Депресията като болест на съвремието и разбирането на антропософското човекознание

Submitted by admin 2 on Вт., 25/07/2017 - 12:50
Депресия

Депресиите са следствие от един неправилен начин на живот, независимо дали го осъзнаваме или не. Те са последици от непризнаването на факта, че човекът е жител на два свята, на материалния и на духовния, с всички произтичащи от това задължения, като в повечето случаи задълженията на човека към духовния свят остават неразпознати...

В днешно време депресивните състояния са широко разпространени и техният брой все повече се увеличава. Установено е, че днес всеки десети болен, който търси някакъв лекар /но не психиатър/, се оплаква от депресия, а е изчислено, че ежегодно в целия свят от 100 до 150 милиона души за първи път заболяват от депресия, която е и клинично установена.

Съществуват обаче и депресивни състояния, които се крият зад телесни страдания, и като такива не се разпознават. Тогава често се лекуват телесните страдания - естествено безрезултатно - или оплакванията се омаловажават, за да не повярва болният в тях. Във всички случаи, една тежка депресия нахлува дълбоко в живота на заболелия, но също така нахлува и в живота на фамилията, и в колектива, където болният упражнява своята професия. От мъчителното душевно страдание на отделния човек често възниква един социален проблем...

Погледнато от лекарска гледна точка, разграничаваме преди всичко два типа на заболяването: това са „реактивната" и „ендогенната" депресия.

ДЕПРЕСИЯТА КАТО РЕАКЦИЯ

Към характерната същност на здравия човек принадлежи това, че той реагира по строго определен начин на трагични преживявания със своята душа. Трагичното произшествие го депримира, той го усеща като едно упражняване на натиск върху душевния си живот. Неговата воля също така не е толкова жива и подвижна, както по-рано, неговото мислене е приковано към изживяването. След това в здравия човек се пробужда силата, която приключва с тежкото изживяване, и която го „смила". При това изживяното се преодолява бавно, точно така, както една трудно смилаема храна в стомаха. И точно както смляната храна открива нови сили за организма, така и преработеното изживяване открива нови сили за душата. Волята става по-силна при сблъсъка си с трагичното събитие, чувствата стават по-интензивни, а в областта на мисленето може да просветне едно ново познание.

Всяко депресивно разстройство насочва човек навътре към самият него. Той получава възможността да преобрази своята същност и да се задълбочи в нея чрез преработването на изживяното събитие. От една страна човекът е тъжен по отношение на едно събитие, но от друга страна това събитие е също така една необходимост в живота. Душата извършва по този начин нещо като вдишване, чрез което човекът отново идва в себе си, докато преди това се е оказвал твърде много извън себе си, и е бил, така да се каже, „издишан".

Това душевно вдишване се превръща в "реактивна депресия" тогава, когато не се влее в следващото издишване, а спре при по-горе охарактеризирания първи стадий: т.е. когато депримираността на чувствата, отслабването на волята и приковаването на мисленето се задълбочават. Самото преживяване с течение на времето потъва по-надълбоко в душата, то може за известно време да бъде забравено, но впоследствие отново да се издига болезнено в съзнанието. При това потъването отива толкова дълбоко, че потискащото действие достига навътре чак в тялото, с което подосновите на душата са тясно свързани.

Това, което човек не е „смлял" душевно, остава накрая като тежест в стомаха, то натоварва централния орган на нашата веществообмяна, а именно - черния дроб. Там може да се почувствува натиск, тлъстите храни започват да се понасят трудно, а за тяхното смилане е необходима жлъчката, която се образува в черния дроб. Горното може да доведе до заболяване на черния дроб, при което жлъчката се натрупва обратно в кръвта, и човек заболява от жълтеница. Днес е известно, че като последица от скръбта може да възникне такава жълтеница. Душевните оплаквания се стремят да отзвучат чрез такова трансформиране в телесното, и по този начин от едно душевно разстройство се получава едно чернодробно заболяване. В повечето случаи това заболяване е в лека форма, и на него често не се обръща внимание.

 

Депресия

 

ЕНДОГЕННА ДЕПРЕСИЯ

Мнозина вероятно са преживели подобно състояние: човек се събужда сутрин, главата е като зашеметена и отнесена, крайниците се чувстват тежки. Преди всичко обаче, тежестта на състоянието се усеща в душата. Човекът е потиснат, депримиран, обаче той не знае (за разлика от реактивната депресия) защо. Денят, със своите изисквания, стои като една планина пред него, човек обаче не се решава да го овладее, а отслабналата воля се страхува да се яви пред този ден и се оттегля обратно в себе си. Тогава човекът застава с известно усилие изправен и изживява бавното отдръпване на депримираността и волевата слабост, до положение, че успява да се справя с ежедневните си задължения.

Това кратко разстройство, което не представлява още никакво заболяване, може и да се засили като реактивното разстройство, а също може да се появи и в една много силна степен. Тогава се диагностицира т.нар. ендогенна депресия, която, както казва и името й, идва отвътре, а това означава, че тя не е причинена от някакво тъжно изживяване, идващо отвън. Това, което се наблюдава при реактивната депресия или при сутрешното разстройство, е твърде незначително в сравнение с това, което предстои. Леката или краткотрайна слабост на волята се превръща в една продължителна парализа. Болният не може повече да събере сили и за най-незначителната деятелност. Безутешната тъга, която помрачава живота на чувствата му, произлиза от мъчителното изживяване на собственото състояние. Меланхолията, която може да се промъкне дебнешком при всеки човек, в този случаи представлява едно тежко душевно заболяване.

В центъра на това заболяване стои споменатата парализа и сковаване на волята. Ние се движим чрез волята, а нашият Аз движи не само крайниците, а също и мислите ни към дадена цел. Ето защо сега са затруднени не само движенията на крайниците и тялото, но и ходът на мислите става мъчителен и забавен. Съдържанието на мисленето също се повлиява от парализата и сковаването на волята. Докато обаче ние с нашата воля активно се пренасяме в бъдещето, при депресивно болният човек връзката с бъдещето се изгубва напълно. Ходът на неговите мисли може да се насочи само към неговите минали действия.

А какво намира той там, в своите спомени? Какво открива всеки човек, когато обхване с поглед своя минал живот и своите минали действия? Само несъвършенство и грешки! Даже и при това, което е било ощастливяващо за нас, ние все пак се обвиняваме: „Аз бих могъл да го направя по-добре!" Ако с нашето изживяване останем при тази констатация, ние бихме могли да имаме цялото основание да бъдем депресивни. А какво ни предпазва от това? Волята отново да изправяме грешките, а несъвършеното да усъвършенстваме в бъдещето. Намерението чрез волята да формираме бъдещето, се съпровожда с едно чувство на надежда, което бъдещето отправя към нас.

Този мост на волята към бъдещето обаче не може да бъде изграден от парализираната и скована воля на депресивно болния човек. Ето защо всеки личен спомен се обръща в един упрек към самия него. А без надеждата той може да усети своето бъдеще само като едно продължение, само като вечно повторение на миналото, с всички грешки и несъвършенства. Усетът за бъдещето е свързан още и със страх, понеже то му носи само нови изисквания, с които той с право чувства, че не може да се справи. Тук вече става разбираемо, че у болния може да се пробуди желанието да избяга от тази безпътна ситуация и да сложи край на живота, който за него изглежда вече лишен от всякакъв смисъл.

ЕНДОГЕННАТА ДЕПРЕСИЯ: ВЪЗНИКВАЩА ОТ ТЯЛОТО

Както вече загатнахме, състоянието „ендогенна депресия" не се причинява от някакво външно изживяване. Болният изживява „безжизнеността" на своята душа, при което психиатърът мисли за най-близката до тялото област на душата, той мисли за т.нар. „витално равнище". Рудолф Щайнер описва в тази област на организма нашите жизнени сили, нашето жизнено тяло (етерно тяло), което изгражда нашето физическо тяло и съхранява живота. Същевременно жизненото (етерното) тяло е един посредник между физическото тяло и душата, и по този начин то позволява възникването на темперамента и основното настроение на нашата душа, които са свързани с формата и процесите на нашето физическо тяло. Тъжното изживяване потъва в една подсъзнателна област и оттам то обременява живота на чернодробната система и тази чернодробна система се „уврежда". И сега от тялото, от областта на заболелия черен дроб, жизненото (етерно) тяло „присажда" страданието обратно в сферата на душевния живот. Вместо обикновеното лошо настроение, което също идва от черния дроб, настъпва една ендогенна депресия.

А как стоят сега нещата с черния дроб? Дали той е само „краен" орган за непреработените тъжни изживявания, и става ли той после „изходен" орган за една ендогенна депресия? Още Хипократ е мислел за такива взаимовръзки; името „меланхолия", което може да бъде използвано вместо термина „ендогенна депресия" загатва за застой на жлъчката, която е станала черна ("меланхос" на гръцки означава черен). При тежката тъга жлъчката тече фактически по-бавно. Модерната биологична психиатрия намери в чернодробната веществообмяна при ендогенно-депресивните болни доста разстройства, които могат да се обобщят под общото понятие „застой", например застой по отношение на обмяната на захарта, която се натрупва в черния дроб. Днес се смята, че горните разстройства имат отношение към едно неправилно регулиране в мозъка, чиято връзка с душата и нейната депресия обаче остава в пълен мрак.

Но когато цялото човешко тяло се разглежда като одушевено, така както го вижда антропософски-ориентираното човекознание, тогава тялото се схваща като един тричленен душевен инструмент. Вътре в това разчленяване могат да се разграничат отделните органи на човешкото тяло като различни инструменти на душевния живот. Черният дроб, заедно с вградената в него жлъчна система, е централен орган на нашата веществообмяна, и като такъв служи особено много за развитието на нашата волева сила, с която нашият действен Аз обхваща душата, тялото и света. Черният дроб обаче е свързан чрез кръвната циркулация с т. нар. ритмична система, т.е. черният дроб е свързан със сърцето и белодробната дейност посредством кръвната циркулация. Така става възможно преработването на чувствените изживявания от страна на волята, а самите чувствени изживявания от своя страна се основават на ритмичната система. По този начин чернодробната система се превръща в един орган на активното душевно вглъбяване, чрез който нашият Аз се стреми да преработи изживяванията. В процеса на това преработване, което намира своята връхна точка в новите познания, се намесват и онези спомени на човека, които преди всичко са свързани с чувствата, и - в този си вид - са винаги във връзка с черния дроб.

Когато обаче изживяванията не могат да бъдат пълноценно преработени в душата, тогава те потъват направо в чернодробната система, защото поначало душата има отношение към тази система. Непреработеното изживяване, което самият човек понякога изживява като чуждо тяло в своята душа, довежда до явления на застой в оросявания от кръв и жлъчка черен дроб, подобно на това, както един къс от скала се раздробява от потоците на една река. Застоят може да доведе дори до възпаление. След като възпалението отзвучава, остават леки хронични чернодробни нарушения, или пък случаят може да бъде такъв, че от самото начало да има такива леки нарушения, и по този начин състоянието на застой може да се „издигне" от тялото „горе", в душевният живот, и там да доведе до парализа на волята, с всичките нейни последствия. Естествено, може да се възрази, че в днешно време много хора имат леки чернодробни нарушения от различен произход, и все пак само една малка група от тях заболява от ендогенна депресия. Може ли човек още да твърди, с оглед на този факт, че ендогенната депресия е във връзка с черния дроб? Който отправя такова възражение, трябва да има предвид, че към депресивното заболяване принадлежи и едно определено предразположение.

Установено е, че много депресивно болни с наследствена обремененост, още от юношеска възраст имат тежък и мрачен характер.

Елементът на тежест, който се проявява в застойните явления и в „уплътненията” на чернодробната система, както и в последващата меланхолия, дава отзвук и в характера, още преди началната симптоматика на телесното и душевното заболяване. При хора с такъв характер леките чернодробни нарушения действат така, че възниква една тежка депресия. Такива именно хора усещат като „тежест" всичко онова, което се издига от черния дроб „нагоре", към душата, докато другите остават необезпокоявани от него или най-много получават преходни и леки разстройства в настроението.

Други душевни предпоставки, които улесняват възникването на ендогенна депресия се съдържат в характерните нарушения, които съпътстват критичните точки в хода на човешкия живот. В по-редки случаи от черния дроб вместо тежка меланхолия настъпва нейната противоположност, необузданото веселие. Тогава поставяме диагнозата мания, в която една депресия често може да премине.

 

Меланхолия

 

Извънредно типични за ендогенната депресия са ежедневните колебания в настроението. Депресивно болният е склонен да се пробужда около три часа сутринта и това е едно характерно помрачаване на душата, което се простира от момента на пробуждането до късно през деня и в типичните случаи то отминава едва надвечер. Такова сутрешно влошаване в състоянието, което при по-леките форми настъпва като вече описаното сутрешно лошо настроение, е характерно за ендогенната депресия. То е във връзка с превключването на 24-часовия ритъм, който - като една по-висша инстанция на ритъма - пронизва целия човешки организъм. В 3 часа сутринта черният дроб, който през нощта е „отпочинал", започва отново да отделя захар и жлъчка. При депресивно болните - в хода на описаните застойни явления - нощната ситуация, свързана с намаленото отделяне на захар, макар и „нощен" процес, се запазва отчасти и през деня: и в телесен и в душевен смисъл, нощта се вмъква в деня.

Болезненото пробуждане около 3 часа сутринта, което не довежда до активно и будно състояние, може да бъде обяснено по следния начин според антропософското човекознание: по време на съня Азът и Душата се освобождават от тялото; при пробуждането, което настъпва бавно около 3 часа сутринта Азът и Душата отново се свързват с тялото и това става предимно в областта на вещество-обменната система, където се включват новите процеси на отделяне. Когато там те се сблъскат с определени препятствия (при наличните застойни явления) тогава настъпва едно абнормно пробуждане. Азът и Душата, така да се каже застиват във вещество-обменната система, застиват в своя спор с препятствията, и на първо време не могат да стигнат до онази будност и до онова разгръщане на волята, чрез които човек нормално всяка сутрин осъществява своята съзнателна и активна връзка със света.

д-р РУДОЛФ ТРАЙХЛЕР

Из "ДЕПРЕСИЯТА КАТО БОЛЕСТ НА СЪВРЕМИЕТО..."

  Превод д-р Емил Танев

 

Следва!