СЪЗИДАТЕЛНИТЕ СИЛИ
НА СВЕТЛИНАТА И ТЪМНИНАТА
СВЕТЛИНА И ТЪМНИНА
Когато бях млада и учех живопис, чувах най-различни неща за това как трябва да се рисува. Често го намирах за много объркващо и си мислех, че би трябвало да има нещо, което да е общо за всички хора.
Фактът, че цветовете съществуват, е обективна истина. Но хората ги рисуват по най-различни, субективни начини. Когато започнах работа като терапевт, желанието ми да открия общ знаменател, който да бъде приет от всички, се засили. Постепенно през годините разработих живописния метод и начина му на приложение в живописната терапия, който съставлява съдържанието на тази книга. В основата си всичко, което искам да кажа, се състои от две неща: космическата троичност от светлина, цвят и тъмнина, и човешкото същество като микрокосмическа троичност от дух, душа и тяло - на мислене, чувства и воля.
В макрокосмически смисъл светлината и тъмнината са Първоначалните творци. Те образуват великата космическа полярност, от която в началото на времето е произлязло цялото творение. Тъмнината е първа. Тя е всеобгръщащата, всепроникващата, всепоемащата майка на субстанцията. Тъмнината е израз на космическата симпатия, която непрекъснато се излива, обгръща, носи. Тя е носител на топлината, на любовта и на гравитацията - тази сила на привличане, която е израз на симпатия. Тъмнината изпълва, тя дава съдържание, но сама по себе си е безформена и няма възможност да дава форма - тя не може да образува нито център, нито периферия. Тъмнината е била преди да се появи светлината, тя е първият принцип на сътворението и е също така най-могъщият. Тя е тази, която дава импулса. В нея има определена активност на волята, тя е сякаш същество, което желае собственото си съществуване.
С тъмнината са свързани всички качества на добротата, на грижата, на носенето, на любящата грижа, на растежа и на поддържането. Можем да разберем какво представлява този космически аспект на тъмнината, когато внимателно разгледаме всичко, което Рудолф Щайнер е казал за първата велика инкарнация на Земята, която той нарича Стария Сатурн. Той го описва като сложно тяло от топлина насред една вселена от мрак. Просто топлинни образувания в безкраен мрак, които преминават през много етапи на развитие, докато към края на периода на съществуването му не се появява първият проблясък на светлина.
Светлината е съвсем различен елемент. Тя е израз на космическа антипатия. Тя се излъчва от центъра към периферията. Тя носи импулса на формата. Тя е ясна, студена, завършена. Близо до източника си е по-силна, а по-далеч постепенно става все по-слаба и по-слаба, докато не угасне.
Веднага щом космическата светлина засияе в космическия мрак, настъпва голямо движение. От съчувствие мракът се движи към светлината, опитвайки се да я погълне в собственото си същество. Със силата на антипатията си светлината отблъсква мрака, помита го настрани, прорязва го, като си проправя път, по който да продължи своето движение. Космическата антипатия среща космическата симпатия и резултатът от тяхното взаимодействие е движението в пространството. Докато изтласква мрака, светлината създава пространство. Тъмнината се движи: отдалечава се от светлината, приближава се към светлината, на вълни, на спирали. Тъмнината прави много движения. Тя не се движи сама по себе си, а носи импулса за движение, който се събужда и превръща в реално движение, щом светлината засияе.
Казваме, че светлината се движи по права линия, но в действителност тя не се движи. Ние сме тези, които влагат в светлината идеята за движение. Светлината се движи между източника си и периферията си и се появява на точки, на пръчки, на снопове. Тя отслабва, защото напуска източника си и среща тъмнината: тъмнината отслабва, защото среща светлината. И в тяхната среща има голямо движение, голяма драма, битка и примирение в едно.
Както казах, светлината си проправя път, прорязвайки тъмнината, изтласквайки я настрани. Тя има определена посока: надалеч от своя източник. Тъмнината се придвижва от всички страни, от всички посоки, копнее за светлината, обича светлината. Далеч от светлината движенията на тъмнината са, от една страна, закръглени, издути, стремителни, а от друга - отстъпчиви, колебливи, несигурни. Колкото повече се приближаваме до светлината, толкова по-голямо е влиянието на светлината върху движенията на тъмнината, която им придава все по-определени форми. Силната светлина придава на движенията на мрака остри ръбове и гладки плоскости, ясно белязани очертания. Там тъмнината се подчинява на действието на светлината, ставайки все по-прозрачна, тъй като приема светлината в себе си. От меко приглушено сияние с бавни, почти безформени движения тя постепенно се осветява до полупрозрачно състояние с движения, оформени до почти кристална форма. Когато се приближи още повече до светлината, мракът се разпада на малки парченца, докато накрая не загине в светлината.
Близо до източника си светлината е силна и има огромна формираща сила, но с навлизането си по-навътре в тъмнината постепенно отслабва, става все по-разсеяна, вече не разрязва и не оформя движенията на тъмнината, а се плъзга по тях все по-нежно и колебливо, все повече се разсейва, притъмнява до все по-меко сияние, докато не угасне напълно, когато стигне до голямата периферия.
Това взаимодействие между светлината и тъмнината, това движение в пространството е фонът на всички цветове, то е произходът на цветовете. Цветът възниква благодарение на него. Когато искате да видите това с окото на ума си, можете да се опитате да си изградите следната картина:
Представете си, че се носите в безкрайно пространство. Около вас има атмосфера, която е тъмна и топла. Отначало не виждате нищо, освен тъмнина, но усещате, че сте носени от тази топлина, която е там, и че тя ви носи със себе си с много бавни движения.
След известно време започвате да осъзнавате, че трябва да се движите към светлината, защото пред вас и навсякъде около вас тъмнината слабо започва да свети с красив лилав цвят, който наричаме маджента. Маджентата ви обгръща и вие все още усещате, че сте носени, но сега от този цвят и от неговата топлина. Той леко ви понася нататък и тъмнината постепенно изсветлява малко. Маджентата сякаш се плъзга встрани и пред вас цветът се променя в тъмен кармин. Започвате смътно да долавяте движенията, които атмосферата прави, пулсираща, търкаляща, събираща се и разпръскваща се отново, но всичко все още едва доловимо. Движенията ви носят с тях. Те стават все по-бързи и по-силни, и сега се оказва, че пътувате през един свят от цинобър. Вляво и вдясно атмосферата е малко по-плътна и там карминът все още се задържа. Движенията се ускоряват, носят ви все по-нагоре и сега попадате в оранжев свят, а цинобърът се отдалечава от двете ви страни. Пред вас оранжевият цвят изведнъж се отваря, отдръпва се и вие усещате, че се насочвате към жълтото, което виждате да се разстила пред вас. Тук движенията са почти линейни, теглят ви напред и нагоре до момента, в който светлината ги раздели на малки трептящи жълтозелени петна, които ви съпровождат, докато не застанете пред великолепието на самата светлина. Чувствате се привлечени към нея, към тази чиста, неподправена светлина, която е с цвета на прозрачен изумруд. Тя ви поема в себе си и вие можете да виждате през нея, и гледате навън към все по-тъмните дълбини на синьото. Излизате от светлината, оставяте я назад и се озовавате в геометричните движения на тюркоаза. От двете ви страни те омекват до кобалтово синьо. Тук атмосферата вече не е топла и мъглява, а ясна, остра, кристална. Докато светлината се намираше пред вас, тъмнината ви носеше към светлината в постепенни движения нагоре. Сега когато светлината е зад вас, ви отвеждат от нея с издърпващи движения, леко в посока надолу. Тук тъмнината позволява на светлината да я отблъсква. Стигате до кобалтовото синьо, което ви обгръща и ви понася надолу към несигурните движения на индигото. Светлината става все по-слаба, отразявайки се меко върху колебливите движения на тъмнината. След това стигате до тайнственото виолетово, където движенията са още по-бавни и почти хоризонтални. Осъзнавате, че ако продължите нататък, ще стигнете до голямата граница, където светлината окончателно угасва.
Макар да говорим за много цветове и да им даваме различни имена, трябва да си представите цвета като една единствена субстанция, една велика космическа субстанция, която се намира в постоянно движение и чиито движения се дължат на безкрайното разнообразие от взаимодействия между светлината и тъмнината.
Хайде отново да си представим тъмнината, от която пулсира движение.
От една страна имаме светлината, от която струи антипатия, разрушение, от което се поражда формата. Формата е краят на движението и формата възниква там, където светлината се докосва до тъмнината. Вижте как се срещат тези две съзидателни същности, тези две абсолютни противоположности: едната - антипатия, а другата - симпатия. Понякога срещата им е битка, друг път е по-мека, нежна, много хармонична, балансирана. Но трябва да помните, че напрежението между светлината и тъмнината винаги присъства, зад всеки цвят.
Взаимодействието на светлина и тъмнина първо разкрива движението в цвета и после самия цвят. Движението е основата на цвета, а движението идва главно от тъмнината.
Всичко, което казахме за космическата страна на тази тема, е еднакво валидно и за човешкото същество. В нас се срещат светлината на съзнанието и тъмнината на субстанцията, и си взаимодействат по най-различни начини, а между тези два полюса се намира многоцветният свят на душата. Разрушителното въздействие, съдържащо се в светлината, прокарва пътя, който е необходим за инкарнирането на аза. Съзидателната дейност на тъмнината изгражда и поддържа организма, който е съдът за тази инкарнация. В процеса на своето появяване, цветът е по-сроден с тъмнината, отколкото със светлината, защото е носен от тъмнината и движението. Цветът е движение. Душата ни се проявява до голяма степен в сферата на движението. Следователно, можете да гледате на душата като на нещо, което има много по-интензивна връзка със света на движението и тъмнината, което при човека представлява воля, отколкото със света на светлината, който при човека представлява мисленето. Запомнете, че когато споменаваме в тази книга човешката душа, винаги имаме предвид светът на тъмнината като основна почва за душата.
Много болести, като например страхът от живота при деца и възрастни, произлизат от страха от тъмнината. Има огромна разлика между тъмнината, за която става дума тук и злото. Тук нямам предвид душевна тъмнина, а тъмнината, която ни носи. Без тази тъмнина не бихме могли да се инкарнираме, азът ни не би могъл да бъде тук на Земята и с това съзнание.
Разбира се, инкарнирането се дължи и на светлината, но когато човек постоянно се стреми към все повече светлина, то това вече е форма на екскарнация.
,Изисква се много време, за да се проучи светлината и тъмнината както трябва, но ще трябва да го приемем, защото това е главната основа за всичко, с което ще се занимаем в тази книга. Светлината и тъмнината са духовно преживяване, свързано с инкарнацията на аза. Азът се инкарнира по два начина: отгоре и отдолу, по пътя на светлината и по пътя на тъмнината. В душата тези две противоположности действат като сили на антипатия и симпатия, а във физическото тяло те са представени от нервите и кръвта. Припомнете си връзката на светлината с нервната система. Мозъкът и гръбначният мозък наподобяват обърнато надолу с главата дърво - едно дърво от Рая вътре в нас, изваяно от светлина.
Има най-различни начини азът да не успее да се инкарнира правилно. Пътищата на инкарнация могат да бъдат блокирани, прекъснати, счупени, могат да бъдат извън ритъм, не на място – и резултатът от това са болестите.
Има още едно нещо, което е също толкова важно, и то е движението. Във физическия свят го откриваме в ритмите на дишането, на кръвообращението, на лимфната система. В душевния свят то е фонът за цвета. Движението е тъкачът на живота. То ни дава живот. То ни поддържа живи и носи душата. Докато светлината и тъмнината са духовно преживяване, движението (цветът) е душевно преживяване. Липсата на движение е точно толкова опустошително и води до вътрешно заболяване, колкото липсата на светлина или липсата на тъмнина – т.е. липса на мисъл и липса на воля.
Чрез движението и цвета, тъмнината, носителка на бъдещето, на космическата воля, на космическата симпатия, умира в светлината. Всичко умира в светлината – дори цветовете в кристалите, като например розовият кварц, избледняват значително, когато ги оставим дълго време на слънце. Цветовете избледняват – буквално умират в светлината. Също както всички функции ще умрат, като преминат в мислене, също както бъдещето умира, преминавайки в миналото: чрез вечното настояще бъдещето умира, когато премине в миналото. Всичко е част от това непрестанно движение. Така че можете да разберете какво означава това душата на един човек, чрез образованието и околната среда, да стане неподвижна в света на чувствата. И колко болести днес възникват по тази причина!
Превод: Ати Петрова
*Картината е само илюстративна, а не от оригиналния текст.