Графиня Йохана фон Кайзерлинг: из "Раждането на ново земеделие". Граф Александър фон Кайзерлинг (20)

Submitted by admin 2 on Ср., 25/05/2022 - 22:38
Рудолф Щайнер

ЧАСТ II

Разкази на присъстващи

Граф Александър фон Кайзерлинг

Когато баща ми се завърна в Естония, след едно пътуване до Германия, той съобщи, че е посетил брат си и други роднини в Силезия, които всъщност живееха недалеч един от друг, но имаха много различни мнения за света и хората. Брат му строго го предупредил да не ходи у Карл Кайзерлинг, защото семейството следвало доста съмнителни и погрешни пътища. Но когато все пак отишъл на гости на Карл, всичко там му се видяло толкова духовно, свежо и модерно, че двамата скоро подхванали оживен разговор и открили много общо един с друг. Социалната нагласа на чичо Карл бе доста рядко явление в Германия по онова време – ще трябва, каза той, непременно да се запозная по-отблизо с всичко това.

В нова време вече имах достатъчен опит, за да знам, че светът се намира в криза. Бях живял в балтийските ни имения, както и в царски Петербург, бях живял години наред в източна Русия, Сибир и Алтайските планини, бях преживял кървавото начало на комунистическия експеримент като член на Белогвардейската армия и бях воювал в Първата световна война. Изпитвах огромен интерес към всичко ново. Още по време на първия си разговор с чичо Карл се убедих, че баща ми не бе преувеличил; а когато чичо Карл разбра, че винаги съм работел като фермер и се бях занимавал сериозно с животновъдство, той попита дали не бих останал при него, за да му помогна да отгледа породисто стадо в имота си.

Скоро добих добра представа за това, което бе необходимо и какво се правеше там. Също така знаех, че чичо Карл и леля Йохана се занимават с антропософия. Вече имах представа за какво става дума, тъй като бях читател на вестник Der Türmer (“Пазачът”) в Естония и следях там споровете между Рителмайер и Линхард. Добре разбирах това, което пишеше Рителмайер, така че когато пристигнах в Кобервиц бях вече настроен положително. Назначиха ме на работа в Експерименталния отдел, където Ерхард Бартч, който току-що бе завършил, бе също назначен.

Фирмата Vom Rath, Schoeller und Skene включваше голямата захарна фабрика в Клетендорф и 18 имота, съставляващи общо 30,000 акра (7,500 хектара) чернозем с най-восоко качество. Селскостопанските имоти снабдяваха фабриката със захарно цвекло. Чичо Карл беше в управителния съвет и отговаряше за целия земеделски отдел. 82 чиновници и служители бяха назначени в главното бюро в Клетендорф и над 1000 работеха на полето. Всеки имот се ръководеше от един или двама инспектори и нужните помощници и стажанти. Професор Бурк, преподавател от Гисенския университет, бе нает от чичо Карл за главен експерт, да ръководи стопанствата като образцови имоти, прилагайки най-модерни методи и получавайки най-високи добиви.

За отглеждането на захарно цвекло е необходимо голямо стадо говеда, но стадото трябва често да бъде сменяно поради тъй едностранната диета. Чичо Карл не желаеше да купува нови 1000 говеда всяка година, а после да ги коли за месо, и така, вместо това, моята задача бе да създам породисто стадо. Намерихме парцел земя в източна Прусия, където да отглеждаме младите животни.

Всичко бе организирано според най-новите методи. Лека железница свързваше стопанствата със захарната фабрика и цвеклото се превозваше по надземен път от полето право във фабриката. Ротацията на културите се планираше с 10 или 12 години напред и целият концерн беше толкова голям, че експерименталната секция беше постоянно заета с договаряне на планове с влиятелните инспектори, определяне на тестови участъци и контрол на цялата работа.

Чичо Карл трябваше, разбира се, да отговаря за всички нужди и интереси на фабриката. После, обаче, се наложи да поеме ръководството на цялата фирма, което означаваше, че, заради загрижеността му за социалното положение на работниците си и в следствие от това, че бе антропософ, той често бе въвличан във вътрешни разпри. Веднъж синът му Волфганг го попита по време на разходка с кола защо винаги работи до по-късно от другите и защо никога не си позволява почивка или развлечения. Той му отговори много сериозно: „Аз отговарям за три хиляди души. Техните работни места трябва да бъдат защитени, а това може да стане само ако фирмата е силна”. По това време той строеше жилища за работниците и създаде един „социален отдел” под свое лично ръководство – нещо, което подразни доста от господата. Всеки служител можеше да се обръща към него, без да трябва първо да пита прекия си ръководител, и да споделя тревогите си, желанията или препоръките си. По това време, поради катастрофалния недостиг на работни места, бе опасно да се правят каквито и да било жалби. За да се избегнат каквито и да било репресивни мерки, бе организирана месечна дискусия и всяко стопанство изпращаше по двама работнически представители, които да споделят проблемите си при най-строга поверителност. По това време все още нямаше комитети. Тази договореност даваше на работниците голяма сигурност и никога нямахме стачки.

По онова време съществуваха три основни политически лагера: Националистите, Демократите и Комунистите. Ако някой кандидат за работа се преструваше на твърд националист, за да направи добро впечатление, чичо Карл обикновено се обръщаше към него със сериозен, но приятелски тон: „Вашите политически възгледи са си ваша работа. Те не ни засягат. Единственото важно нещо, що се отнася до мен, е да си вършите работата добре и да сте свестен като човек”.

По време на инфлацията чичо Карл въведе доста иновационен начин за заплащане. Макар парите да губеха стойността си с всеки изминат ден, заплатите обикновено се раздаваха седмично. Големите фирми имаха разрешение да секат собствени монети, - чиято стойност бе малко по-стабилна – за да омекотят най-големите трудности. В мазетата им се трупаха камари монети. Но чичо Карл имаше по-добра идея от това, идея, която, вярно, създаде много повече работа за канцеларските служители, но бе от огромна полза за работниците. Всеки ден се изчисляваше кой колко е изработил – не в немски марки, а в килограми ръж! Това не бе в полза на фирмата, но работниците получаваха равна стойност в килограми ръж в деня на заплатите. Ако веднага ги обърнеха в пари, не губеха нищо от стойността. Хората можеха дори да пестят, без да са на загуба! Но, разбира се, това доведе до големи разправии с финансовите ръководители на фирмата.

Чичо Карл успя да превърне семейния бизнес в дружество с ограничена отговорност, чиито управителен съвет включваше хора, които открито – или прикрито – му създаваха трудности още от самото начало, заради неговата антропософия. Работниците, обаче, вече знаеха кой им помага и дадоха ясно да се разбере това по един драматичен повод, когато бе направен опит чичо Карл да бъде отстранен от поста му.

Много от съседите викаха на чичо Карл “Червения граф” и то не съвсем добронамерено, но пък добре си пасваше с “Железния граф” - името, което Рудолф Щайнер му даде.

Чичо Карл бе пример за подражание по начина, по който отделяше еднакво внимание и на фирмата, и на всяко отделно овчарче в стопанството. По време на обиколките ни из стопанството, той внезапно спираше и питаше някой: „Има ли нещо, което да ви притеснява?”. По такъв начин научаваше много – неща, които за него бяха толкова важни, колкото и някои от по-големите проблеми.

Това бяха времена на най-ужасни революционни ексцесии. Понякога един или друг от работниците не поздравяваше чичо Карл, когато пресичаше двора. Всеки друг човек на власт веднага би смъмрил човека, а чичо Карл просто поглеждаше към него изумено и отминаваше. Следващият път човекът винаги го поздравяваше.

Ако ние, младите, бивахме поканени в селото на някое празненство, не ни се позволяваше да вземем колата, нито каретата, а трябваше да вървим пеша или с велосипед, тъй като чичо Карл считаше за недружелюбно или нетактично да се возим покрай другите хора и да ги караме да отстъпват встрани от пътя, а може би дори да бъдат опръскани.

Отначало аз живях в имението, а скоро след това ми бе поверен и отделът по горско стопанство и дивеч. Имахме пет или шест горски управители в горичките – нямаше големи гори върху ценната силезийска почва. Аз развъдих патици в стопанството, посях жив плет, създадох места за поене и организирах лов на фазани и зайци. Имах си и своите соколи.

Винаги имаше гости на масата. Мисля, че никога не бяхме по-малко от 15 човека. Първите антропософи, с които се запознах там, бяха г-н и г-жа Шеер (Scheer), с които проведох много разговори. Също така и различни свещеници от Християнската общност, включително и Рудолф Майер, Кошутски (Koschützki) и жена му, както и Рителмайер, живяха там доста дълго време. Последният обичаше често да се шегува, но дори и да кажеше нещо на шега, после не можеше да го забравиш. Един път, току-що се бе върнал от Берлин, сядайки на масата, всички се надявахме да чуем проблясъци от неговото остроумие и го попитахме какво е правил там. А той каза със съвсем сериозно изражение: „Изпитах нещо много важно. Посетих цирка Буш”.  И докато всички бяха вперили в него учудени и невярващи погледи, той продължи: Да видите само съсредоточието на водещия и на изпълнителите! Ако антропософите работеха също така съсредоточено, биха постигнали неща от невероятна полза за света!”.

 

Кобервиц

 

Нейно превъзходителство фрау фон Молтке често присъстваше. Аз се дразнех от твърде надменното й присъствие и от това, че винаги сядаше на мястото на леля Йохана, сякаш това бе съвсем естествено. Но разговорите с нея бяха винаги интересни. Особено бях впечатлен от разказа й за яйцето.

Една вечер беше седнала до масичката и шиеше. Пред нея стоеше яйце за кърпене, като от стъкло. Аз го взех, но тя извика: „Веднага го остави обратно! Със сигурност отново ще се стопи, ако бъде пипнато от такъв прозаичен човек!”.

И после ми разказа следната история:

“Веднъж ме поканиха на спиритуалистична сбирка в Берлин, в ролята на обективен наблюдател. Там присъстваше медиум, една жалка жена, за която ми стана жал, тъй като беше доста изтощена и бе експлоатирана от хората, които я ръководеха. След края на сеанса тя поиска чаша вода. Но не отпи от нея, а я пое в ръката си и отново изпадна в транс. Тя вдигна високо чашата и внезапно водата в нея взе да се върти. Продължи така известно време и после спря и се втвърди. Жената се събуди, дойде при мен и изсипа яйцето в шепата ми.

Тогава я помолих за адреса й и няколко дни по-късно я посетих, в покрайнините на града. Тя ме посрещна с кошница пране, което се канеше да простира, усмихна се широко и каза: „Най-сетне някой да прояви интерес лично към мен – веднага го забелязах!“ Казвайки това, тя протегна ръка нагоре във въздуха и откъсна две рози, които ми подаде. Донесох розите у дома, а те бяха съвсем същите като всички други рози.”

Тогава попитах фрау фон Молтке от какво всъщност е направено яйцето, а тя ми каза: „Веднъж го показах на Рудолф Щайнер и го попитах дали е от стъкло или е кристално. Той го взе в ръката си и отговори: „Не е нито стъклено, нито кристално, а е намагнетизирана вода.“ Щом разбрах това, от време на време разигравах търсачи на вода, като го скривах го под килима и ги карах ги да търсят вода. Пръчката им за гадаене винаги реагираше”.

Нейно превъзходителство също спомена, че с него може да лекува главоболия. Никога повече не ми позволи да го пипна.

Като си спомням за разговорите в Кобервиц и преобладаващото сред нас настроение, си давам сметка, че ние, младите, се отнасяхме също тъй критично, небрежно и понякога провокативно към „по-възрастните антропософи” както сегашното младо поколение. Но това не значи, че не ни вълнуваха най-различни проблеми или че не се отнасяхме към тях също толкова сериозно, но вероятно не бяхме чак толкова емоционални. Един кратък анекдот ще илюстрира това много добре:

Това се случи по време на Коледната конференция в Дорнах. Най-впечатляващият момент бе декламирането на стиховете за полагането на Основополагащия камък. Веднъж това продължи до късно през нощта и по време на рецитирането се разрази страхотна буря. Когато запитаха Рудолф Щайнер защо това се е случило, той отговори: „Елементарните същества се бояха, че няма да бъдат включени и именно това е основанието за последните думи в стиха такъв, какъвто го знаем.”

После, докато стояхме пред Гьотеанума през нощта, забелязах колко тиха бе  природата, макар до скоро да бе бушувала буря.

 

Как бе създаден Земеделският курс? По това време Вьогеле вече не беше в Кобервитц, но Дрейдекс беше там, както и Ерхард Бартш, на когото бях помогнал да учи за дипломирането си. Понякога бях у г-н Стегеман заедно с чичо Карл и там казаха, че имат намерение да поканят Рудолф Щайнер да организира конференция за фермерите. Стегеман вече прилагаше съветите на Рудолф Щайнер от онова време – но все още не притежаваше препаратите.

На всички ни бе ясно, че с употребата на химически торове бъдещето на почвите, както и това на човека и животните, започваше да изглежда все по-мрачно, макар и отначало да се увеличават добивите – това само маскираше истинското положение. Поради постоянно нарастващото количество нематодни червеи, добивът на захарно цвекло все намаляваше и нямаше никакво решение за проблема. Когато разбрахме, от резултатите на Стегеман, колко добре Рудолф Щайнер разбира този проблем, поискахме да научим повече за това. Не сме знаели, че това ще се превърне в цял лекционен курс, нито предполагахме колко широкa перспектива ще внесе в темата Рудолф Щайнер. Мислехме, че просто ще ни даде някои инструкции как да се справим с унищожението на плодородието на почвата и влошаването на качеството на някои сортове плодове. Но чичо Карл и леля Йохана вероятно вече бяха обсъдили това с него, преди аз да пристигна в Кобервиц.

Преди едно мое пътуване до Дорнах, чичо Карл ми бе поръчал да попитам Доктора на коя дата да се проведе конференцията по новите земеделски методи. Когато пристигнах в Дорнах, веднага отидох до работилницата и казах на г-жа д-р Щайнер, че искам да говоря с д-р Щайнер. Не се наложи да чакам дълго. Той се появи и аз казах каквото имах да казвам. Той веднага каза: „Да, ще дойда в Бреслау и там ще изнеса лекции по земеделие.” Но аз му казах, че това не е достатъчно – „Помолиха ме не да питам дали ще дойдете, а кога ще дойдете!” Тогава д-р Щайнер се усмихна, извади тефтера си, обърна няколко страници и заяви: „Кажете на чичо си, че ще ви посетя на Петдесетница”.

Подготовката започна през пролетта. За да се организира голяма конференция, е нужна сериозна подготовка и доста финансови средства. Само 120 души можеха да присъстват на самия курс, но броят на ежедневните посетители бе много по-голям. Използвахме колите на фирмата и цялата къща бе пълна. Прислугата, шофьорите и градинарите бяха облечени в униформи и им бяха дадени инструкции. Обикновено обядвахме на крак, тъй като трапезарията трябваше да бъде разчистена за лекциите. От всички страни идваха и си отиваха, изпълнени с очакване хора, и когато Рудолф Щайнер се появи, над всичко и всички се разпространи една чудесна атмосфера.

Група младежи се грижеше за нуждите му. Те следваха указанията му, внимаваха и се редуваха, също като адютанти от Генералния щаб.

Бях чул, че Рудолф Щайнер често работел до късно през нощта след лекциите си, след което прекосявал тихата, просторна къща, слизал по стълбите, отварял входната врата и връчвал писмата, които да бъдат изпратени по пощата, на хер Грунелиус, който чакал в колата си, за да ги занесе до ранния пощенски влак. Така че казах на Рудолф Щайнер, че след като си ляга толкова късно и пръв става сутринта, няма нужда отгоре на всичко да трябва да минава през цялата къща посред нощ. Отсега-нататък аз ще нося писмата му. Той ми каза: „Но и ти се нуждаеш от сън!”. Аз му отговорих, че по-важното е той да се наспива. Той не каза нито да, нито не, и така, аз почуках на вратата му в три часа през нощта. Когато каза, „Влез”, аз влязох в стаята и го видях да седи в кревата си и да пише. Той каза само: „Само още малко”. Когато се върнах след няколко минути, той бе написал писмата и ми ги връчи. Правех това всяка сутрин.

Както си стоях до волиерата рано една сутрин – по това време експериментирах с аклиматизацията на вълнисти папагали – Рудолф Щайнер излезе от къщата и застана до мен да наблюдава стотината птички, след което каза: „Можеш да развъдиш и сини”. По това време нямаше сини вълнисти папагали, а бяха известни само жълто-зелените видове.

По време на курса сутрешната лекция винаги продължаваше до обяд, после имаше почивка, през която сервираха наденици, последвана от обсъждане до 15ч. Следобед можехме да се разхождаме в парка или да посещаваме конюшните. Вечерта всички пътуваха до Бреслау за лекцията и чак след завръщането ни сервираха вечерята. Въпреки че тази програма го натоварваше повече, отколкото който и да било от нас би могъл да понесе, все пак ми се струваше, че с всеки изминал ден Рудолф Щайнер изглеждаше все по-добре и по-щастлив.

Когато курсът приключи, бе основан “Експерименталният кръг” – тогава именно започнаха да се появяват някои проблеми. Една група ентусиазирани млади фермери искаха незабавно да разтръбят всичко, което бяха чули. Чичо Карл, обаче, отправи силна молба към нас да изчакаме, преди да разпространим новината, докато не получим конкретни резултати като нагледно доказателство. Той ни предупреди, че всяка дума по темата може да бъде преиначена и да се превърне в заплаха за новите методи на земеделие.

По-късно той ми каза с огромно съжаление, че бил поканен на събрание на фирмата за торове Ж.Г.Фарбен, където новината за новите селскостопански методи била вече разпространена и те били сериозно „заинтересовани”. Попитали го дали може да ги снабди с копие на Курса по земеделие, (който бе издаден в ограничен брой копия, предоставени само на членове на “Експерименталния кръг”). Накрая му предложили тлъста сума за това. Когато отново отказал, го затрупали с въпроси. По време на разговора си с тях той забелязал, че поставеният пред него пепелник имал странна форма и открил, че в него бил скрит звукозаписен апарат. Това драстично преживяване с една от най-големите немски фирми за изкуствени торове за него бе потвърждение на възгледите му. Но той не бе успял, въпреки всичко, да убеди приятелите си, че всичко, включително отношенията вътре в самата фирма, въобще не е така просто, колкото си мислят. Защото, по онова време, чичо Карл не можеше просто така да отдели едно от семейните имения от останалите, за да снабдява захарната фабрика с цвекло, отгледано по новата методология, както някои хора очакваха да направи. Наистина, проведохме веднага изследвания върху някои полета и парчета земя, но за прилагането на практика на Курса, в Кобервиц ни бе нужна земя, която да управляваме, както ние искахме. Затова чичо Карл поиска да му бъде изплатена неговата част и с парите купи два имота от собствената си земя, без да влиза в дълг. Трябваше да напусне фирмата, ако искаше да продължи да работи, следвайки импулса Кобервиц и антропософията.

От самото начало чичо Карл искаше да включи в работата си [антропософски] социални идеи, които бяха много близки до сърцето му. С поглед към бъдещето, Рудолф Щайнер ги бе представил по едно и също време с новите земеделски методологии. Това, обаче, можеше да се осъществи единствено, ако всички участници в курса работеха заедно. Само че някои от тях, някак твърдоглаво, веднага пожелаха да се разграничат от другите. Това бяха ентусиасти, които приеха методите що се отнася до торовете, но пренебрегнаха езотеричната и социалната част, която може да бъде осъществена единствено чрез общността.

Чичо Карл ясно виждаше това. Той ми каза: “Kолкото и добре да функционира в икономическо отношение, в никакъв случай няма да бъде от полза за бъдещето на Германия, ако не успеем да осъществим това, което Рудолф Щайнер така дълбоко вложи в сърцата ни - интегрирането на езотеричните и социалните аспекти в биодинамичните методи на земеделие. Без тях, може и да просъществува за известно време, но няма да има истински бъдещ потенциал. Колкото и усилия да се полагат за поддържането на една такава половинчата работа, тя няма да има желания ефект върху света, докато не бъдат поети всичките импулси, които д-р Щайнер ни даде по време на Земеделския курс”.

Превод: Ати Петрова

Редакция: Дорина Василева