РАЗПРАШАВАНЕ НА ХАЛКИДОНА
(розенкройцерска пиеса без сюжет)
ЛИНК КЪМ "ПОЛЪХ ОТ СЕВЕРА. ХАЛКИДОНЪТ, КОЛЕДНА РАПСОДИЯ В ПЕТ ЧАСТ. ВЪВЕДЕНИЕ
Време: Лето Господне 2001, Бели нощи, по Петдесятница;
Място: Северен полярен кръг, Лапландия;
Участници: хората-планети и Водачът-Слънце под Полярната звезда;
Действие: разпрашаване на халкидона.
НА СЕВЕР, НА СКАЛАТА С ВЯТЪРА
Това е история за любов. И както във всяка класическа литературна творба, любовта е придружена с объркване – какво може и какво не може. Защото по принцип всичко е възможно – но какво е позволено? А може ли нещо да не е позволено в нашия нарочен да е либерален свят? Кой решаваше?
Всички планети обичаха Водача-Слънце. И той ги обичаше. Имаше вземане-даване с всички и ги организираше – а те се въртяха около него. Така го беше видял Коперник и другите от 15-ти век нататък. Само че на планетите им беше ясно, че Водачът си обичаше най-паче Земята - как само той се въртеше около нея! – както и Кеплер го виждаше...
Любовта беше основното качество. И борбата, по Емпедокъл. Да изразиш или да скриеш любовта? Как да я изразиш? Как да я скриеш? Сила ли е, слабост ли е любовта? Връщаш се отначало. Няма как да изработиш правилното съотношение, ако не се върнеш от началото. И не се връщаш безкрайно назад, а само донякъде – Бе-ре-ши҅т ба-ра҅ Елохи҅м (В начало Бог сътвори) - и пак напред - и пак назад... Бе-ре-ши҅т ба-ра҅ Елохи҅м ет ха-ша-ма҅им ве-е҅т ха-а҅рец (В начало Бог сътвори небето и земята). И така,
НА СЕВЕР, НА СКАЛАТА С ВЯТЪРА,
небето нека ни помогне! Нека
синьото индигово да излекува раните,
следите, белeзите от борбата -
борба на жизнените сили с интелекта,
борба на един нов Яков с Aнгела -
борбата за душата, плачеща в пустинята
със сълзи пресушени от помитащ вятър -
невидим и нечут - тъй всепроникващ вятър,
на север, на скалата с вятъра...
12 октомври, 2001
Преживяваш разпрашаването по Петдесятница. Спонтанно изплува и се излива преживяването в писмен вид между Михаиловия празник и Рождество Христово на 2001-вата година. Сега, двадесет и две години по-късно, по Божий промисъл попадаш отново на скалата, с вятъра. Какво иска да ти каже описанието свише?
Узнава, осъзнава Лила, че от Север, зад и над индиговото, в бледо синьото, строго наблюдава и те е наблюдавал Уриил (Орифиил) Сатурновият. Как да не се озовеш в началото? Еманацията на душевните ти сили - мисъл, чувство, воля - е извлякла образи от четири посоки. На запад Рафаил, Гавриил от юг, а на изток, архаят Михаил - ликът на слънчевия Аз съм - поема в себе си и трите с вятър, цвят, борба, съобщност, самота (GA-265, Das Kreuz und das Dreieck (s.336)... Съвсем не знае Лила ще се справи ли. Реминисценция. Какво ли само не стои зад тези образи! Е, нека да опита. Тъй или иначе, животът винаги е и си остава по-богат, отколкото знае човешката душа, поради това, което се съдържа в него като дух (СС-174а, 6та лек.)
ВЪЗДУХ и ДВИЖЕНИЕТО МУ
Дух – дъх – въздух – въздушен – душа - диша – как словата блестят и трептят в неразривен танц! Въздух около нас, въздух вътре в нас, а ние – какво? Вдишваме-издишваме. Космосът ни предоставя нещо, чрез което живеем и без което умираме. При всяко вдишване живваме, а при издишването умираме. Редуваме живот и смърт, а въздухът е при нас – и все още безплатен. „Зад всичко, което обгръща Земята като въздух, откриваме безвъзмездната и вездесъща космическа добродетелност“. (СС-132, лек.5 декември,1911)
Като говорим материалистично за въздух и вятър, едва ли може да кажем нещо все още нам неизвестно. Същото е и за водата, въобще за природата. Е това е въпросът. Дали наистина всичко в природата е известно? И дали като я овладяваме, подчинявайки я с машините, знаем за нея повече, сме над нея, ставаме по-високи и по-дълбоки от нея... „Преживявате въздуха в своето същество само тогава, когато го преживеете като мъжество. Навсякъде, където се появява вятърът, веещият в природата вятър, вие усещате собствената си душа като мъжество.“ (СС-360, 1924г.)
От една страна /отвън/ въздухът е израз на космичните сили, на тяхната добродетелност. От друга страна /отвътре/ ние трябва да свържем преживяването на въздуха с нещо толкова трудно постижимо, каквото е мъжеството - добродетел, анулираща всеки страх. Какво иска да ни каже екстремното състояние на въздуха – вятър – вихър – вихрушка - веявица-буря? Може ли да бъдем подготвени или това състояние ще е винаги изненада?
„В навечерието на Великден седях на масата и верен на навика си, в смирена молитва и със задоволство беседвах с моя Създател, обсъждайки многобройни величествени тайни (от които Н.В. Бащата на Светлината ми бе разкрил съвсем не малко); бях вече се нагласил да приготвя в сърцето си заедно със свидното ми Пасхално агне малка безквасна неосквернена питчица, когато внезапно се изви такъв страшен вятър, че не можех да си представя нищо друго, освен как от мощната му сила планината под моята къщица ще се разлети на парчета“...(прев.Д.Ш.)
Готов ли е да се поддаде на мощния вихър Християн Розенкройц и да бъде отведен на химичната сватба, описана през лето 1459-то от Валентин Андре? Възможности за човека: да се подчини на духовната страна на въздуха; да впрегне физически вятъра на работа във вятърна/ветрена мелница... А може би - като един дон Кихот - да се противопостави отчаяно на злината, приела образ на ветрена мелница? Или - като момъка Лазар - възторжено да се предаде на вихрушката на любовта, зарязвайки иначе смелия инженерен проект: строеж на ветрена мелница?
Почва разказът на Елин Пелин със строеж на ветрена мелница, за да завърши без ветрена мелница, но с всенародно веселие сватба. От настроението на ума: да обуздае човек природата като впрегне на работа вятъра, става магическо преобразяване. Младост, сила - бликащи от жизненост чувства - се втурват във вихъра на ръченицата. Любов - всевечната властница - слива в танц сърцата на Лазар и на Христина. Лазар, Христина – какви имена, просияни от светлина! – и сърца, сляти от любовта! Постигната е метаморфоза: намеренията на ума - сведени до волята на сърцето!
В името на любовта можа Лазар да се откаже от механиката на исторически все още невинната по конструкция ветрена мелница. Какво да кажем за гротескните перки, прехвалени ветрени мелници, пардон турбини? Дори над морето в Нидерландия и в пустошта на Норвегия не е оправдано, камо ли в златна Добруджа край Калиакра или по҅ на юг в китното село Ветрино, замърсявайки плодна земя и фатално преграждайки пътя на птиците Виа Понтика? Има ли смисъл?
Човек войнствено прекроява земните територии, библейски описани като тялото, дрехите, одеждите на Христа, като неспирно губи или присвоява части от тях. Какво се случва след кръстната смърт? Какво правят войниците с дрехите на Разпнатия? Единствено Евангелието от Йоана (19:24) ни съобщава: „Поделиха дрехите му, но хитона не разкъсаха.“ Дрехите (символ на земните територии) си поделят, но не и хитона, плащаницата (символ на въздуха, атмосферата)! Въздухът - sine qua non - е за всички.
„Въздухът не може да бъде разделен, той принадлежи на всички. Тъкмо от него, както разказва легендата за Рая, в човека е било вдъхнато живото дихание. Тук имаме и първата наченка на Аза във физическото тяло. Въздухът е външният материален символ на любовта, която обгръща Земята и ще триумфира по-късно“. (СС-103, лек. 30 май,1908 )
НА СЕВЕР, НА СКАЛАТА С ВЯТЪРА,
небето нека ни помогне! Нека
синьото индигово да излекува раните,
СИНЬОТО ИНДИГОВО
Научава Лила, че по същността си синьото те кани в себе си, привлича те. Потъваш в него, понесен от душевната симпатия. Напредваш в тъмното от бледосиньо през индиговото синьо, та до черното на мрака, на смъртта, неживото... В неравности и драскотини – грапав - е камъкът. Търкане и сблъсъци оставили са върху него отпечатъци. Камъкът преминал е през напрежение, както през напрежение сме минали - минаваме – и ние.
Доведен си до Прага и синьото индигово ти връща паметта за Космоса, за целостта ти. Паметта ти - от петнадесети век захлупена от шапката на интелекта земен - ще се отвори ли за знания отвъд видимото? Не затова ли станал е човекът съзнателен за оттенъка индигов на синьото едва от скоро, от петнадесети век насам; последният възникнал цвят за нас в палитрата на небесата... Затънал все по-надълбоко в материалното - представя се човеку възможност да понюха въздуха, както и липсата на въздух около Прага. Потапя се човекът в синьото индигово, довеждащо до края, до началото, до смърт и новораждане...
Тук Лила неудържимо е върната в началото на земното. В началото бе Словото - както уникално посочва Йоан Богослов в евангелието си. Така е почнал описанието си и Старозаветният - когато още Словото гърмяло със страшна, величествена и творяща сила! Към Береши҅т бара҅ Елохи҅м ет хашама҅им вее҅т хаа҅рец (В начало Бог сътвори небето и земята), прибавяме: ве-ха-арец хай-та҅ тоху ва-боху (и земята беше безвидна и пуста). Защо тоху ва-боху? Защо безвидна и пуста? Колко мъчение в превода и разбирането са предизвиквали думите тоху ва-боху в продължение на хилядолетия!
„Първоначално трите елементарни състояния въздух, топлина и вода са били разделени. А сега, през времето, охарактерезирано с тоху ва-боху те бяха разбъркани, клокочеха едно в друго...“(Сс-122, лек.19 авг.)
Това е то Дъхът Божи - вихрушката, вятърът, фученето, тонът, звукът между й-х-в (йа-х-ве). Сили на поемане и на разпръсване, на поглъщане и оттласкване - сили на висши духовни същества-строители, сили на Отци-Съзидатели, които, превъзмогвайки тоху ва-боху (безвидна и пуста), ще направят земята, и видна, и жива, населена от видове, от същества и от форми... На гърците тези сили им изглеждали сили на хаоса. Е да, хаосът – прародителят на реда... Колко пъти ще сменяме хаос и ред... Като сегашното. Борба? Нов ред?
НА СЕВЕР, НА СКАЛАТА С ВЯТЪРА,
небето нека ни помогне! Нека
синьото индигово да излекува раните,
следите, белeзите от борбата -
борба на жизнените сили с интелекта,
БОРБА НА ЖИЗНЕНИТЕ СИЛИ С ИНТЕЛЕКТА
Тя днес е определяща ще ни бъде ли. Но защо да се бият растежните сили с нещо тъй изискано като интелекта? На пръв поглед изглежда кощунствено. Не е ли предимство да си умен, интелигентен? Може би да, но „само един втвърден мозък е адекватният инструмент на интелекта; за душевните сили втвърденият мозък не представлява особен интерес.“ (СС-120, лек.9, с.237) А с времето мисълта, затворена в твърдината на черепа, все повече се превръща в сух, „сянкообразен интелект, който в течение на 19-ти век не се корени вече в действителността.“ (СС-204, лек.14)
Засягаме една тема малко странна за разбирането на просто живеещия или предимно живеещия, тоест за ползващия се от живота (независимо дали като принуда или като наслада), от една страна. От друга страна, странна също и за надарения с ум остър, студен и без спирачки (да си припомним интелектуалното мъченичество на Иван от четиримата братя Карамазови). Нали е предимство да знаеш! Не е ли знанието необходимо условие да придобиваш - положение, власт, пари? Дори би помогнал в живота и на незнаещите като им подсигуриш чувство за щастие (макар и по твое усмотрение)?!
Да се стремиш към познание е заложено в природата на човека. И през 19-ти век възроденият български дух отразява този факт с възгласа напред, науката е слънце! За докоснатия от Бога български творец науката не е terra абстрактна, не! Науката е слънце, което във душите грей! Знанието-слънце, което във душите грей, е залог за духовно бъдеще! И точно тук прозира вековната далновидност на духовно благословения индивидуум б-г-р, създал за славянството образец на държавност, християнска религиозност, аз-буки – боговдъхновена глаголица и практическа кирилица...
Днес обаче съвсем не е достатъчно да се изживяваме като интелигентни, нито да изпадаме в еуфория както националистична, така и глобалистична. Нужно е да усещаме и разпознаваме демоните в технологии и в човешки субекти... Ако не сме разбрали това, ще се окажем в категория губещи целта на еволюцията. Нужно е да се запитаме и какво точно е слънце, което във душите грей!
Човек може да натрупва всякакви познания за физическия свят и да обогатява с тях своята Разсъдъчна душа, но не и да преодолее онази дълбока пропаст, която разделя Разсъдъчната душа от Етерното тяло...
Такова познание не притежава никаква власт над пластичните градивни сили, които формират неговото физическо тяло. (СС-120, лек.8)
Жизнените, градивните, формиращи сили стават източник на познание само защото са подложени на умиране, от Грехопадението насам. Интелектът подсигурява разбиране, необходимо за развитие на съзнателната душа, която опложда физическото тяло до възкресение. Затова сегашното е време разделно. Жизнените сили са призвани да взаимодействат с възприетото от интелекта, за да стигне душата просветление – творческият мисловен елемент, та да се яви любовта - творческият волеви елемент...
НА СЕВЕР, НА СКАЛАТА С ВЯТЪРА,
небето нека ни помогне! Нека
синьото индигово да излекува раните,
следите, белeзите от борбата -
борба на жизнените сили с интелекта,
борба на един нов Яков с Aнгела -
БОРБА НА ЕДИН НОВ ЯКОВ С АНГЕЛА
По какъв начин не заглъхва борбата, по какъв начин? Всичко, което знаеш или не знаеш, следва да се осъзнае. Как? Като се преживее. Ако само си вярвах повече! Борбата е поради неувереност, поради стремеж и търсене, в стадий налучкване – на един нов Яков, с ангела.
А как беше със стария - Яков? Борба още в утробата между неродените двама близнака. Яков се ражда втори, уловил за петата Исав. Бащата поддържа първородния-скотовъдеца, майката другия-земеделеца. За паница леща Исав продава на Яков правата на първородството си. С измама - подкрепян от майката – и предрешен като брат си, Яков получава благословение от слепия си баща. Но подмяната бива разкрита. Следва бягство при роднини на майката; дълги години работа, шашми и пресметливост; влюбване в по-малката сестра, но му дават по-голямата, защото такъв е редът: по-малката не може да прежени по-голямата. Компромисно получава и желаната мома за жена срещу още седем години работа... Нему се пада по предсказание да умножи юдейското племе като звездите в небето и песъчинките на земята и Яков прави това... Проследиш ли внимателно хода на времето, сред всичките превратности на съдбата ще видиш и перспективата...
Ако само си вярвах повече - поне колкото стария Яков в борбата с ангела: надвиваш - получаваш името Израел, поискваш - получаваш и благословение. После ангелът се оттегля, защото се зазорява, а ангелът представлява силите на нощта... Какво точно е станало? Яков се бори с висшата сила; трябва да се докаже. Яков получава името Израел, което ще бъде името на народа му. Яков става съзнателен за мисията си. Дотогава животът му е бил на стадия на подготовката. Макар с белег от рана в бедрото, той тържествува, защото е забелязан и белязан като можещ и затова могъщ. Способен да води народа си, да го закриля и преумножава... Ала борбата на стария Яков е валидна до един момент - моментът на новото посвещение от живия Бог (разпознат единствено от Кръстителя на река Йордан). Моментът на Мистерията Голготска.
Сега тече борба на един нов Яков, нов Аз, изплувал от и над народността, от и над расата и призван да хармонизира трите душевни сили, за да възтържествува четвъртата – любовта със световна душа разпната в четири посоки върху кръста на земята.
Ако само знаеше душата, че не е сама, нито обречена, защото го има Спасителят!... Има една народностна душа-зародиш на шестата епоха, уви душа сега още рееща се, но призвана с ентусиазъм да търси, намери и прояви в религиозност, изкуство и висока моралност Духа-себе в следващите хиляда години и петстотин... още хиляда и петстотин...
Някои антропософи болезнено приемат разочарованието, че човечеството не позна антропософията и не плесна с радост ръце, облагородено от новото духовно познание... Търсят се и се сочат виновници... Но колцина са облагородените в мисъл, чувство и действие две хиляди години след Голготската смърт и Възкресението? Свещени импулси идват, озаряват тук-там Европа – и замират до следващия проблясък. Гностици, зидари (Синове на вдовицата), манихеи, българи, богомили, платоници (Шартр), катари, тамплиери, алхимици... Недълговечни общности, за чието съзнание човечеството не е било дорасло.
Антропософите – общност – дали не воюваща повече в себе си, отколкото вън? Азът напира в човечеството, но колко далеч е той от формата Аз – господар на душата... засега бидейки само Аз - слугата на многото господари (разбирай демони)... Подминавайки Антропософията, човечеството стъпва на пътя - и все с криволици – път, описан в Откровението Йоаново. Няма как да не се сподобием с блаженствата на еволюцията, ала преодолявайки трудния – кръвопролитен, налуден - начин. Впрочем, а има ли въобще лесен начин?
НА СЕВЕР, НА СКАЛАТА С ВЯТЪРА,
небето нека ни помогне! Нека
синьото индигово да излекува раните,
следите, белeзите от борбата -
борба на жизнените сили с интелекта,
борба на един нов Яков с Aнгела -
борбата за душата, плачеща в пустинята...
БОРБАТА ЗА ДУШАТА, ПЛАЧЕЩА В ПУСТИНЯТА
Древните пророци посочваха как един Божий вестител в пълна самотност очертава пътя, по който Христос Исус ще се включи в мировото развитие. А евангелието на Марко продължава: И яви се Йоан Кръстител в самота, за да проповядва кръщение и вникване в човешката греховност.(СС-139: Евангелието на Марко, лек.2)
Не бяха ли старозаветните думи: прави правете пътеките Господни? Не беше ли смисълът, внушен от Кръстителя: Покайте се! Променете нагласите на душата си? Постигайки ново разбиране чрез болката и страданието!
За Лила е ясно: интелектът лесно и по много начини може да бъде подкупен и да се отклони... Не само в псевдонауката, ограничена в материалното и демонично-технологичното, но и в изкуството и културата (да слагаме ли кавички?). Вж интервюто на Карбовски със световноизвестния български автор-изпълнител-певец, комуто вече всичко е позволено (при Достоевски все още само се предполагаше...) За Иво Димчев няма нито съмнение, нито покаяние – аз съм какъвто ТОЙ ме е направил. Ха сега де, КОЙ точно го е направил – такъв? Ако сме над 18-годишни, купуваме си билет за посещение В ада с - не кой да е – със самия виновник - Исус...
Жизнените сили са любовта, по-скоро заложбата на любовта; любовта - преди да бъде обхваната, все още необхваната от съзнанието... В периода на съзнателната душа – интелектът предстои духовно да е познал любовта така, че тя да проникне в сърцето... Затова беше и е отрицанието, борбата... Лила не искаше да наблюдава любовта. Лила се бореше за любовта с любов. Не искаше да празнува фалшиво тържество. Та тя все още не разбираше какво точно е любовта. Но съзнаваше, че борбата с Ангела е стъпало - да разбере. Ако да нямаше борба, как щеше да се стигне познанието!
НА СЕВЕР, НА СКАЛАТА С ВЯТЪРА,
небето нека ни помогне! Нека
синьото индигово да излекува раните,
следите, белeзите от борбата -
борба на жизнените сили с интелекта,
борба на един нов Яков с Aнгела -
борбата за душата, плачеща в пустинята
със сълзи пресушени от помитащ вятър -
невидим и нечут - тъй всепроникващ вятър,
на север, на скалата с вятъра...
В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина.
25 март, 2023
Дарина Шентова
следва