Рудолф Щайнер
АПОКАЛИПСИС
осемнадесет лекции, изнесени в Дорнах
от 5 до 22 септември 1924 година,
възпроизведени по записки на участниците
Съдържание
Приветствие от Йоханес Вернер Клайн
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 5 септември 1924 г.
Човешкото посвещение и Апокалипсиса. Терминът „Апокалипсис“: окултни истини, предназначени да дадат правилен свещенически импулс на човечеството. Четирите етапа на мистериите.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 6 септември 1924 г.
Обзор на опита в транссубстантирането през различните преминали епохи на мистериите.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 7 септември 1924 г.
Бъдеща опитност в транссубстантирането на организацията на Аза. Устойчивост на антропософските истини. Алфа и Омега (Апок.1,11). Встъпителните думи на Апокалипсиса.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 8 септември 1924г.
Писма до ангелите на Ефес и Сардес. За разбирането на числовите връзки в Апокалипсис. Дванадесет, двадесет и четири, седем.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 9 септември 1924г.
В петия следатлантски период хората все повече развиват съзнанието да виждат смъртта като спътник. Четенето на Апокалипсиса означава да сте устремен.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 10 септември 1924г.
Тайните на числата в Апокалипсиса. По-ранното запознаване на хората с тайните на космическите числа; сегашния етап от еволюцията на Земята, в който се открояваме от законите на числата. Архангелските епохи.
СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 11 септември 1924г.
Годината 333. Пророчески апокалиптичен поглед за възможността за отпадане принципа на Христос и връщане към принципа на Отца. Мюсюлманското учение. 666 – числото на звяра. Транссубстантизация и карма.
ОСМА ЛЕКЦИЯ, 12 септември 1924г.
Връзката на Христос със Слънцето. Слънчев гений и Слънчев демон. Сорат и числото 666. 1998 година. Необходимост от стремеж към духовност. Мистерията на Михаил, Мистерията на Христос и Мистерията на Сорат.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, 13 септември 1924г.
Апокалипсисът като пророческа картина за по-нататъшно развитие на християнството след Мистерията на Голгота. Съществени разлики между християнството и другите религиозни вярвания. Изграждане на стария и новия Йерусалим.
ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 14 септември 1924г.
За различните картини от 19-та глава на Апокалипсиса. Свещеническото служене днес.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 15 септември 1924г.
Тройното поражение на противоположни сили на Христовия импулс: Падането на Вавилон, падането на Звяра и неправилните Пророци, падането на божествените противници (Сатана).
ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 16 септември 1924г.
Преход от четвъртата към петата културна епоха. За вътрешното съзерцание и пророческите мисли в близката епоха от развитието на човечеството. „Жена, облечена в Слънце“ (Откр.12:1). Образът на Звяра със седем глави, надигащ се от морето (Откр.13:1). Осъзнаване присъствието на Христос в транссубстантизацията.
* * *
Дванадесета лекция
Дорнах, 16 септември 1924 год.
Скъпи мои приятели! Днес отново можем да си спомним колко благосклонна е съдбата към нас, която ни позволи да бъдем отново заедно.
Преди две години тук стана възможно да се извърши първият акт на тайнството на освещаване на човека. Има нещо особено в последователността на основните етапи в развитието на нашия духовен живот, който протече тук: тайнството на освещаване на човека преди две години, пожарът в Гьотеанума, и една година по-късно - полагането на Основния камък на Антропософското общество. И сега, две години след първото извършване на тайнството на освещаване на човека, ние отново, в съответствие с вашето желание, сме тук заедно, за да разгледаме Апокалипсиса. Тъй като разглеждането на Апокалипсиса е, както споменах от самото начало, тясно свързан с това, което включва актът на освещаване на човека. И поради това, всеки ден, който сега посвещаваме на разглеждането на Апокалипсиса, вече е възпоменателен празник (Erinnerungsfeier), спомен за това, което преди две години оставихме да живее сред нас, за да внесе в този живот онова, което искаше да се разкрие от духовния свят като най-нов култ, съответстващ на духа на времето.
И може би точно сега, въз основа на съвпадение на събитията (die Koinzidenz der Ereignisse), би било правилно да се обърнем към разглеждането на това място в Апокалипсиса, което въпреки че представлява голяма трудност за разбиране, ни води до самата същност на Апокалипсиса. Тя е тясно свързана именно с мистерията на тайнството на освещаване на човека, тъй като е пряко свързана с Христовото Същество. По принцип може да се говори за това само във връзка с Апокалипсиса. Защото в Апокалипсиса основният характер на християнството е толкова изразен, че няма никакво съмнение, че разглеждайки това място, ще останем в рамките на изследването, което напълно отговаря на духа на християнството. И можете да бъдете абсолютно сигурни, че всичко, за което ще говоря днес, е тясно свързано с това, което е видял самият автор на Апокалипсиса.
Виждате ли, скъпи мои приятели! Започвайки от XV век, ние се намираме в петата следатлантска епоха и - в нейните граници - в началото на новата битка, която Михаил води и ще трябва да води в близко бъдеще.
Нека погледнем назад към четвъртата следатлантска епоха, непосредствено предшестваща нашата. Знаем, че четвъртата следатлантска епоха започна около 747 г. преди Мистерията на Голгота. Също така знаем, че именно в четвъртата следатлантска епоха се извърши Мистерията на Голгота. Мистерията на Голгота може да бъде поставена в средата на тази епоха, въпреки че това не е съвсем точно, тъй като това се случва през първата половина на четвъртата следатлантска епоха, Но все пак, ако вземем предвид, че събитията в световната еволюция винаги се случват с известни измествания във времето, тогава можем да предположим, че това се е случило в средата на четвъртата следатлантска епоха. И така, това, което е свързано с духовното ни развитие, можем схематично да изобразим приблизително по следния начин (вж. Фиг. 9): петата следатлантска епоха. Тя бе предшествана от четвъртата, третата, втората и т.н., до атлантската катастрофа, която, както знаем, съществено промени облика на земната повърхност и беше, така да се каже, причина Земята да получи нов облик. Сега ще разгледаме четвъртата следатлантска епоха. Какво представлява тя?
Тази четвърта следатлантска епоха беше предшествана от онова, което често наричах Лемурийска епоха в еволюцията на Земята. Последната, от своя страна е предшествана от втората и първата епоха от развитието на Земята. Но първите три епохи на Земята – преди атлантската епоха – обаче са повторения: първата повтаря развитието на Сатурн, втората - развитието на Слънцето, а третата - развитието на Луната. И само четвъртата следатлантска епоха е нещо ново. Предшестващите я епохи се явяват пълни повторения – вярно, повторения на по-високо ниво, но все пак повторения – на предишните състояния на Земята.
И така, четвъртата следатлантска епоха представлява нещо ново. В тази епоха обликът на Земята съществено се различава от този, който тя по-късно придоби. Всичко, което се случи тогава, се случва при съвсем различни условия. Тогава – особено в средата на атлантската епоха – земята още нямаше твърда земна кора, каквато има днес. Представата за геоложките периоди, приети от съвременната наука, са заблуда, тъй като периодът, в който Земята, която преди това бе в твърдо-течно състояние, придоби твърда форма, се пада в атланската епоха. Човекът също е напълно различен през тази епоха. Дори в средата на атлантската епоха той все още няма този твърд скелет, който има днес. Тогава хората всъщност бяха субстанциално повече или по-малко подобни на нисшите животни, но не по своята форма – те имаха доста благородна форма, - а субстанциално. Те бяха подобни на нисшите медузообразни (quallenartigen) и имаха мека хрущялна субстанция.
По този начин можем да кажем: от тогава всички физически условия на Земята станаха напълно различни. В наше време вече няма такива радикални метаморфози и трансформации, които все още бяха възможни в средата на атлантската епоха. По това време човекът, състоящ се от мека материя, имаше възможност да претърпи метаморфоза. Той можеше, в зависимост от своето душевно състояние, да приеме една или друга форма, да стане, например, ту по-голям, ту по-малък, тъй като всеки душевен порив незабавно оказваше влияние върху тялото му. Ако човек искаше да вземе нещо, което е далеч от него, то волята му така въздействаше на неговите медузообразни органи, че те се удължаваха. По този начин, всички физически събития и процеси протичаха по съвсем различен начин. Всички физически процеси, всички трансформации и метаморфози наистина бяха израз на духовни действия.
Днес не е така. Днес, в събитията, случващи се във външния свят, дори и в такива като, например, промяната на сезоните, човекът вече не забелязва действието на духа. А тогава, наблюдавайки постоянните трансформации, които се извършваха в древната атлантска епоха, човекът нямаше никакво съмнение, че божествено-духовният принцип действа в света. По това време атлантският континент основно запази формата си, но въпреки това той все още бе изключително подвижен. От всички страни бе заобиколен от движеща се плътна течност. Субстанциално атлантският континент не беше течен, но въпреки това можем да кажем за него, че беше нещо лепкаво течно (etwas Zählflüssiges). Неговата лепкаво-течна вещественост можеше да служи като опора за по-малко плътни тела. По това време растенията все още не се вкореняваха в почвата, а като че ли плаваха и висяха във въздуха. Тяхната субстанция беше мека и подвижна. С една дума, физическите условия на антлантския континент бяха напълно различни. Можем да кажем, че океанът и континентът все още не бяха отделени един от друг, както днес, по онова време те още преминаваха един в друг. Така че онези, които бяха в състояние да наблюдават тогава съществуващите отношения, казваха следното: в океана, непосредствено граничещ с континента, където процесите на метаморфоза протичат по-интензивно и в по-голям мащаб, отколкото на твърдо-течната земя (auf dem fest-flüssigen Lande), господството на боговете се проявява много по-мощно. По това време навсякъде около Атлантида човек виждаше управляващите богове. Нямаше никакво съмнение, че тук управляват боговете. На древна Атлантида едновременно с физическото, навсякъде се възприемаше духовното и душевното, във физическото те виждаха изражението на душевното и духовното.
Сега, разглеждайки четвъртата следатлантска епоха, можем да обърнем внимание на една от нейните особености: във всичко, което се разиграва във въздуха, хората виждаха проявлението на божествените същества. Разбира се, през последните векове на четвъртата следатлантска епоха, когато преминава към новата, пета следатлантска епоха, тази особеност не се проявява толкова ясно, но в древна Гърция тя беше достатъчно силна. В древна Атлантида божествените дела ги виждаха в течно–въздушния елемент по време на образуване на облаците, при настъпването на здрача и т.н. Съзнанието на хората през четвъртата следатлантска епоха все още не беше дотолкова ясно, че да дадат на това подходящо определение, което би могло да достигне до нас. Защото бих искал да знам как в противен случай непредубеденият ум на човек може да разбере онази удивителна живопис от ранния Ренесанс, в картините на която облаците са изобразени по удивителен начин. Не беше ли това следствие от преживяването на това как се ражда духовното, от това как действието на божествено-духовния принцип се проявява във въздушно-облачното, във въздушно-водния елемент?
Виждате ли, в тази епоха човекът не виждаше физически процес във формирането на облаците, той чувстваше в това откровение на божествено-духовния принцип. Това беше удивително красиво чувство, почти недостъпно за съвременното съзнание. Когато човекът – а това беше възможно дори след VIII, IX век – гледаше сутрешното небе, наблюдаваше изгрева, формирането на облаците в просветлението на сутрешния здрач, тогава в действителност във всичко това той чувстваше Аврора, утринната зора. Това, което се разгръщаше тук пред неговата душа, той го изживяваше като нещо живо. По подобен начин изживяваше и вечерния здрач.
По този начин можем да кажем: в древна Атлантида духовното беше видимо физически. След Атлантида следва следатлантски период, състоящ се от седем епохи. В четвъртата следатлантска епоха на душевен план се повтори случилото се в Атлантида на физически план. Огромните сътресения в развитието на човечеството, за които говорих, насочвайки вниманието ви към годините 333-та и 666-та, са душевни сътресения и можем да кажем, че те напълно съответстват на физическите сътресения, случили се през атлантския период. Възприемайки откровенията в течно-въздушния елемент, ясновидците от гръко-латинската епоха чувстваха, че изживяванията на тези откровения в техните души са в известен смисъл повторение на предходните състояния на Земята, че са повторение на това, което се разигра в Атлантида на физически план. Ясновидците на гръко-латинската епоха осъзнаваха това, макар и смътно, тъй като тогава съзнанието изобщо не можеше да достигне степента на яснота, която е възможна днес. Но в такива школи като примерно школата Шартр, за която говорих в антропософските лекции, все още живееха представи, от които става очевидно, че душевните изживявания в гръко–латинската епоха бяха повторение на душевен план на онези събития, които са случиха на физически план през атлантския период.
Днес се намираме в епохата на съзнателната душа. В наше време директното душевно изживяване във въздушно-течния елемент стана невъзможно. Но може да се каже, че както чрез една катастрофа започна петата следатлантска епоха, така се подготвя и по-нататъшното развитие на съзнателната душа на човечеството (Bewußtseinsseele der Menschheit). В настоящия момент развитието на съзнателната душа във външната цивилизация все още продължава по хаотичен начин. Но в този хаос трябва да се въведе определен ред чрез възгледа, който стана възможен благодарение на настъпването на Михаиловата епоха. Този възглед ще доведе до това, че у хората ще изплуват – точно както изплуват спомените – определени образи, нещо наподобяващо мисловните Фата-Моргана-образи (gedankliche Fata-Morgana-Bildungen). Но те ще възникнат по чисто духовен начин. Това няма да се случи по физически начин, както в атлантския период и не по душевен начин, както в гръко-латинската епоха, а изключително по духовен начин. Тези образи ще се появят у хората, особено след появата на етерния Христос (nach der Erscheinung des ätherischen Christus). В мислите на хората ще възникнат един вид вътрешни Фата-Моргана-образи (eine Art von inneren Fata-Morgana-Bilder), които ще имат пророчески характер. Но в епохата на съзнателната душа те ще бъдат абсолютно съзнателни. И точно както в пустинята човек вижда Фата-Моргана, причинена от нагорещения въздух, - в края на краищата, тя е причинена от топлината на въздуха, - така и човешката мисъл ще бъде доведена до разбирането за това какво е огнено-въздушният, въздушно-топлинният елемент.
Можем да кажем, че в атлантския период човекът възприема божественото в твърдо-течния елемент, тоест главно във външната физическа материя. В четвъртата следатлантска, гръко-латинска епоха, човекът възприема духовното в прекрасните образи на течно-въздушния елемент. В наше време, т.е. в петата следатлантска епоха, когато божественото се възприема от съзнателната душа, човекът ще има изживявания как в неговото съзнание възниква онова, което по своята природа е въздушно-огнено, въздушно-топлинно (luftförmige Wärme). В мощни духовни образи ще се появи пред човека това, което гърците изживяваха душевно, а жителите на Атлантида – физически.
По този начин в развитието на човечеството ще дойде период, когато – с цялата яснота, присъща само на мисълта – ще се появят визии (Visionen) за праисторическите времена на Земята, за произхода на човека и всичко свързано с това. Дарвинизмът, изхождайки само от едни умозаключения, с неговата теория за произхода, сведе човека до нивото на животното. Но той ще бъде заменен с нов възглед. Той ще се основава на развитието на вътрешното съзерцание, на развитието на поразителни имагинации, които – бивайки свързани с процеса на дишане – ще изплуват от топлината на неговото вътрешно същество (aus der Innenwärme) като конкретни, пълни със съдържание, живи пророчески мисли. Човекът ще разбере какъв е бил, насочвайки погледа си първо към гръко-латинската епоха, в която се отразява атлантския период, а след това и към това, което се е случило директно на самата Атлантида.
Виждате ли, мои скъпи приятели, такъв род съзерцание има, всъщност, непосредствено отношение към нас, тъй като то трябва да се прояви в най-близката епоха на човешкото развитие. И можем да съживим това съзерцание, ако успеем да проникнем в душата на автора на Апокалипсиса. Защото това съзерцание, което трябва да се прояви в близко бъдеще, е може би именно в светлината на този образ, който той ни дава – образа на Жената, облечена в Слънце, Жената, раждаща Младенеца и дракона под нейните крака (Откр. 12:1)
Благодарение на това, което намира израз в този образ, такова съзерцание наистина ще стане възможно за много хора още през този век. От този образ се излъчва много, което може да донесе разбиране на хората. Преди всичко, този образ хвърля светлина върху гръко-латинската епоха, където разбирането за това, което се съдържа в този образ, е подготвено душевно. Този образ се проявява под най-различни форми. Изида с младенеца Хор, Богородица с Младенеца Христос (mit dem Chnstus-Kind) – тези образи в много метаморфози, съхранили се благодарение на традицията чак до наши дни, оставят дълбок отпечатък в съзнанието на хората в гръко-латинската епоха.
В близко бъдеще благодарение на това съзерцание човек, насочвайки своя поглед към миналото, ще може да открие за себе си факта, че през четвъртата следатлантска епоха хората са виждали в облаците, тоест във въздушно-течния елемент – горепосоченият образ. След това човек ще може да съзерцава също и това, което живееше във физическите процеси на Атлантида. Можем да кажем, че този образ на Жената, облечена със Слънце, която ражда Младенеца и под чиито крака се намира дракона, подобно на своеобразен духовен телескоп (durch eine Art geistiges Fernrohr) - ще показва отдавна отминалата епоха от развитието на човечеството, когато земно-физическото (das Irdisch-Physische) беше свързано със свръхземно-космическото (mit dem Überirdisch-Kosmischen), времето, когато между Земята и света на планетите, между Земята и Слънцето, имаше много по-тясна връзка, отколкото в момента.
Знаем, че когато в развитието на Земята се повтори епохата на древния Сатурн, тогава в нея – макар и в по-плътно състояние – се прояви голяма част от характерните свойства на древния Сатурн. Във втория период от развитието на Земята, който беше повторение на старото Слънце, от Земята се отдели Слънцето, което по време на развитието на Сатурн все още беше свързано със Земята и заедно със Слънцето се отделиха също и всичките му принадлежащи същества. В третия период от развитието на Земята, през лемурийската епоха, Луната също се отдели от Земята, така че по това време вече имаме три небесни тела – Земя, Слънце и Луна. Ще намерите описание на това как се е случило в моята книга „Въведение в тайната наука”. След това трябва да вземем предвид също и всички процеси, които описах по отношение на повторното завръщане (Wiederzurückkommen) на човешките души през атлантската епоха. Това са процеси, свързани със земното развитие и са видени от гледна точка на Земята.
Мои скъпи приятели! Към гореказаното можем да добавим следното. От времето на Мистерията на Голгота посветените, които разбират тайните на света, разглеждаха Христос като Слънчево същество, Което преди Мистерията на Голгота беше свързано със Слънцето. Стремейки се да се съединят с Христос, свещенослужителите на мистериите от предхристиянските времена издигаха своя поглед към Слънцето. След Мистерията на Голгота Христос стана Духът на Земята и Христос, Слънчевия дух, трябва да търсим в земния живот, в земните дела. Онези, които преди Мистерията на Голгота се стремяха да Го видят, стремяха се към единство с Него, трябваше да се издигнат, да се издигат до Слънцето.
Можем с пълно основание да разглеждаме този Слънчев Дух, позовавайки се на начина, по който Той дойде на Земята, - като Същество от мъжки пол (ein männliches Wesen). Този Слънчев Дух е изобразен по удивителен начин от автора на Апокалипсиса. Той се разкрива на автора на Апокалипсиса в дълбоко съзерцание, във видение (Vision), разкрива се като нещо, което е пряко материално – като физическо явление, от което се излъчва сияние, - което има място в средата на атланската епоха. Именно в такава форма беше разкрит образът на Слънчевия Дух на автора на Апокалипсиса. В по-ранни епохи този образ се е явявал и в други форми, както вече споменах.
По-късно мъдреците на мистериите, вдигайки поглед към Слънцето, виждаха в него Христос, Който вървеше напред в Своето развитие, стремейки се към зрелостта, която Му беше необходима за осъществяването на Мистерията на Голгота. А когато съзерцаваха по-ранния период от развитието на Земята - средата на атлантската епоха - те виждаха едно раждане, което се извърши в Космоса, в сферата на Слънцето.
Свещениците на мистериите, насочвайки своя поглед към средата на атлантската епоха, съзерцаваха раждането на Христос на Слънцето като Същество от мъжки пол. Разглеждайки по-ранните времена, те виждаха в Слънцето същество от женски пол (ein weibliches Wesen). Това е значителната промяна, която се извърши в средата на атлантската епоха. До средата на атлантската епоха в духовната аура на Слънцето виждаха „космическата Жена”, „Жена облечена в Слънце”. Този образ действително съответства на действието, което по това време се случи в свръхземното, в небесата: Жена, облечена в Слънце, която след това ражда Младенеца. Това абсолютно правилно е изобразено от автора на Апокалипсиса като раждане на Младенеца, който е самото Същество, Което, преживявайки други форми по-рано, по-късно преминава през Мистерията на Голгота.
В атлантската епоха се извърши един вид раждане, един вид сложна метаморфоза: Слънцето роди своето мъжко, синовно същество (ihr Männliches, ihr Sohnhaftes). Какво означава това за Земята? В средата на атлантската епоха битието на Слънцето се усещаше естествено по съвсем различен начин от днес. Днес Слънцето се разглежда като един сбор от кратери и горящи маси. Тази картина, която описват съвременните физици, прави лошо впечатление. Но в средата на атлантската епоха Слънцето се възприемаше така, както описах това. По това време наистина виждаха Жената, облечена в Слънце, раждаща Младенеца и дракона под нейните крака. Онези, които можеха да виждат и да разбират това си казваха: „За небесата това е раждането на Христос, за нас това е раждането на нашия Аз”. Така казваха, въпреки че този Аз много по-късно навлезе във вътрешното същество на човека.
По този начин, започвайки от средата на атлантската епоха, развитието на човека беше водено към това, че той все повече да може да осъзнава своя Аз. Разбира се, това осъзнаване на Аза не беше същото като днес, то се извършваше по по-елементарен начин. Но въпреки това хората все повече и повече осъзнаваха своя Аз. Свещенослужителите на мистериите също насочваха вниманието на хората към това, че Азът в човека се възпламенява от Слънцето.
Благодарение на раждането, чийто образ беше даден от автора на Апокалипсиса, Азът на човека непрекъснато – чак до четвъртата следатлантска епоха, когато Азът влезе в човека, - се възпламеняваше отвън чрез въздействието на Слънцето. По това време човекът чувстваше, че той всъщност принадлежи на Слънцето. Това чувство беше такова, че оставяше дълбоки следи в човешкото същество.
Днес ние - тъй като сме станали толкова изнежени във всичко, което касае нашите душевни изживявания, - сме напълно неспособни да разберем колко бурни и всепоглъщащи са били душевните изживявания на хората в по-ранни времена. По това време на Земята човек можеше да почувства, че оттук-насетне – след като от Космоса му беше дарен Аза, - неговото същество става съвършено различно.
Преди това човек беше принуден предимно да се задоволява с астралното си тяло, да се задоволява с това, което се намираше в неговото астрално тяло и действаше в душевно-духовното по такъв начин, че през този древен период на развитие имаше следната представа: тук (виж. рис. 9, горе вляво) се намира човекът, а отгоре е Слънцето; човекът все още няма Аз, но астралното действа върху него от Слънцето, отгоре-надолу. Човекът носи в себе си полученото от Слънцето астрално тяло, над което Азът още няма власт и което носи в себе си, макар и фини, но въпреки това животинскоподобни емоции. А след това човекът, който по-рано беше пронизан само от астралното тяло, стана напълно различен, той стана човек, носещ в себе си Аз. Всичко това се случи благодарение на Слънцето.
Рис.9
Сега нека насочим нашето внимание – ще изобразя това схематично (виж рис.9, долу вляво ) – към образа на Слънцето от древното атлантско време, Слънцето пронизано от живото сияние на светлината (mit lebendigem Lichtschein), сияние, което, така да се каже, се намира в непрестанно движение, бушува в долната половина на слънчевото Същество. В същото време в горната половина на слънчевото Същество се ражда нещо, в което усещаха някаква неопределена форма. В случващото се в долната половина на Слънцето човек виждаше източника на всичко, което като емоции бушуваше и кипеше в собственото му астрално тяло, всичко, което като цяло определяше неговото душевно и духовно същество. Следващата фаза – това, как възприемаха Слънцето по-късно, - може да се охарактеризира по следния начин (виж. рис. 9, долу средата): фигурата, намираща се в горната половина на Слънцето, непрекъснато създаваща сама себе си, става все по-ясна, постепенно приемайки очертания на Жена, тоест на това, което трябва чрез Аза да донесе на човека господство над самия себе си. (Но все пак тази форма не беше достатъчно ясна). В същото време пространството в долната половина на Слънцето става все по-малко, където това, което определя процесите на астралното тяло на човек, се извива по животински начин. И накрая, идва времето, когато в Слънцето отчетливо се оформя формата на Жена, Жената, която ражда Младенеца. И това, което беше в долната половина на Слънцето, сега стои под нейните крака ( виж рис. 9, долу дясно). По този начин тук виждаме Жената, раждаща Аза и господстваща над дракона, подчиняваща дракона на себе си, тоест подчиняваща астралния свят от предходните епохи, който сега лежи под нейните крака.
Именно по това време на Слънцето започна битката на Михаил с дракона, което доведе до това – и това напълно се възприемаше във физическите явления, - че всичко, което беше на Слънцето, започна да се движи в посока към Земята и постепенно се превърна в съставна част от Земята, съдържание на Земята. Благодарение на това Азът от този момент нататък все повече навлизаше в съзнанието на човека, овладявайки всичко, което беше безсъзнателно в него.
Това, което в космически мащаби се извърши през атлантския период намери свое изражение в митовете от гръко-латинската епоха. В следващата, непосредствено предстояща епоха, човечеството ще може ретроспективно да изживява като визия (Vision) образа на Изида с младенеца Хор, който по-късно се превърна в образа на Богородица с Младенеца Исус. В този образ човекът ще вижда Жената, облечена в Слънце, потъпкваща дракона с краката си. Драконът, който Михаил свали на Земята и който вече не може да бъде намерен на небето.
Този образ, след трансформация, ще се появи отново в епохата, когато драконът ще се освободи и ще се случи всичко, за което ви говорих вчера. Човечеството действително ще достигне до по-дълбоко съзерцание на праисторическото време на Земята, на произхода на човека и в същото време до етерното съзерцание (ätherisches Schauen) на Христовото Същество. В епохата на Михаил, когато Звярът-дракон, низвергнат от Михаил на Земята, действа в човешката природа – ще се случи всичко, което посочва авторът на Апокалипсиса, защото Михаил отново ще започне борба с него, но сега вече в самата човешка природа.
Мои скъпи приятели! Нека сега се опитаме да си изградим доста жива представа за това. Човекът отново ще насочи погледа си към антлантския период. Авторът на Апокалипсиса е първият, който прави това. Той има видение (Vision) на облечената в Слънце Жена, която ражда Младенеца Исус и под чиито краката е драконът. Този образ става все по-малко ясен според напредването на атлантското развитие. В края на това атлантско развитие от водата се издигат нови континенти. В тези континенти се съдържат такива сили, в резултат на които хората от следатлантския период изпаднаха в различни заблуди. Авторът на Апокалипсиса предава това в образа на надигащия се от морето Звяр със седем глави (Откр. 13:1). „Седемглавата” суша се издига над водата, подлагайки непрекъснато човека на изпитания чрез това, което духовно се разпространява от Земята и действа в неговите емоции.
Атлантската катастрофа се появява пред автора на Апокалипсиса в образа на Звяра със седем глави, издигащ се от морето. И Звярът ще се появи отново в бъдеще, но ще се появи в епохата на Михаил, когато всичко, което авторът на Апокалипсиса посочва, ще се случи. Авторът на Апокалипсиса говори за напълно реални процеси, които се разиграват в духовния живот на човечеството, процеси, които са пряко свързани с нас. И това, което се съдържа в този образ на Звяра със седем глави, издигащ се от морето, по определен начин е свързано с Христовото Същество.
Живеем в такава епоха, в която човек постепенно ще достигне до разбирането, че в земните дела живее духът, което означава, че духовните процеси, залегнали в основата на транссубстантизацията, ще могат да застанат пред неговата душа. Именно тогава в транссубстантизацията човекът ще може да види земното отражение на всичко, което се е случило в небесните сфери от средата на атлантския период. Човекът ще достигне до разбиране, че случващото се по това време е било, всъщност, само фрагмент от всичко, което има отношение към транссубстантизацията и е дълбоко свързано със Христовото Същество.
Човек ще достигне до разбирането, как е възможна такава метаморфоза, която се осъществява в транссубстантизацията. Той ще може да разбере това, ако разглежда транссубстантизацията не само като нещо, свързано с физични и химични процеси, като нещо, което се случва само по външен материален начин, но и като нещо, което е свързано с напълно различни процеси. По този начин, благодарение на нашето разглеждане, можем да разширим и задълбочим всичко, което живее в нашата памет за първото тайнство на освещаване на човека, което се състоя преди две години, за това, което се спусна от небесата – наистина слезе от небесата – в атлантския период, за това, което се разкри в облаците през гръко-римската епоха.
Благодарение на всичко това можем да достигнем до много по-дълбоко разбиране на това, което е свързано с Христос, Който ходеше по Земята и Който хората разбират в своите видения (in ihren Visionen), с Христос, Който етерно върви по Земята в нашата епоха, с Христос, Който се достига от хората в имагинации, във видения (in Visionen). Христос присъства в транссубстантизацията и това присъствие все повече ще се осъзнава от хората. Именно тези процеси, които днес описах, ни дават възможност да осъзнаем това присъствие, дават ни възможност да видим как Христос взема все по-голямо участие в делата, свързани с развитието на Земята.
Нека всичко, което разгледахме днес, всичко, което възприехме днес, да бъде посветено на паметта на първото тайнство на освещаването на човека, което беше извършено в Гьотеанума преди две години.
Превод: Петранка Георгиева
Редакция: Дорина Василева