Въведение
Том 2
Този втори том от документалното проучване на биографията на Ита Вегман е опит да се разкрие животът и работата на човек, чиято съдба е била да обедини и свърже всички провеждани дейности в рамките на антропософската медицина и лечебната педагогика. По време на основаването на медицинската секция на Школата за духовна наука, на Коледа 1923 г., Рудолф Щайнер заявява, че основаното от него лечебно изкуство в основата си е духовно. От самото му възникване това ново антропософско медицинско движение цели да се обедини с източника, с пътя, към който е било отворено в резултат от сътрудничеството на Рудолф Щайнер с Ита Вегман. Защо той избира Ита Вегман за ръководител на тази секция, а не друг лекар, беше показано в том първи, въпреки че някои важни въпроси остават без отговор. Сега, вторият том ще покаже как Ита Вегман се заема с тази задача след смъртта на Щайнер.
Никой досега не се е опитвал обстойно да проучи този въпрос. Въпросният период се отнася до годините между 1925 и 1943 г. - осемнадесет години, които създават особени проблеми пред историческите изследователи. Малкото антропософско медицинско движение се развива на фона на големи икономически, социални и политически катаклизми. Първата световна война хвърля обществения живот в Централна Европа в хаос и хората непрекъснато се сблъскват с последиците от нея. Антропософската дейност е засегната и от международните икономически кризи в края на двадесетте и началото на тридесетте години на миналия век. Когато нацистите завземат властта през 1933 г., медицинската и лечебно-педагогическа дейност в Германия скоро бива прекратена. Имало е и човешки различия и разминавания в подходите, и те изплуват на повърхността в антропософското движение веднага след смъртта на Рудолф Щайнер, имайки катастрофални последици за плодотворното развитие на новото лечителско изкуство. Така че периодът, който настъпва през 1925 г., е слабо представен в антропософските мемоари и спомени и не може лесно да бъде реконструиран от наличните публикации. Това важи с особена сила за медицинското движение.
Освен разказите, предавани от уста на уста, съществуват три групи публикации, които хвърлят светлина върху живота и работата на Ита Вегман през този период. Първата група са собствените изследвания на Ита Вегман, състоящи се от около шестдесет статии и есета. Тези от 1925 г. са публикувани в Дорнах в бюлетина "Какво се случва в Антропософското общество". От 1926 г. до 1932 г. тя ги публикува в списание "Натура". В тази група влизат и медицинските ѝ изследвания, които се появяват в "Докторските приложения" към "Натура", както и допълнителни есета, като например въведението ѝ към книгата "От работата на Михаил",2
Втората група се състои от спомени и размисли на нейни колеги и приятели. През 1945 г. е публикувана мемоарната книга "Спомени за Ита Вегман "3 , а през 1976 г. - още един малък том, озаглавен "Земната работа на Ита Вегман от съвременна гледна точка".4 Допълнителни източници на биографична информация са "тетрадките на фондация ‚Ита Вегман‘ за социални и терапевтични дейности" от клиниката в Арлесхайм (от 1945 г.). Те включват и чернови на лекции и обръщения от посмъртните трудове на Вегман.
Третата група са публикациите, посветени на конфликтите в Антропософското общество до 1935 г., например "Меморандум по въпроси, които вълнуват Антропософското общество между 1925 и 1935 г."; или "Ойген Колиско: Живот и част от историята на Антропософското общество."5
Тези, които разгледат този богат материал, скоро ще забележат, че той не дава пълна представа за живота на Ита Вегман. В собствените й статии пасажите, които разказват за нейния живот или дейност, са малко. Вярно е, че в спомените на нейни съвременници излизат наяве много нейни преживявания, но те не са същото като една хроника на живота ѝ - въпросите и пропуските си остават, липсват важни неща. Третата група публикации са полемични текстове, които, макар и да предоставят ценна информация, все пак са едностранчиви и съдържат неистини или изопачения.
През 1976 г. в книгата си "Задачата на Рудолф Щайнер за човечеството и Ита Вегман",6 Кирхнер и Бокхолт се опитват да обяснят и докажат връзката на Ита Вегман с Рудолф Щайнер, като публикуват текстове от литературното наследство на Вегман - предимно стихове с почерка на Щайнер. В биографично отношение този труд не съдържа нищо, което вече да не е било известно от други източници. Може да се приеме за пропуск от страна на авторите, че по онова време не са се заели с никакво биографично документиране, без което не може да се хвърли полезна светлина върху предишни превъплъщения, както са се опитали да направят Бокхолт и Кирхнер. Освен това, да се включат в биографията текстове на Рудолф Щайнер, за които се подозира, че са свързани с окултното обучение на неговата ученичка Ита Вегман, ни се струва съмнително, тъй като няма нито биографичен, нито езотеричен ключ, с който да разгадаем тези несвързани един с други и недатирани ръкописи.
При подобни обстоятелства е разбираемо да процъфтяват слухове и анекдоти. Те рядко притежават каквато и да било стойност за изследователя на биографията, тъй като по-скоро пречат на обективното описание на живота, което, както е известно, трябва да се базира на изследването на действителни исторически обстоятелства. Анекдотите, предавани от уста на уста, обикновено имат обратна тенденция. Те имат за цел да подчертаят някакъв конкретен аспект, като съобщават увлекателно и с "автентична историческа точност" за събития, които обикновено са извадени от правилния им контекст. Обикновено се оказва, че тези събития - ако изобщо са се случили - са били съвсем различни от начина, по който се разказват. Онези, които, подобно на автора, са имали щастието да срещнат хора, способни да разкажат с най-малки подробности за годините на сътрудничество с Ита Вегман, веднага забелязват разликата между тези разкази и анекдотите, които изплуват след събитието. Следователно, можем да се съгласим с Фридрих Рохлиц, когато казва за разказа си за голямата битка при Лайпциг:
Въпреки това, по-късно откритата истина се сблъсква с по-късно откритата грешка и, ако никога не бъде опровергана, последната става авторитетна за историята.7
Освен изброените източници и интервютата с бившите колеги на Ита Вегман, настоящото документирано проучване се опира на нейните собствени посмъртни писания и кореспонденция между лекари и пациенти от клиниката и терапевтичния институт в Арлесхайм. Освен това беше възможно да се съберат допълнителни обширни изходни материали, които осветляват дейността ѝ като лекар и директор на клиниката в Арлесхайм и работата ѝ за развитието и разпространението на антропософската медицина и лечебната педагогика. Що се отнася до дейността ѝ като член на Форщанда (изпълнителния комитет) на Общото антропософско общество, намерихме само ограничена информация, тъй като не ни бе предоставен достъп до съответните архиви. Затова се наложи биографът да бъде зависим от документите и материалите, съдържащи се в нейното литературно наследство, от собствените си запитвания и от изследвания, вече предприети от други хора.
Именно поради тези причини този втори том от биографични документи все още има първоначален характер. За разлика от първия том (1876-1925г.), в него съществуват обширни архивни материали, в странно несъответствие с мненията и преценките, формирани в продължение на повече от шестдесет години, които настояват на своето "авторитетно владеене на историята". Фактите, които установих, до голяма степен противоречат на тези мнения и преценки.
Както споменах в увода към първия том, биографичните изследвания на живота на Ита Вегман се сблъскват с проблема, че не успяваме напълно да отдадем дължимото на тази личност, когато се ограничаваме единствено до значението на нейната индивидуалност и това, което тя самата е постигнала. Трябва да отчетем и значението на нейните цели, както и на другите хора, които са положили усилия за тяхното осъществяване. Тогава ще получим ясен отговор на въпроса каква е целта на едно такова биографично изследване в наше време. Хората, които в днешно време се интересуват от антропософската медицина и лечебната педагогика, питат за произхода на това движение. В отговор на това можем само да се позовем на произведенията на Рудолф Щайнер, само че, с изключение на книгата му Основи на терапията, написана в сътрудничество с Ита Вегман, той не е писал никакви медицински книги. Напротив, той излага основните си идеи за антропософската медицина само пред хора, вече практикуващи медицинската професия или учещи да станат лекари. Приблизително сто от тези лекции, както и редица отговори на въпроси, са записани от стенографи и впоследствие са публикувани (GA 312-319). Но това всъщност не са произведения, написани от него. Тези текстове са били предназначени за малцината присъстващи по онова време специалисти. Разбира се, те са с неоценима и фунционална стойност като идеи и принципи - но само като такива. От други хора зависи дали описаното от него ще бъде възприето, изучено и доразвито. През последните седемдесет години имаше такива хора. Тяхната работа, техните по-нататъшни размисли и усилия са жив поток, от който зависи по-нататъшното съществуване на новото изкуство на лечението. Тези, които се питат за източника на медицинското движение, трябва да наблюдават този поток - с други думи, да търсят вътрешен контакт с хората, които са развили извора и са го накарали да тече по-нататък. Рудолф Щайнер е разчитал и разчита на хората, които се стремят да реализират идеите му за антропософска медицина с проницателност, вярност и ентусиазъм. Ако се питаме за историята на произхода на антропософското медицинско движение, търсим не само идеите, но и тези хора. Ита Вегман е един от тях. Тези, които изучават живота ѝ, могат да получат достъп до потока, от който самата тя е била част.
Тези, които изучават предложената тук документация, трябва да вземат под внимание едно явление, което в ранната история на Антропософското общество рядко се изрича с толкова много думи, но което въпреки това има жизненоважно значение. Имам предвид необичайния начин, по който Рудолф Щайнер понякога се измъквал, когато хората го питали как да подходят към задачата си в дадена област. Известни са няколко случая, които разкриват поразителния начин, по който той е отговарял. Такива хора са можели да придобият впечатлението, че усилията им в името на един или друг антропософски въпрос трябва да доведат до голямо, широко разпространено движение в съвременния цивилизован свят в рамките на много кратък период. Щайнер не им е давал подробни, лични указания, но начинът му на изразяване и цялостното му отношение към живота са показвали, че антропософията трябва да постигне глобално значими промени в най-различни сфери на живота и че това трябва да стане бързо. Щутгартският лекар Ото Палмер разказва как е попитал Щайнер за задачата си, когато през лятото на 1921 г. поел управлението на клиниката и терапевтичния институт на компанията "Kommende Tag". Отговорът, който получил, бил: "Създайте движение сред две или три хиляди лекари.“8 При друг случай, когато средствата в Дорнах били най-ограничени, Ита Вегман попитала Щайнер колко пари са необходими за правилното разпространение на антропософското движение, а той отговорил: седемнадесет милиона швейцарски франка (това е било през 1924 г.!). Казва се, също така, че той е говорил със седем милиона души, които по това време са търсили антропософията. Можем да намерим и други примери за това явление. Най-красноречивият пример несъмнено е от обръщението на Щайнер по време на Коледната основополагаща среща през 1923 г. Той недвусмислено заявява, че антропософията трябва да придобие голямо значение за цивилизацията в целия свят във възможно най-кратък срок:
Духовният свят има намерения за човечеството в настоящия момент на историческата еволюция. (GA 260, стр. 94)
И
…импулси, които искат да навлязат, искат да навлезат с цялата възможна сила от свръхсетивния свят в света на днешното човечество. (GA 260a, стр. 373).
Следователно, разбираемо е след смъртта на Щайнер този възглед да проникне във всичко, което са вършели много антропософи, особено Ита Вегман и нейните сподвижници. Те живеят и действат със съзнанието за своята мисия да осъществят бързо и пълно Михаилово обновление на цивилизацията във всички сфери на живота и в най-кратки срокове. Днес виждаме, че тези хора са представлявали само малка група и че повечето от тях са били много млади. Те рядко са разполагали с достатъчно финансови и организационни средства и малцина от тях са имали достатъчно опит, за да могат да управляват подобно обновление на антропософията в своите специализирани области. Пречките, с които животът - включително собственият им вътрешен живот – им се противопоставя, често са изглеждали много големи. И Щайнер е бил наясно с всичко това. Това, че съзнанието за тяхната мисия е било в ярък контраст със способността им да я реализират, е истина, която бе открита едва по-късно и която едва ли има някакво значение за тази историческа документация. Вместо да обръщаме внимание на успехите, които са постигнали (а те от днешна гледна точка са поразително скромни), трябва вместо това да се вгледаме в огромната енергия, която е била в основата на техния порив за действие, в тяхната смелост и ентусиазъм. Тогава ще разберем и защо тези хора са гледали на Ита Вегман като на личност, която пази извора, от който извират животът и делата им, чрез който намират посока, и като на авторитет, който наблюдава практическите и духовните им стремежи, който вдъхновява ентусиазма им.
Това повдига и въпроса дали тези хора винаги са разбирали и преследвали намеренията на Ита Вегман. Има основания да се съмняваме - и това се отнася в еднаква степен за най-близките ѝ съратници и колеги лекари - че тя е била подкрепяна безрезервно. Разполагаме само с няколко стенограми, които показват как тя е обсъждала нещата с тях. Тя не е оставила дневници и нямаме реална представа какво се е случвало вътре в нея, в дълбоките кътчета на душата ѝ. Този въпрос трябва да бъде проучен и да получи отговор чрез нейните писма и други свидетелства. Както всички останали, Ита Вегман е преминала през индивидуална, вътрешна биография наред с външния ход на живота си. Това е нещо много скрито и самата тя може би невинаги го е осъзнавала. Целта на настоящото външно биографично изследване е да събере материал, чрез който да започнем да проследяваме невидимото вътрешно развитие на Ита Вегман. По този начин ние се интересуваме по-скоро от продължаващото дело на нейната индивидуалност, отколкото от нейното минало. От това зависи много, както за напредъка на антропософската медицина, така и за напредъка на самата антропософия.
Превод: Ати Петрова