колумба също имал връзки – от Ирландия – с друидската култура, чиито последни следи са оцелели и до днес. (Местностите на тази култура в Ирландия ще бъдат предмет на следваща статия.) Свети Колумба обаче осъзнал, че времето на тези друидски мистерии е отминало и че мисията му вече не може да бъде да ги продължава, а трябва да даде на човечеството нов импулс. В сърцето си той носел космическото и подземното знание, обединени с езотеричното християнство, което за него все още било космическо християнство, следователно е можел да получава инспирации от великия Ху (Господ, египетска митология.- бел.пр.).
Двата острова Йона и Стафа - удивително контрастни и същевременно вътрешно свързани един с друг - са като външен символ на това, което е действало чрез Св. Колумба и е било подготвено от него. И двата са били почва на древната култура на друидите. Стафа, вече във външната си форма, като представител на действието на подземните сили, докато цялата геоложка формация на Йона е по-скоро свързана с преките звездни и слънчеви сили. За друидите двете Мистерии са били обединени – и те трябва отново да бъдат обединени в духовното християнство, което постепенно настъпва. 124 125
Превод: Ати Петрова