ПЪТЯТ НА ДУШАТА
ДУША ВЪЛШЕБНО ПЕЕЩА
ПРЕГЪРНАТА ОТ АЗА СИ
Човече, дадено ти беше всичко –
огънят и всякакво изкуство.
Постигна висоти, но също
посял разруха, падна ниско.
Омръзна ли ти вече
да бъдеш господар на своите безумства?
Не е ли време вече
да станеш господар на свойта кротост? -
за да се възнесе от Хадес
Евридика в дипли свила силата
на всички земни царства...
за да се понесе по трелите
на лирата Орфеева
в утробата на Космоса
тук долу устрелена
нагоре устремена
зачената в съзвездия
и одарена от планетите
от любовта окриляна
и в свободата помнеща
оковите на робството
зандана и тъмницата...
...душа вълшебно пееща
прегърната от аза си...
Орфей и Евридика
вън от реката Лета
реката на забравата...
Орфей и Евридика
от песента понесени
над Черното море...
победоносно литнали
от мекотата на Родопите
къмто Кавказ скалистият
божествено облъхнати
от Прометей усмихнатий
наситил лешоядите;
от Прометей не Прикованият,
но Прометей Изкупений...
от Прометей Човекът-Дух
постигнал свободата си...
...душа вълшебно пееща
прегърната от аза си...
2 ноември, 2001
ДУШАТА
Душата пътува в човека да търси човека, пътува и в света, и в космоса, пак да търси човека - ще рече себе си - тъй както го прави Диоген в бъчвата, както го прави питагореецът в мистерията или поклонникът в храма на оракула...
През втората половина на двадесети век за учениците в България се списваше литературно списание Родна реч. Нарочна рубрика Първи стъпки поместваше творби от ученици. През пролетната ваканция на семинар в София именити поети се срещаха с прохождащи автори. На такава среща през 1969 година, в един личен и добронамерен разговор с отговорен поет, преводач и редактор, Лила невероятно, ала фактически чу, макар и произнесено с известна доза извинение: днес думата „душа“ звучи, как да кажа, някак старомодно...
Не че Лила беше наясно какво е душата. Макар да бе я споменала в стих, едва ли Лила беше в състояние да обсъжда какво е душата... Но все пак, Поетът бе казал Душата ми е стон, нали? И Лила го беше прочела! Така че за нея душата не бе без значение като дума, като понятие – и нещо повече – като чувство... Откакто проходи на училище, Лила бе узнала какво, кое може да издаде стон – както при вятър ечи, Балкан стене. Самият Балкан може да стене, издавайки стон след стон... по някаква важна и достатъчно силна, мощна причина, не на шега! Това Лила го знаеше.
ОРФЕЙ И ДУШАТА
През третата, египто-халдейска културна епоха, висок посветен, учител от бялата ложа, се внедрил на земята в Тракия, за да подготви почвата за гръцките мистерии от следващата, четвърта, гръко-римска епоха. По това време той имал задача да подпомага развитието на хората, като въздейства на човешката сетивна душа чрез звук, песен и тон - музициране, нямащо нищо общо с това, което познаваме и каквото дори не можем да си представим! Музициране - пряк израз на Светлината - струящото Слънце от Небесата...
По-късно наречен Орфей, той привеждал сетивната душа на човека в досег и съприкосновение с нещо далечно, бъдещо, предстоящо и все още непроявено - със съзнателната, духовната му душа. Благодарение на това благословено въздействие в петата епоха (сега), сме добили способност да мислим логически...
При първото си въплъщение Посветеният с ранг Бодисатва не влязъл в противоречие с предоставеното му физическо тяло. То все още било достатъчно гъвкаво. Трагедията започва при по-късните въплъщения, когато част от духовността му вече не била в състояние да се вмести в едно физическо тяло... За да изпълни своята мисия, тази индивидуалност, назована Орфей или Син Аполонов, влязла в образ и действия страдалческо-жертвени, втъкани в килим от легенди и митове...
Постепенно Съдбата Орфеева става Съдбата Човешка. Сродна с духа, Душата не може цялостно да се внедри в минералното. На мъжкото физическо тяло съответства женско етерно и нея митът назовал Евридика. Според легендата Орфей, син на муза (духовното) и тракийски бог на реките (земното), трябвало да загърби любимата Евридика в царството на Хадес (отвъдното, близкият етер). Условие болезнено и мъчително: да не се обърне, да не я погледне нито за миг, да не я пожелае, да я забрави – обгърнат от и отдаден на земния свят...
ЧОВЕКЪТ
Човек, бог и всичко наоколо се развива като си взаимодейства. Възход, падение и отново възход... Неизбежно. Човече, дадено ти беше всичко – огънят и всякакво изкуство. Постигна висоти, но също - посял разруха - падна ниско... Заложеното в човека Прометеево начало - искрата божия - е призвана да оживи, да пресътвори минералното, както вътре, така и вън - стига сам той да го пожелае. Особено сега и точно днес - упражнявайки свободната си воля!
Ала упражнявайки свободната си воля в желание да промени света, той върши и дивотии против себе си ей тъй, понякога от скука или пък нарочно... Както доказано върши неща и против другите умишлено, методично, от съвършен егоизъм и жажда за владичество и то с измамна, лицемерна добронамереност...
Въпросът Омръзна ли ти вече да бъдеш господар на своите безумства? и подканата Не е ли време вече да станеш господар на свойта кротост? директно ни отправя към третото блаженство от проповедта на Маслиновата планина: Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Но защо кротките, а не борбените? Към кое да се стремим?
Указанията на мъдростта са ясни: пречистване от бурни страсти и съмнителни желания - животински по характер - с които е изпълнено астралното ни, звездното ни тяло. Това пречистване на свой ред ще лекува етерното тяло като премахва всякаква болезненост. Тъй постепенно ще се сътвори и форма нова - духовният човек, отхвърлил старата земя – ненужна шлака, и преминал в духовната ѝ форма. Блажени кротките, защото те ще наследят земята.
БОРБЕНОСТ И КРОТОСТ
(втората половина на деветнадесети век,
през двадесети, та до днес)
Животът, както се живее, има своите подробности – и мерзки, и красиви - предрождени, настоящи и последващи. Неща, будещи възторг и удивление, почуда и недоумение, както и неща откровено зли - които, за да живеем, трябва да приемаме и да прощаваме... Трябва ли?
От една страна Рудолф Щайнер се удивлява на високата духовност на Лев Толстой и казва приблизително следното: разбрани правилно, десетина реда от творбата му Върху Живота са по-стойностни от пълни с томове лавици в западните библиотеки. От друга страна у Р.Щайнер удивление събужда пълната отдалеченост и неадекватност на гения към реалния живот с текущите събития...
А коментирайки феноменалната дълбинност на идеите, залегнали в изображението на четиримата Братя Карамазови (всеки брат като прототип в отношението аз-душа), Р.Щайнер отбелязва характерната за стила на Фьодор Достоевски разхвърляност и хаотичност. Но как иначе, когато творчеството му е израз на преливащите из подсъзнателното сили. Нима за него е възможно да седне да описва нещо, което знае, което педантично- стриктно е научил - както правят авторите по-на запад...
У Лила бушуващите мисъл-чувства, породени от тези двама титани на перото, включваха заряда на специфичната отправна точка, следата българска: Априлското въстание – Руско-турската освободителна война - времето, когато архангел Михаил води Битката на небесата и сваля Духове на мрака да бродят посред хората...
Какво да правиш, ако те убиват? Да действаш ли – Убий! - или да гледаш кротко - Бъди убит!?.. .А що ли, ако си Детето, Което гледа как одират бащата жив, а после отсичат и забиват главата му на кол? Детето, Което гледа как разпарят корема на майката, за да набучат нероденото му братче/сестриче върху ятагана? (Ф.Достоевски, Събр.Съч.11т.)
През 1878 пред руския човек стои въпросът – да се надигне ли, за да пролее кръв в защита на страдащите братя, единоверците? Или да стои на място в пречистено бездействие, на самата граница, отвъд която всичко става позволено и много, ама много либерално... Този въпрос може да се проследи в опозицията борбеност и кротост, или Толстой и Достоевски.
На шахматната дъска у Достоевски в Бесове са разположени залозите. Залогът либерал в лицето на трагично-ироничния Степан Трофимович Верховенски и цялото му обкръжение в бесовския град... Родена в средата на двадесети век, растяща в периода на Студената война и любознателно четейки Събрани Съчинения в 12 тома, Лила разпознава залозите на деветнадесети век край себе си покълнали, прораснали, развити, с пипала и устица полуживотни-полурастения... Вместо да я смути обаче, туй само внася ред в мисъл-чувствата ѝ (по-късно потвърден от Р.Щайвер-GA-185)
Съвсем друго преживяване за Лила бе запознанството с Анна Каренина – непрестанно, дългосрочно наблюдение и упражнение. Анна - любов всепоглъщаща и всеотдайна, контрапункт на разума... Душа, повлечена от устрем и срината до самоунищожение... Наред с Костя Левин - земевладелец, прилично-идиличен, щастливо-либерален - контрапункт на нейното злощастие. Костя Левин - Анна Каренина. Две пълноправни душевни същности, две отражения на мощна авторова личност - еталон за следване, в чието име въодушевени българи основават селище Ясна поляна на брега на Черното море...
ФЕНИКС
Може да проповядваме отвращение към войната и пацифизъм, може да проповядваме убий или бъди убит, и в двата случая проповедта да бъде в тон с времето праведна и справедлива... Но ако насочим мисълта и представите си към следващата шеста културна епоха, когато в общия погром на земята устойчиво тук-там ще мъждукат светлинки на животворни християнски общности, пропити от съзнание за Жертвена Любов, ние можем да намерим сили във волята да се отърсим от пепелта на своето униние, събудени за животворна мисия на степента духовна българин...
Честит Велик Празник на Словото - звукът, тонът и буквите!
Бъдете благословени!
Дарина Шентова
24 май 2024
(с Божията помощ следва втора част През Черното Море)